Решение № 6017 от 19.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9559/2020 г.

Решение № 6017 от 19.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9559/2020 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г., гр. С., ул. "Т." ..№... срещу Решение № 110 от 06.07.2020 г. на Административен съд, гр. В. Търново, по административно дело № 172/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отменил точка 3 от негово Решение № РД-05-42 от 24.02.2020 г., с което на основание чл. 38, т. 3, предложение 2 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове е отказано предоставянето на безвъзмездна финансова помощ на "Захар" ЕАД.

І. С. на страните:

1. Касационният жалбоподател – ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилно съдът е приел оспорения акт за немотивиран, както и неправилно е приел за спазен срока по чл. 36, ал. 2 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ) от кандидата. Не е отчел, че в случая основанието за отказ е второто предложение на чл. 38, т. 3 ЗУСЕСИФ, като независимо от това кандидатът не е представил и всички изискуеми документи. Позовава се на чл. 7, ал. 7, т. 2, б. а) от Постановление № 162 на Министерския съвет от 05.07.2016 г. за определяне на детайлни правила за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програмите, финансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове за периода 2014 – 2020 г. (ПМС № 162).

Излага подробно доводи за несъответствието на представения от кандидата документ – удостоверение от 08.11.2019 г. от Община Г. О., на установените в Условията за кандидатстване с проектни предложения за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г. по процедура чрез подбор на проектни предложения с един краен срок за кандидатстване BG05 M90 P001-1. 057 "Умения" (Условията за кандидатстване) изисквания. Допуснал е смесване на двете хипотези на чл. 38, т. 3 ЗУСЕСИФ. Излага подробно задълженията и възможностите си с оглед на чл. 87, ал. 11 и 12, т. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Счита мотива за неравно третиране на кандидатите за неправилен с оглед на създадения в Столичната община механизъм за получаване на необходимата по смисъла на чл. 54, ал. 1, т. 3 от Закона за обществените поръчки (ЗОП) информация и липсата на такъв в другите общини.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски за двете инстанции. Касаторът се представлява от пълномощник Д. Д..

1. Ответникът по касационната жалба – "Захар" ЕАД, счита същата за неоснователна.

Съдът е извършил пълна и обстойна проверка на законосъобразността на оспорения акт и е направил обосновани фактически и правни изводи. Правилен е изводът на съда, че макар представеното от Община Г. О. удостоверение от 08.11.2019 г. да не отговаря на изискванията по т. 24. 6. І. 3. от Условията за кандидатстване изводът на органа е неправилен с оглед на чл. 8 ПМС № 162 във вр. с чл. 87, ал. 11 ДОПК във вр. с чл. 115, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

За превратно счита тълкуването от касатора на чл. 7, т. 2, б. а) ПМС № 162, която следва да се тълкува съвместно с чл. 8 ПМС № 162. Правилен, с оглед на това, счита извода на съда за пряко нарушение на чл. 8 ПМС № 162, както и за изначалната невъзможност органът да изисква процесния документ.

Неоснователни счита и доводите за смесване от съда на двете хипотези на чл. 38, т. 3 ЗУСЕСИФ, тъй като обсъждането от съда на липсата на публични задължения в периода 09.02.2020 г. – 24.02.2020 г. и в частност на такива на 10.02.2020 г. е в контекста на липсата на основание органът да изисква процесния документ. Излага подробно мотиви за възможността на органа да получи служебно исканата информация. Позовава се на член 4, параграф 10 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1083/2006 на Съвета (Регламент № 1303/2013).

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от юрисконсулт Д. В..

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 01.02.2019 г., със Заповед №РД-01-86, на основание чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ, ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г. утвърждава документация за провеждане на процедура чрез подбор на проектни предложения за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, в т. ч. Условията за кандидатстване с проектни предложения за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г. по процедура чрез подбор на проектни предложения с един краен срок за кандидатстване BG05 M90 P001-1. 057 "Умения".

В т. 24. 6. Представяне на подкрепящи документи към момента на сключване на административния договор, т. 3 гласи: "Удостоверение за липса на задължения от общината по седалището на кандидата (когато общината е различна от Столична община) – издадено не по-рано от 3 месеца преди датата на представянето му – копие, заверено от кандидата с подпис и текст "вярно с оригинала".

1. На неустановена по делото дата "Захар" ЕАД подава проектно предложение "Повишаване на квалификацията и насърчаване на професионалното и кариерно развитие на служителите на "Захар" ЕАД".

1. На 10.10.2019 г., с Решение №РД-05-258, ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г., одобрява проектното предложение на "Захар" ЕАД за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ.

1. На 09.01.2020 г. ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г. уведомява "Захар" ЕАД, че следва да представи в 30-дневен срок от получаване на уведомлението, но не по-късно от 08.02.2020 г., конкретно посочени документи, между които и удостоверение за липса на задължения от общината по седалището на кандидата (издадено не по-рано от 3 месеца преди датата на представянето му), като за кандидатите, чието седалище е Столична община, органът извършва служебна проверка. Изрично е посочено, че срокът е преклузивен, както и са посочени последиците от неизпълнение на указанието в срок.

1. На 10.02.2020 г. "Захар" ЕАД подава чрез куриерска служба исканите документи, между които и удостоверение № 5402001499 от 08.11.2019 г., издадено от Община Г. О., в което е удостоверена липсата на задължения за местни данъци и такси на "Захар" ЕАД.

1. На 11.02.2029 г. документите постъпват у Управляващия орган.

1. На 24.02.2020 г. с Решение №РД-05-42 по т. 3, издадено на основание чл. 38, т. 3, предложение 2 ЗУСЕСИФ, ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г. отказва предоставянето на безвъзмездна финансова помощ на "Захар" ЕАД, тъй като в дадения срок документите не са представени, като сочи в мотивите и че представеното удостоверение от Община Г. О. е с дата 08.11.2019 г., т. е. извън тримесечния срок.

1. В хода на съдебното производство органът представя Заповед №РД-01-268 от 04.04.2018 г. на министъра на труда и социалната политика за определяне на ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 – 2020 г.

1. В хода на съдебното производство "Захар" ЕАД представя удостоверение от Община Г. О., издадено на 25.02.2020 г,. удостоверяващо липсата към тази дата на задължения за местни данъци и такса битови отпадъци.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма и съдържа фактически и правни основания, но органът е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила и актът е в противоречие на материалноправни разпоредби. Приема, че органът се е позовал на две фактически основания – неспазване на дадения срок и представяне на документ, който не отговаря на изискванията.

Съдът приема, че даденият на кандидата тридесетдневен срок за представяне на исканите документи е изтекъл на 10.02.2020 г., тъй като 08. 02. и 09.02.2020 г. са почивни дни, на която дата (10.02.2020 г.) и документите са подадени. С оглед на това и при съобразяване на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) приема за недоказано соченото от органа първо основание за отказ.

Съдът приема, че не е налице и второто основание. С оглед на чл. 25, ал. 2 ЗУСЕСИФ, съответно и чл. 7, ал. 1 ПМС № 162, безвъзмездна финансова помощ не се предоставя на кандидати, за които са налице основания за отстраняване от участие в процедура за възлагане на обществена поръчка, в т. ч. основанието по чл. 54, ал. 1, т. 3 ЗОП. Това изискване е поставено и в Условията за кандидатстване – т. 24. 6. І. 3., и в уведомлението до кандидата от 09.01.2020 г. Приема, че по отношение на приетия от органа тримесечен срок на валидност на удостоверението е неприложима разпоредбата на чл. 60, ал. 6 ГПК, тъй като става въпрос за определяне на срок на валидност на документ, който удостоверява факти, съществуващи към момента на издаването му, поради което приетото от органа несъответствие на срока на валидност на представения документ, с оглед на датата на представяне на документа, е правилен.

Независимо от този извод, съдът приема, че актът е материално незаконосъобразен, защото от представеното от кандидата удостоверение е видно, че към 25.02.2020 г. не е имал задължения, а с оглед на представеното на органа удостоверение, издадено на 08.11.2019 г. и при отчитане на приетия от органа срок на валидност на този документ – три месеца, и към 08.02.2020 г., не е имал задължения. Органът не твърди и не ангажира доказателства, че в периода от 08.02.2020 г. до 25.02.2020 г. кандидатът е имал непогасени задължения. С оглед на това съдът приема, че към 10.02.2020 г. кандидатът не е имал задължения, поради което е отговарял на изискванията на чл. 25, ал. 2 ЗУСЕСИФ.

Съдът приема, че органът неправилно е разпределил тежестта на доказване като приетият в Условията за кандидатстване начин на доказване на релевантния факт– служебно от органа за кандидати, които са със седалище в Столична община, и чрез удостоверителен документ за кандидати, които са със седалище извън Столична община, е в пряко нарушение на чл. 8 ПМС № 162. Задължението за служебно изискване на необходимата информация е регламентирано в чл. 5, ал. 2 от Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност (ЗОАРАКСД) и в чл. 36, ал. 6 АПК. Информацията за наличието или липсата на задължения на кандидата е била достъпна или поне е следвало да бъде достъпна и безплатна за управляващия орган на основание чл. 87, ал. 11 ДОПК и чл. 115, ал. 2 ЗМДТ, а предвид ограничението по чл. 87, ал. 6 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 3 ЗМДТ в съдържанието на издаваните от общините удостоверения не би могло да има данни извън тези, до които органът би получил достъп по електронен път. Наличието на различен подход в Условията за кандидатстване с оглед на седалището на кандидата е нарушение на принципа на равнопоставеност и недопускане на дискриминация при подбора на проектни предложения – чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ. С оглед на това за кандидата не е било налице задължение за представяне на процесното удостоверение, поради което не е налице основанието за отказ по чл. 38, т. 3, предложение 2 ЗУСЕСИФ.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорения отказ и го отменя.

С Решение № 267 от 29.07.2020 г. съдът допълва Решение № 172 като изпраща преписката на органа за ново произнасяне с оглед на дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Крайният извод на първоинстанционният съд е правилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК, порока. Доводи в подкрепа на твърдения порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок.

Доводите на касатора за противоречие на обжалваното решение с материалния закон и за необоснованост са свързани с преценката на съда за наличие на фактическите и правни основания на оспорения отказ.

Видно от оспорения административен акт органът е приел за негово правно основание чл. 38, т. 3, предложение 2 ЗУСЕСИФ. Разпоредбата на точка 3 съдържа две хипотези, при наличието на които органът има правомощието да откаже предоставянето на безвъзмездна помощ на лица, чиито проектни предложения са одобрени за финансиране. Първото е, когато кандидатът не отговаря на изискванията за бенефициер (по смисъла на член 2, точка 10 от Регламент № 1303/2013, което е равносилно на "бенефициент" с оглед на приетата от националния законодател употреба на установената в регламента дефиниция), а второто – когато не е представил в срок доказателства за това.

Очевидно е, че фактическият състав на двете хипотези е различен, т. е. различни са предпоставките, които обосновават приложимостта им. За да е налице първата хипотеза е необходимо да са налице факти и обстоятелства, които доказват неизпълнение по отношение на съответния кандидат на изискванията за бенефициер, а във втората – е достатъчно да не са представени в срок исканите документи, независимо от това какво те доказват.

Органът сочи като правно основание втората хипотеза. Това значи, че релевантен в този случай е единствено факта на непредставяне в срок на исканите доказателства. Видно от доказателствата по делото спорът е не на коя дата са подадени исканите документи, а коя е крайната дата на определения от органа срок.

Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗУСЕСИФ кандидатите, чиито проектни предложения са одобрени за финансиране, се поканват да представят в 30-дневен срок доказателства, че отговарят на изискванията за бенефициер, в т. ч. и на посочените в акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ условия. В акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ за конкретната процедура – Условията за кандидатстване, това изискване е възпроизведено буквално – т. 24. 7. В уведомлението по чл. 36, ал. 2 ЗУСЕСИФ до одобрения кандидат (бенефициер той би станал с подписването на договора за безвъзмездна финансова помощ) също е посочено, че документите следва да бъдат представени в 30-дневен срок от получаването на уведомлението, но не по-късно от 08.02.2020 г. По делото не е спорно, че уведомлението е получено от одобрения кандидат на 09.01.2020 г.

Първоинстанционният съд, за да определи кога изтича 30-дневния срок, се основава на чл. 60, ал. 2 и на чл. 62, ал. 2 ГПК. В случая органът е определил 30-дневен срок считано от датата на получаване на съобщението. С оглед на така определения начален момент на определения 30-дневен срок срокът изтича на 08.02.2020 г. Факт е, че датата 08.02.2020 г. е събота, неработен ден, а първият работен ден е 10.02.2020 г., когато кандидатът е изпратил исканите документи. Но няма правна норма, която да задължи органа да приложи разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ГПК е приложима в гражданското съдебно производство, а чрез препращащата разпоредба на чл. 144 АПК и в съдебното административно производство, но не и в административното производство, провеждано от административния орган. Безспорно, съобразяването от органа на факта, че датата, на която изтича определеният от него срок е почивен ден, би било най-малкото проява на добра администрация и видно от съдебната практика дори този орган е съобразявал поставен от него срок с това дали изтича в работен или почивен ден (виж Решение № 10164 от 26.07.2018 г. на Върховния административен съд по административно дело № 1183/2018 г.), но тогава, когато органът, в рамките на административното производство, е определил изрично крайната дата, на която изтича определеният срок, съдът не може да прилага правилото на чл. 62, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, тъй като приложимостта на Гражданския процесуален кодекс, въз основа на препращащата разпоредба на чл. 144 АПК, е само за фазата на съдебното административно производство.

Националният законодател не е създал единен нормативен ред за изчисляване на сроковете, определяни от публичните органи в държавата.

Но с Регламент (ЕИО, Евратом) № 1182/71 на Съвета от 3 юни 1971 година за определяне на правилата, приложими за срокове, дати и крайни срокове (Регламент № 1182/71) законодателят на Съюза е приел - член 3, параграф 4, че когато последният ден от периода, изразен по различен начин от часове, е официален празник, неделя или събота, периодът завършва с изтичането на последния час на следващия работен ден. Приложимостта на този регламент при съставянето и изпълнението на бюджета на Съюза е изрично регламентирана в член 4 на Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Регламент № 541/214/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (Регламент 2018/1046). Приемането на акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ е част от дейността на държавата по споделеното управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове, регламентирано в член 4, параграф 7 от Регламент № 1303/2013, който изрично препраща към член 63 от Регламент 2018/1046.

Следователно по силата на член 4, параграф 7 от Регламент № 1303/2013 във вр. с член 4 от Регламент 2018/1046 във вр. с член 3, параграф 4 от Регламент № 1182/71 ръководителят на Управляващия орган е следвало, при определяне на крайната дата на 30-дневния срок да съобрази, че 08.02.2020 г. е почивен ден и или да определи първият работен ден като краен срок за представяне на документите, или да приеме за подадени в срок документи, носещи пощенско клеймо или подадени на първия работен ден след определения краен срок. Като не е сторил това органът е постановил акт в нарушение на материалноправни разпоредби, което го прави незаконосъобразен.

Изложеното прави правилен крайния извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения акт, обоснован с нарушение на чл. 38, т. 3, предложение 2 ЗУСЕСИФ, тъй като кандидатът е подал документи в нормативно установения срок. Само по себе си това е достатъчно за отмяна на оспорения акт, тъй като органът се позовава само на това правно основание.

Второто разгледано от първоинстанционния съд основание за отказ – това по чл. 38, т. 3, предложение 1 ЗУСЕСИФ, не е релевирано от органа като правно основание за постановения отказ. С оглед на това, независимо от факта, че в мотивите на оспорения акт органът е изложил фактически основания и за другата хипотеза на чл. 38, т. 3 ЗУСЕСИФ съдът не е следвало да извършва проверка за законосъобразност на акта и на това основание, защото съдът не може вместо органа да подвежда фактите към непосочено от него правно основание. Съдът може само да провери дали твърдените от органа факти са доказано осъществени и дали те осъществяват фактическия състав на сочената от органа за нарушена правна норма.

Поради това ирелевантни за законосъобразността на оспорения акт са мотивите на първоинстанционния съд относно установяването на релевантния факт на липса на задължения към общината чрез представеното на органа и представеното в съда, удостоверение. Процесното административно производство е конкурсно и преценката за законосъобразност на оспорения акт не може да бъде извършвана въз основа на нови, непредставени на органа в дадения срок доказателства, тъй като това би довело до неравнопоставеност на кандидатите.

Първоинстанционният съд, за да обоснове извод за незаконосъобразност на оспорения акт, приема, че органът е допуснал и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като неправилно е разпределил тежестта на доказване, поради което за кандидата изобщо не е било налице задължение за представяне на документ, удостоверяващ липсата на задължения към общината по седалището му. Тежестта на доказване на съответствието с изискванията за бенефициер в частта досежно задълженията към общината е относима към основанието по чл. 38, т. 3, предложение 1 ЗУСЕСИФ, но тъй като липсата на такова задължение би лишила от основание самото поставено на кандидата изискване, т. е. би направила поставеното изискване само по себе си незаконосъобразно, то има и отношение към основанието по предложение 2. Въпросът е, че в случая на кандидата е указано да представи и други документи, т. е. указанието не се изчерпва с изискването за представяне на документ, удостоверяващ липсата на задължения към общината, поради което изложеното от първоинстанционния съд не решава в пълнота въпроса с основанието по предложение 2, но тъй като крайният извод на първоинстанционния съд е правилен, а с оглед на разпоредбата на чл. 173, ал. 2 АПК дадените от първоинстанционния съд указания по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за органа при новото произнасяне, съдът следва да обсъди и тези мотиви на първоинстанционния съд.

Нарушението на правилото за разпределение на доказателствената тежест първоинстанционният съд обосновава със съдържанието на т. 24. 6. от Условията за кандидатстване, в която е предвиден различен начин на доказване спазването на изискването за липса на задължения за данъци и такси към общината по седалището на кандидата. Приетото, че за кандидати със седалище Столична община, проверката се извършва служебно, а за всички останали – въз основа на представено удостоверение от общината по седалището, което е издадено не по-рано от три месеца преди представянето, първоинстанционният съд счита за пряко нарушаващо чл. 8 ПМС № 162 във вр. с чл. 87, ал. 11 и 12 ДОПК във вр. с чл. 115, ал. 2 ЗМДТ.

Първо. Така приетото от първоинстанционния съд не е нарушение на административнопроизводствените правила, регулиращи производството по издаване на оспорения индивидуален административен акт. Поставеното от органа изискване е разпоредба от влязъл в сила общ административен акт – Условията за кандидатстване, т. 24. 6. Следователно това правило, ако неправилно разпределя тежестта на доказване на релевантния факт, не е поставено от органа в рамките на това административно производство, а е позоваване на правило, установено във влязъл в сила акт, въз основа на който се провежда процесното административно производство. Това значи, че ако е налице незаконосъобразност на установената с това правило тежест на доказване, няма да е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила при провеждане на производството по издаване на оспорения акт, а ще е налице материална незаконосъобразност на акта, тъй като органът се позовава на правило, което противоречи на установено в правна норма разпределение на доказателствената тежест.

И второ. Условията за кандидатстване са общ административен акт с оглед на своя характер, който характер е и изричното установен в чл. 26, ал. 4 ЗУСЕСИФ. Този акт е влязъл в сила. По делото не е спорно, че актът по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ е валиден, както и че кандидатът е имал възможност да го оспори – съобщаването е по реда на чл. 26, ал. 6 ЗУСЕСИФ, в акта е посочена възможността за оспорване, кандидатът не само се е запознал с него, но и се е съобразил с регламентирани в него изисквания, с оглед на което е придобил правото да сключи договор за безвъзмездна финансова помощ.

Това поставя въпроса може ли първоинстанционният съд да извърши косвен контрол за материална законосъобразност на влезлия в сила общ административен акт, защото само ако съдът установи (може да установи), че това правило противоречи на правна норма за кандидата не би било налице задължение за представяне на искания документ, което би направило и извода на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения акт и с оглед на това основание правилен.

Безспорно е, че тогава, когато съдът извършва контрол за законосъобразност на един индивидуален административен акт е длъжен да провери съответствието на сочения като основание за издаване на акта нормативен административен акт с йерархически по-високия по степен акт и ако установи несъответствие (противоречие), с оглед на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове, е длъжен да приложи по-високия по степен акт. Чрез това си задължение съдът гарантира (обезпечава) спазването на йерархичната подредба на нормативните актове, обективираща интензитета на правната сила на съответните актове.

Тогава, когато един административен акт – общ или индивидуален, е предпоставка за издаване на индивидуален административен акт, съдът, за да установи наличието на материалноправните предпоставки за законосъобразност на оспорения акт, ще извърши и косвен съдебен контрол относно валидността на акта – общ или индивидуален, защото нищожният административен акт не може да породи валидни правни последици, т. е. той не може да бъде годно основание за правните последици, които цели да постигне оспореният административен акт – правното нищо не може да роди правно нещо.

Фактът, че искането за обявяване на нищожността на един административен акт не е обвързано със срок сам по себе си не е основание съдът да придаде чрез акта си правно действие на едно правно нищо. Няма правна логика административният съд да може да обяви нищожността на един административен акт безсрочно в самостоятелно производство, а да не може да извърши проверка за валидност на същия този административен акт, когато е основание за издаване на оспорения пред него административен акт. В този случай не е налице промяна на предмета на делото – произнасяне плюс петитум, защото за наличието на материалноправните предпоставки за законосъобразност на оспорен административен акт съдът не се произнася с нарочен диспозитив, а с мотивите. Мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. С такава се ползва само диспозитивът (решението), който е съответен на предмета на делото.

В случая по делото не е спорно, че Условията за кандидатстване и в частност тяхната точка 24. 6, са валиден общ административен акт, който е влязъл в сила. Но първоинстанционният съд, приема, че тази разпоредба на влезлия в сила общ административен акт е материално незаконосъобразна, защото противоречи на нормативни разпоредби – административни и законови, чл. 8 ПМС № 162 и чл. 87, ал. 11 и 12 ДОПК във вр. с чл. 115, ал. 2 ЗМДТ. Това значи, че съдът е извършил косвен контрол за материална законосъобразност на влезлия в сила общ административен акт. Това поставя въпроса за пределите на правомощието на първоинстанционния съд да осъществи косвен контрол за законосъобразност на влезлия в сила общ административен акт.

По принцип, тогава, когато адресатът на оспорения индивидуален административен акт е бил лишен от участие в административното производство по издаване на административния акт, който е предпоставка за издаване на акта, на който е адресат, и е бил лишен от възможността да оспори законосъобразността му в срок, би следвало съдът да може да извърши косвен контрол за материална законосъобразност на акта, защото така гарантира ефективността на конституционното право на защита, и гарантира изпълнение на собственото си конституционно задължение по чл. 122, ал. 2 от Конституцията – да осигури установяването на истината. Но с оглед на чл. 66, ал. 1 и на чл. 72 АПК, и в частност чл. 26, ал. 4 и 7 ЗУСЕСИФ, когато основание за издаване на един индивидуален административен акт е общ административен акт възможността адресатът на индивидуалния акт да е бил лишен от възможността да участва в административното производство и да оспори по съдебен ред акта е фактически нулева. Публичното оповестяване на откриването на производството за издаване на общ административен акт и публично съобщаване на самия общ административен акт изключват възможността да е налице тази хипотеза освен тогава, когато изискването за публично съобщаване на акта не е било спазено.

В случая, видно от доказателствата по делото производството по приемане на Условията за кандидатстване и самите Условия за кандидатстване са били публично оповестени на електронната страница на органа - https: //esf. bg/procedures/umenija/. Нещо повече. Кандидатът е напълно запознат със съдържанието на Условията за кандидатстване, имал е възможността да ги оспори, не ги е оспорил, възползвал се е от тяхната регламентация, подал е проектно предложение, което е класирано за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, като този факт е установен с влязъл в сила индивидуален административен акт. С оглед на това установяването чрез косвен съдебен контрол на материалната незаконосъобразност на акта, който е основание за издаване на оспорения акт, едва при проверката за законосъобразност на оспорения акт, който отказва удовлетворяването на установеното право на сключване на договора поради неспазване на разпоредба на Условията за кандидатстване, установена като предпоставка за неговото сключване, е фактически средство за поправяне на собствени пропуски на оспорващия.

Косвеният контрол не е средство за поправяне на собствени пропуски на оспорващия, а е инструмент, който позволява на съда с цел да изпълни конституционното си задължение по чл. 121, ал. 2 от Конституцията и да не допусне възникването на правни последици от незаконосъобразен акт на държавен орган, да преодолее правната, задължителната (обвързваща) и формалната законна сила на влязъл в сила административен акт. Тъй като това е изключително сериозно изключение от принципа, осигуряващ действието на административните актове, прилагането му може да бъде само stricto senso, т. е. само тогава, когато адресатът на оспорения акт е бил лишен от възможността да участва в административното производство по издаване на акта – основание и с оглед на това е бил лишен и от право на пряк съдебен контрол на този акт. В случая предпоставките за прилагане на изключението не са налице. Вярно е, че формално това би могло да довело до оставянето в сила на индивидуален административен акт, който обективно се позовава на общ административен акт, който е в противоречие със закона (извън предмета на спора в случая са доводите на касатора за фактическата невъзможност да бъдат изпълнени законовите разпоредби по отношение на общините извън Столична), но обективно това е следствие на поведението на самия касатор, а не на съда.

Видно от изложеното изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения акт по отношение на основанието по чл. 38, т. 3, предложение 2 ЗУСЕСИФ, на което се е позовал органът, като кран резултат е правилен. Това прави правилно и обжалваното съдебно решение, поради което съдът следва да го остави в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК съдът следва да осъди Министерството на труда и социалната политика – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на ответника направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което съдът определя на по 100, 00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд