Решение № 514 от 16.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1638/2012 г.

Решение № 514 от 16.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1638/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъдената Н. Е. Г. е подала до ВКС жалба (всъщност - искане по реда на глава тридесет и трета от НПК) по повод на осъждането й от Софийския районен съд - като първа инстанция, и от Градския съд - като втора и последна инстанция. С присъдата от 2 ноември 2010 г. на СРС по нохд № 12811/2009 г., Н. Г. като подсъдима е призната за отговорна по обвинението по чл. 155, ал. 5, т. 2, във вр. с ал. 3 и 1 НК - за това, че през м. IХ - Х.2003 г. е склонявала с користна цел към проституция малолетната Ц. К. (тогава 13-годишна, род. на 19.IV.1990 г.). Наложеното с присъдата наказание е 3 години и 6 месеца лишаване от свобода при общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип, и глоба 10 000 лева, а присъденото на пострадалата обезщетение - 3 500 лева от предявените 10 000 лева. С второинстанционното (въззивно) решение - 919 от 13 юли 2012 г. по внохд № 2887/2011 г., подадената от подсъдимата чрез неин защитник жалба е уважена частично, като е смекчено само наказанието - намалено е на 2 години лишаване от свобода и изменено в условно (чл. 66 НК) с тригодишен изпитателен срок, а кумулативната глоба - отменена изцяло. В отправеното на 27.VII.2012 г. по същество искане по реда на възобновяването се твърди, че осъдената не е извършила приписаното й престъпление и при недоказаното обвинение срещу нея, тя трябва да бъде или оправдана още във ВКС, или делото да бъде върнато за ново разглеждане. В съдебното заседание на ВКС искането за възобновяване е поддържано, а според участващия в него прокурор е неоснователно. Върховният касационен съд намери, че искането е основателно, макар и не за всичко, изложено в него или в негова подкрепа. I. При осъждането на Г. е нарушен законът по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. СГС е изразил косвено подкрепата си за проверяваната от него присъда по отношение и на приложимия от гледна точка на чл. 2, ал. 2 НК закон. Въпреки че преди него СРС не е обсъждал изрично този въпрос на съответното място в мотивите си, когато е мотивирал индивидуализацията на наказанието, първоинстанционният съд все пак е заявил, че го определя в санкционните рамки според най-благоприятната за подсъдимата редакция на чл. 155 НК от всички негови варианти, които са действали през годините от извършване на престъплението - тази след поредното му изменение и допълнение на НК през 2007 г. (ДВ, бр. 38 от с. г.). Съпоставката обаче с останалите редакции на разпоредбата сочи друго. Пропуснато е значението на ЗИДНК, обнародван в ДВ, бр. 75/2006 г., според който обхватът на ал. 5 на чл. 155 НК (уреждаща по-тежка наказуемост заради малолетието на пострадалото лице) е бил ограничен до случаите само по ал. 4 (която пък няма нищо общо с приложената в случая правна квалификация), т.е. отпаднала е връзката между ал. 5 и ал. 3, по която е квалифицирана дейността на Г. заради користната й цел, и заради която връзка именно са били предвиждани съответно преди и след 2007 г. наказанията лишаване от свобода от 10 до 20 години, и от 3 до 10 години, които съдилищата са сравнявали. Посочената по-ранна промяна в чл. 155 НК не се е отразила, разбира се, на другата връзка в приетата правна квалификация - между ал. 3 и ал. 1, но тя е позволявала лишаване от свобода от 1 до 6 години, което е очевидно по-благоприятно за санкционирането на Н. Г., като се има предвид и това, че при същата промяна е била отменена шестата алинея на чл. 155 НК, позволявала извън ал. 5 по-тежка наказуемост при пострадали малолетни лица. II. За останалото, поради което Г. оспорва правилността на осъждането си, липсват основанията за възобновяване на делото. Оспорването на осъдената и без друго е формулирано твърде общо, за да може само по себе си да послужи за друг извод (за разлика от оспорения приложим закон - НК). Конкретната проверка обаче на възраженията, които засягат доказаността на обвинението, разкрива тяхната голословност - от несъмнената значимост в тази насока на показанията на пострадалата няма причини да бъде споделено и заключението, че те са били единствените за осъдителната присъда, а още по-малко - че не са били истина. Освен че са изложили убедителни съображения защо са сметнали обвинението за достатъчно доказано, съдилищата не заслужават и упрека, че са останали пасивни да установят дали пострадалата К. не е проституирала и преди запознанството си с Г. - това и без друго е от значение само за степента (тежестта) на оспорваната от последната отговорност; то няма отношение към претендираното от нея оправдаване, тъй като към проституция е възможно да бъде склонявано всяко лице, което преди упражняваното върху него мотивационно въздействие не е възнамерявало да проституира. Впрочем, по повод споменаването на тежестта на оспорената наказателна отговорност, трябва веднага да бъде отбелязано, че макар и по свой път (прилагайки чл. 55 НК), СГС е успял да постигне справедливото наказване на Г., така че смекченото от него наказание остава справедливо и в рамките на правилната правна квалификация на извършеното, която ВКС е длъжен да извърши (разбира се, вече без необходимостта от приложение на чл. 55 НК). III. Ръководен от изложеното и съобразно с чл. 425, ал. 1, т. 3, чл. 426 и с останалите приложими разпоредби от и във връзка с глава тридесет и трета от НПК, ВКС - I наказателно отделение