Решение № 314 от 11.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5970/2007 г.

Решение № 314 от 11.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5970/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 218е, ал. 1 ГПК (отм.) вр. с чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение на Софийски градски съд от 8.01.2007 г. по гр. д. № 1425/2002 г. е оставено в сила решение на Софийски районен съд от 19.12.2001 г. по гр. д. № 7410/2000 г., с което е отхвърлен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявен от Е. П. К. от гр. С. против Е. Т. А. от гр. С. за предаване владението на дворно място с площ от 650 кв. м., съставляващо парцел **** по плана на м. "Вилна зона К. - I част", гр. С., ведно със застроената в него двуетажна жилищна постройка на 55 кв. м. Касационна жалба против решението на Софийски градски е постъпила от Е. П. К. с оплаквания за недопустимост на съдебния акт и за постановяването му при необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и б. "в" от ГПК (отм.). Поддържа се, че решението е постановено спрямо ненадлежна страна, тъй като ответникът е прехвърлил спорния имот на трето лице, което не е конституирано като страна в процеса. Изложени са оплаквания за неправилно приложение на чл. 2 ЗВСОНИ по отношение на имот, който е бил конфискуван по присъда, отменена по реда на надзора, поради което възстановяването му не е по реда на ЗВСОНИ, а на основание чл. 151 ЗИН; съответно постановките на ТР № 1 от 1994 г. на ОСГК ВКС, от които се е ръководил въззивния съд, са неприложими по отношение на процесния имот. Въведени са и оплаквания против въззивното решение в частта му за възлагане на съдебните разноски за допусната по делото експертиза на страната, която не е поискала събиране на това доказателство. Ответниците Е. Т. А. и Л. К. А. не вземат становище по касационната жалба. Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира за установено следното: В решението на Софийски градски съд е прието за установено, че ищцата Е. П. К. е наследник по закон на П. И. К., който през 1940 г. е закупил с нот. акт № 77/1940 г. три декара от нива, цялата с площ от 9,6 дка в м. "Б.", землище на с. Д., Софийска област. С присъда по н. о. х. д. № 2/1944 г. на Народния съд, на основание чл. 10 от Наредба-закон СНСВВБСВССНЗСН, имуществото на П. И. К. е било присъдено в полза на държавното съкровище. С решение № 243 от 1996 г. на Върховния съд на Република България по н. о. х. д. № 707/1995 г., влязлата в сила присъда от 1944 г. е била отменена в конфискационната и част. С приемане на регулационния план за м. "Б." със заповед № 5* от 1958 г., конфискуваният имот на П. И. К. е бил разделен на два имота с пл. № 841 от 1340 кв. м. и пл. № 9 от 1366 кв. м., за който е бил отреден парцел **** с квадратура от 1244 кв. м. С нот. акт № 29 от 1965 г., ТКЗС "В" е продало на Т. К., Е. А. и М. Т. парцел **** с квадратура от 1244 кв. м., който през 1967 г. е бил поделен с договор за доброволна делба между съсобствениците, въз основа на която Е. Т. А. е получил в дял парцел **** от кв. 6 по плана на вилна зона "К" с площ от 579 кв. м. - имот, идентичен с част от нивата, закупена от наследодателя на ищцата през 1940 г. и конфискувана през 1944 г. В изпълнение на одобрен архитектурен проект и строително разрешение № 467 от 1969 г., Е. Т. А. и съпругата му Л. К. А. построили в имота вилна сграда от етаж на 53 кв. м. и втори полуетаж на 57 кв. м. През 1977 г., Е. Т. А. и Л. К. А. са дарили дворното място, съставляващо парцел **** от кв. 6 по плана на вилна зона "Киноцентъра I част", ведно със застроената в него вилна сграда на сина си Ч. Е. А. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че претенцията за ревандикация на дворното място, съставляващо парцел **** от кв. 6 по плана на вилна зона "Киноцентъра I част", ведно със застроената в него вилна сграда е неоснователна. Приел е, че с отмяната на присъдата, постановяваща конфискация на имуществото на наследодателя и, за ищцата е възникнало правото да иска връщане на отнетото недвижимо имущество. Приел е, че правото и да иска връщане на отнетото имущество е уредено в чл. 151 ЗИН, както и че чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ е неприложим към процесното правоотношение. Приел е, че процесният имот не е излизал от патримониума на държавата - сделката по нот. акт № 29 от 1965 г. не е породила правни последици, тъй като имотът е съставлявал държавна собственост, предвид което разпоредителката сделка, извършена от несобственик в лицето на ТКЗС не е породила правни последици, а осъщественият от ответниците строеж е върху чуждо място без да е учредено право на строеж, поради което държавата е придобила собственост и върху вилната сграда на основание чл. 92 ЗС. Съдът е счел, че връщането на недвижимия имот трябва да се съобрази с правната и фактическа възможност за това - с обстоятелството доколко имотът съществува реално до размера в който е бил отчужден и с оглед законно извършеното строителство в имота и невъзможността незастроената част да се обособи като несамостоятелен парцел **** приел, че ревандикационната претенция е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение е валидно допустимо и правилно. Касационното оплакване за недопустимост на решението поради постановяването му спрямо ненадлежна в процеса страна е неоснователно. Надлежен ответник в производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС е лицето, за което ищецът твърди, че владее имота без основание, а доколко ответникът притежава противопоставими на ищеца права да владее имота е въпрос, относим към основателността на иска. С исковата молба, въз основа на която е образувано и проведено производството по делото, ищцата е насочила иска си срещу ответника Е. Т. А., въвеждайки твърдения, че владее собствения и имот без правно основание, поради което решението е постановено с участието на надлежни страни, а обстоятелството дали ответникът е извършил разпоредителни сделки с процесия имот е извън предмета на спорното правоотношение. Неоснователни са и касационните оплаквания за неправилна квалификация на основанието, въз основа на което се претендира право на собственост върху процесния имот. Отчитайки обстоятелството, че осъдителната присъда по н. о. х. д. № 2/1944 г. на Народния съд, с която имуществото на наследодателя на ищцата П е било отнето в полза на държавата е била отменена с решение № 243 от 1996 г. на Върховния съд на Република България, т. е. преди влизане в сила на § 1, т. 1 вр. с § 2, ал. 2 ЗОСОИ (ДВ, бр. 108 от 1997 г.), с който в приложното поле на ЗВСОНИ е включена и Наредбата-закон СНСВВБСВССНЗСН, съдът е приел, че приложимата норма спрямо процесните правоотношения е чл. 151 ЗИН. В съответствие с чл. 151 ЗИН, въззивният съд е приел, че отмяната на присъдата има ретроактивно действие, поради което се дължи връщане на отнетото имущество при фактическа и правна възможност за това. Действително, съставът на чл. 151 ЗИН не е идентичен с този на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, но и в двете хипотези, уреждащи връщане на незаконно отнето имущество следва да се преценява дали отнетият имот реално съществува като самостоятелен обект на собственост. Тази преценка включва проверката дали имотът не е погинал изцяло или частично; дали в резултат на благоустройствени изменения не се е трансформирал и може ли да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормите за устройство на територията и дали не е законно застроен, в който случай теренът е загубил самостоятелното си значение и има обслужващ постройката статут. Следвайки общия смисъл на реституционните закони, в който следва да се разглежда и хипотезата по чл. 151 ЗИН относно имоти, отнети по реда на Наредбата-закон СНСВВБСВССНЗСН, аргумент за което е включването на Наредбата-закон през 1997 г. в хипотезите по чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, въззивният съд е изследвал възможността за връщане на отнетото имущество и е формирал правилния извод, че отнетият имот е променен и не съществува реално в размера, в който е бил отнет от държавата. Правилно, въз основа на събраните по делото доказателства, сочещи че върху отнетото въз основа на отменената присъда празно дворно място е била застроена законно вилна сграда на етаж и полуетаж - въз основа на одобрени архитектурен и конструктивен проект; строително разрешение № 467 от 1969 г. и позволителен билет за строителство № 233 от 1969 г., съдът е формирал извод, че извършеното ново строителство в незастроен имот съставлява пречка за реституирането му. Обжалваното въззивно решение е правилно и в частта му за съдебните разноски. Установяването на обстоятелството възможно ли е от процесното дворно място да бъде обособен самостоятелен имот, извън застроената част, е относимо към спорното право, поради което и в съответствие с чл. 162 ГПК (отм.) и т. 11 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. ОСГК ВКС, въззивният съд е допуснал по свой почин с определение от 27.04.2006 г. техническа експертиза, разноските за която се дължат от страната, която черпи права от изясняване на спорния факт, независимо дали е поискала това доказателство. Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение