Решение № 15195 от 11.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 9217/2009 г.

не може да компенсира изключително ниския брой часове по специалните дисциплини (488). С оспорената заповед министърът на здравеопазването е отказал да признае професионална квалификация "лекар по дентална медицина" на жалбоподателя Попов. Като правно основание са посочени чл. 84, ал. 4, вр. чл. 80 от ЗППК и предложението на комисията, а като фактически основания за отказа са изложени обстоятелства за липса на необходимите предпоставки за признаване на професионална квалификация, поради съществено несъответствие между продължителността и съдържанието на преминатото обучение и изискванията за придобиване на същата професионална квалификация съгласно действащата нормативна уредба в Република България. В заповедта е изброено конкретно несъответствието в хорариума на задължителните учебни дисциплини, включително по специалните такива, както и тези които не са изучавани. Посочено, е че не са положени всички държавни изпити съгласно единните държавни изисквания. С оглед на така установената фактическа обстановка Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира жалбата за основателна. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗППК, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, неспазване на предписаната от закона форма, противоречие с материалноправните изисквания и с целта на ЗППС. Професията "лекар по дентална медицина" е регулирана професия по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗППК, във вр. с чл. 3 и чл. 4, ал. 1, т. 1. Същата е включена в Списъка на регулираните професии в Република България, приет с Решение № 925/2006 г. на Министерския съвет (респективно - Решение № 619 на МС от 20.07.2009 г. за приемане Списък на регулираните професии в Република България). Процедурата по признаване на професионалните квалификации е регламентирана в глава V на ЗППК - чл. 77 и сл., а предвид получаването от Иван Попов на професионална квалификация в трета държава, за него е относима общата система, уредена в Глава I на закона - чл. 24 и сл. Доводите на ответника за неприложимост на общата система за признаване на професионална квалификация, включително прилагането на компенсаторни мерки, по отношение на лица, придобили такава в трета държава, не може да бъде споделен. Съгласно чл. 2 от ЗППК законът се прилага за гражданите на държави членки и на трети държави, които са придобили професионални квалификации в други държави членки и в трети държави и желаят да упражняват регулирана професия в Република България като самостоятелно заети или като наети лица. По аргумент на по-силното основание условията и редът на ЗППК намират приложение спрямо български граждани (какъвто е жалбоподателят), получили професионална квалификация в трета държава. Позоваването на ответната страна на § 3 от ДР на ЗППК е неоснователно. Според посочената разпоредба доказателство за професионална квалификация, издадено в трета държава на гражданин на държава членка, се приравнява на доказателство за професионална квалификация по смисъла на този закон, ако притежателят му има три години професионален опит по съответната професия на територията на държавата членка, която е признала доказателството му за професионална квалификация в съответствие с минималните квалификационни изисквания. Това изискване следва да се свързва с частната хипотеза на заявители, за които поради конкретни и изключителни причини не се прилага автоматичното признаване на професионални квалификации, но за които държавата членка вече е признала доказателството му за професионална квалификация в съответствие с минималните квалификационни изисквания, какъвто настоящият случай не е (чл. 24, ал. 2, т. 7 от ЗППК, във вр. с § 3 от ДР на ЗППК). Видно от формулираните в общите положения предмет и цели, Законът за признаване на професионални квалификации съдържа правната рамка на условията и реда за признаване на професионални квалификации, придобити в други държави членки и в трети държави, с цел достъп и упражняване в Република България на регулирани професии, доколкото друго не е предвидено в специален закон или в правото на Европейската общност. Анализът на нормите в разглежданата област (общностни и национални) сочи на стремеж към облекчаване свободата на движение на хора в рамките на Европейския съюз, поради което приложимите към спора разпоредби от вътрешния правопорядък следва да се тълкуват и прилагат именно в тази светлина. Съгласно § 5 от ДР на ЗППК с този закон е транспонирана Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 07.09.2005 г. относно признаването на професионални квалификации. Директивата е насочена към изграждане на единна система за признаване на професионални квалификации, като се запазва възможността за всяка една държава-членка да въвежда специални изисквания за лицата, упражняващи определена професия на тяхната територия, на основание на професионални правила, мотивирани с обществения интерес. За държавите - членки няма пречка да признават в съответствие със своята нормативна уредба професионални квалификации, придобити извън територията на ЕС от граждани на трети страни. При всички случаи обаче признаването трябва да се осъществява при спазване на минималните квалификационни изисквания установени за съответните професии. В тази връзка в чл. 14 на общностния акт е предвиден компенсаторен механизъм в случаите, когато молителят не отговаря на условията за признаване на професионална квалификация по регулирана професия. Според § 1 на чл. 14 от Директива 2005/36/ЕО приемащата държава-членка може да въведе във вътрешното си право компенсационни мерки, изразяващи се в поставяне към молителя на изискване за преминаване на период за приспособяване с продължителност до 3 години или полагане на изпит за правоспособност. В случай, че се възползва от тази диспозитивна по своя характер норма на директивата и възприеме съответните мерки в националното си законодателство, по силата на § 2 от чл. 14 държавата-членка се задължава да предложи на молителя възможност за избор между период на приспособяване и изпит за правоспособност. Разпоредбите на чл. 14 от цитираната директива са пренесени в процеса на транспонирането й в нормите на чл. 29 и чл. 30 от ЗППК. Прочитът на визираните нормативни текстове сочи на предоставени правомощия на съответния орган по признаване на професионални квалификации да приложи или не компенсация, но актът на производното общностно право обвързва държавата - членка по отношение на дължимия резултат, т. е. ако са налице законови условия да бъдат приложени компенсационни мерки спрямо заявителя, органът е длъжен да ги предложи. Предвид изложеното и при тълкуване съобразено с чл. 14 от общностния акт, се налага изводът, че с нормите на чл. 29 и чл. 30 ЗППК законодателят е възприел в България като приемаща държава-членка да се прилагат компенсационни мерки по смисъла на чл. 14 от Директивата за отстраняване на несъответствия в обучението в друга държава-членка, респективно в трета държава с това на приемащата държава-членка. Следователно, формулировката "може да изиска", употребена в нормата на чл. 29, ал. 1 ЗППК, следва да бъде възприета в контекста както на следващата разпоредба на чл. 30, така и в духа на анализираните по-горе норми на общностното право, като се приеме, че във вътрешното право е нормативно установено задължение на органа да прилага съответните изравняващи несъответствието мерки, когато изпълнението им би довело до позитивен резултат за заявителя. В подкрепа на това заключение е и разпоредбата на чл. 83, ал. 1 и 2 ЗППК, която макар и адресирана до експертната комисия - помощен орган в административното производство, разкрива необходимостта от прилагането на компенсационните мерки в хипотезата на чл. 29, ал. 2 ЗППК. В разглеждания случай между страните не се спори, че са налице съществени несъответствия в обучението на заявителя по смисъла на чл. 29, ал. 2 ЗППК в сравнение с продължителността или съдържанието на обучението, изисквано в Република България. В тази хипотеза процедурата по признаване на професионални квалификации, предвидена в Глава пета на ЗППК, изисква експертната комисия, специално назначена от министъра на здравеопазването, да предложи на органа да предостави на заявителя компенсационните мерки, предвидени в чл. 83, ал. 1 ЗППК, във връзка с чл. 29, ал. 1 ЗППК, което в конкретния случай не е сторено. Неспазването на задължението по чл. 83, ал. 1 ЗППК от страна на комисията не освобождава административният орган при направените констатации за несъответствие по смисъла на чл. 29, ал. 2 ЗППК да прецени дали да приложи заместващите такива мерки, които веднъж въведени и възприети в националното законодателство са задължителни за държавата-членка, респективно за органите по признаване на професионални квалификации. Нормата на чл. 84, ал. 4 ЗППК, регламентира, че органът по признаване отказва признаване на съответна професионална квалификация с мотивирана писмена заповед, за която уведомява писмено заявителя, а разпоредбата на чл. 80 от ЗППК гласи, че комисиите разглеждат документите за признаване на професионална квалификация и представят пред органа по признаване мотивирано предложение за признаване или за отказ от признаване на професионална квалификация в съответствие с изискванията на този закон. В чл. 84, ал. 1 от ЗППК не се съдържат изрични хипотези, при които органът отказва да признае професионалната квалификация по съответната професия без да проведе производство по чл. 29, ал. 1 от ЗППК, поради което същият е длъжен да мотивира неприлагането на компенсационни мерки в процедурата по чл. 83, ал. 3 и чл. 29, ал. 1 ЗППК. След като в мотивите на заповедта е прието наличие на хипотезите на чл. 29, ал. 1, вр. ал. 2 от ЗППК, то административният орган е следвало да изложи съображения защо не прилага разпоредбата на чл. 29, ал. 1, вр. чл. 30 от ЗППК, още повече като се имат предвид данните по делото, че жалбоподателят е практикувал процесната професия в продължение на 30 години. Неизлагането на съображения в тази насока сочи на незаконосъобразност на акта и препятства осъществяването на съдебен контрол. След като министърът на здравеопазването не е предложил на заявителя възможност да премине стаж за приспособяване или да се яви на изпит за признаване на правоспособност, без да изложи мотиви за това, същият е допуснал нарушение на закона и е постановил незаконосъобразен индивидуален административен акт. По изложените съображения се налага изводът, че обжалваната заповед е издадена в нарушение на административнопроизводствените правила и предписаната от закона форма, в противоречие с материалноправните норми и с целта на ЗППС, поради което същата следва да бъде отменена, а преписката да се изпрати на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.