Решение № 5636 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15011/2018 г.

Решение № 5636 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15011/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по подадена касационна жалба от Н. Дишкелов, чрез упълномощения адвокат Т. Аврамов, срещу Решение № 5617 от 05.10.2018 г., постановено по адм. д. № 6456 по описа на Административен съд София – град (АССГ) за 2018 г. С него е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) за присъждане на обезщетение за претърпени от него имуществени вреди в размер на 400, 00 лв. като вследствие на заплатено адвокатско възнаграждение в производството по нахд № 6945 по описа на Софийски районен съд (СРС) за 2017 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Наред с това, Дишкелов е осъден да заплати на СДВР сума в размер на 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно. Оспорва се направеният от първоинстанционния съд извод, че не е доказано от Дишкелов настъпването на твърдяната вреда, изразяваща се в заплащането от него на адвокатското възнаграждение в съдебното производство по обжалването на отменения акт. Поддържа се становище, че представянето на договора за правна защита и съдействие в производството пред СРС не е било задължително, а и било безпредметно доколкото този съд не е компетентен да се произнесе по въпроса за възлагането на направените в производството разноски. Твърди се, че договореното и заплатено в брой възнаграждение на адвоката по представения договор, е доказателство за извършения разход, като поради "окомплектоване на разхода в цялост" се наложило представянето на документите пред състава на АССГ. Предвид изложеното се твърди, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на СДВР за обезщетяване на претърпените от Дишкелов имуществени вреди в размер на 400, 00 лв. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение, уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски в двете съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответникът – СДВР, чрез упълномощен юрисконсулт, оспорва касационната жалба в съдебното заседание пред настоящия съд. Моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Представя писмени бележки по същество на спора. Прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от Дишкелов за касационното производство. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Административен съд София - град е разгледал предявения от настоящия касационен жалбоподател иск срещу СДВР, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, с който е поискано да му бъде заплатено обезщетение в размер на 400, 00 лв. за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи за правна помощ във връзка с водене на нахд № 6945 по описа на Софийски районен съд (СРС) за 2017 г. за отмяна на НП № 16-4332-013960 от 18.08.2016 г., издадено от началник на група в Отдел "Пътна полиция" при СДВР, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 14.06.2018 г. до окончателно му изплащане. Установено е от първоинстанционния съд, че с влязло в сила като необжалвано Решение без номер от 29.05.2018 г., постановено по нахд № 6945 по описа на СРС за 2017 г. е отменено издаденото от началник на група в Отдел "Пътна полиция" при СДВР срещу Дишкелов НП № 16-4332-013960 от 18.08.2016 г., с което са му наложени две административни наказание глоба в размери на по 100, 00 лв. и е лишен от право да управлява МПС за срок от един месец. В производството по делото пред СРС Дишкелов бил представляван от адв. Т. Аврамов от Адвокатска колегия – Пловдив по силата на пълномощно от 12.04.2017 г., в което не се съдържат уговорки за заплащане на възнаграждение. В производството пред АССГ е представен Договор за правна защита и съдействие от 12.04.2017 г. с предмет обжалване на НП № 16-4332-013960 от 18.08.2016 г., съгласно който адв. Аврамов и Дишкелов са се уговорили за заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 400, 00 лв., от които 300, 00 лв. - платени в брой при подписване на договора, а останалите 100, 00 лв. – платени на 07.06.2018 г. в брой срещу издадена разписка, също представена по това дело. Въз основа на така установеното от фактическа страна в обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е направил извод за допустимост и неоснователност на предявения иск. От правна страна съдът е изложил съображения относно наличието на първата предпоставка за ангажиране отговорността на СДВР по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Позовал се е на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховния административен съд, но е мотивирал извод за неоснователност на иска, доколкото е приел, че Дишкелов не е доказал да е налице реално претърпяна вреда, изразяваща се в заплатено от него адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отменения акт – НП. Заплащането на такова не е доказано да е осъществено до приключване на делото пред СРС, а представянето на договор за правна защита и съдействие от 12.04.2017 г. извън рамките на това производство и след приключването му, когато вече е постановено решение по спора, не основава според съда, извод за наличие на реално причинена вреда, съответно право на обезщетение. Съдът преценил представения договор като частен документ, без материална доказателствена сила във връзка с останалите доказателства по делото, като съобразил, че други такива за установяване на твърдяната вреда не били ангажирани. По тези съображения отхвърлил иска. Предвид изхода на спора присъдил на СДВР възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100, 00 лв. Решението е валидно и допустимо, но е частично неправилно в частта, с която Дишкелов е осъден да заплати на СДВР сума в размер на 100, 00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт. Предявеният пред АССГ от Дишкелов иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ включва отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Доколкото е установено от първоинстанционния съд наличието на отменено с влязло в сила съдебно решение НП № 16-4332-013960 от 18.08.2016 г., правилно е прието от него, че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Въпреки така приетото в посоченото тълкувателно решение, правилни и обосновани на доказателствата по делото са изводите на състава на АССГ за неоснователност на предявения иск по причина, че Дишкелов не е доказал реално претърпяна вреда, изразяваща се в действително заплащане на претендираното като вреда адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отмененото НП. За да приеме това, правилно съдът е съобразил, че договорът за правна защита и съдействие, на основание който се претендира настъпването на имуществената вреда, е представен едва в производството пред АССГ и като частен документ без материална доказателствена сила го е обсъдил ведно с останалите доказателства по делото като е отчел липсата на други такива, които да са представени за установяване на твърдяната вреда. В тази връзка обосновано е съобразил и факта, че в приложеното пред въззивната инстанция пълномощно за процесуалното представителство на Дишкелов също не се съдържат уговорки за заплащане на възнаграждение. Безспорно е, че процесуалното представителство е осъществено. В производството по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обаче доказателствената тежест за доказване по безспорен и категоричен начин наличието на твърдените в исковата молба обстоятелства и факти е била на Дишкелов. Както правилно е прието от съда, в случая това не е направено – в съдебното производство по административно-наказателното дело не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като договор за правна защита и съдействие, разписки, списък на разноските, фактури, банкови извлечения или други, установяващи договорки за плащане и извършване на такова. Изводът е, че в това производство не е представен изискуемият по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договор между адвоката и клиента, доказващ възмездността на положения от адвоката труд, както и уговарянето и заплащането на определен размер на адвокатско възнаграждение. Този извод не се променя от представения към исковата молба пред АССГ договор за правна защита и съдействие от 12.04.2017 г. и разписка от 07.06.2018 г., която впрочем е съставена, за да удостовери плащане след постановяване на решението за отмяна на НП на 29.05.2018 г. Договорът за правна защита и съдействие, в частта му, удостоверяваща плащане в брой, е частен свидетелстващ документ с недостоверна дата, предвид което не се ползва с материална доказателствена сила, а съдът е длъжен, при преценка на доказателствената му стойност, да го съпостави с всички събрани по делото доказателства. В тази връзка съдът правилно е отчел обстоятелството, че договорът не е представен в съдебното производство, за целите на което би следвало да е съставен. Поради това в случая правилно е преценено от състава на АССГ, че представянето на този документ извън рамките на съдебното производството по административно-наказателното дело, след приключването му, когато вече е постановено решение по спора, не основава наличие на реално причинена вреда от отменения с това решение акт, съответно право на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ Предвид изложеното, обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е правилно и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК следва да остане в сила. Решението обаче е неправилно в частта, с която Дишкелов е осъден да заплати на СДВР разноски по делото в размер на 100, 00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Като е приел обратното, съдът е постановил неправилен съдебен акт в тази част, който на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК следва да се отмени, като искането на СДВР за заплащане на възнаграждение за юрисконсулт бъде оставено без уважение. По същите причини, въпреки изхода на спора в касационното производство, възнаграждение за юрисконсулт не се следва на СДВР и за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение