Решение № 5983 от 9.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13226/2017 г.

Решение № 5983 от 9.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13226/2017 г., I о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) В. Т., чрез процесуалния си представител, против решение № 330 от 12.10.2017 г. на Административен съд - В. Т., постановено по адм. дело № 410/2017 г., с което е обявен за нищожен издаденият на О. Т. А. за установяване на задължение /АУЗ/ № П-04001117034381-135-002/28.02.2017 г. на орган по приходите при ТД на НАП В. Т.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради неправилно квалифициране на пороците, в резултат на което е прогласена нищожността на административния акт. Искането е за отмяна на решението. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Ответникът - О. Т. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор, писмени бележки и становище в открито съдебно заседание. Претендира разноски в размер на 2 640 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна, поради следното: С обжалването решение съдът е прогласил за нищожен АУЗ № П-04001117034381-135-002/28.02.2017 г. на орган по приходите при ТД на НАП В. Т., жалбата срещу който (с искането за обявяване нищожността на процесния акт), е оставена без уважение с решение № 130/26.05.2017 г. на директора на ТД на НАП - В. Т.. За да постанови този резултат решаващият състав е счел, че актът е издаден от некомпетентен орган, при съществено нарушение на административно производствените правила и неспазване на вида и формата на приключващия административното производство акт. Съдът е приел, че не са налице предпоставките за провеждане производство по чл. 106, ал. 1 ДОПК. Акт по чл. 106, ал. 1 ДОПК се съставя при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. подадена е декларация, с която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък; 2. установени са несъответствия, които засягат основата за облагане или са от значение за размера на задължението; 3. лицето е поканено в срока по чл. 103, ал. 1 ДОПК да отстрани несъответствията и не ги е отстранило или ги е отстранило след изтичане на определения срок. Несъответствията, които могат да се коригират по реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК са само такива, установени по и в самата декларация, без да се търси допълнителна информация. Такива са несъответствията между подадената декларация и изискването за попълването й, както и случаите, в които приложените от лицето към декларацията документи не обосновават декларираните данни. Съдът е намерил, че констатациите на органа по приходите по отношение на подадените от общината Декларация-опис вх. № 115421600000003/15.07.2016 г. и коригираща Декларация-опис вх. № 115421606431244/20.12.2016 г. не са за фактически "несъответствия" по смисъла на чл. 103, ал. 1 ДОПК, а представляват правни съображения за липсата на право на данъчен кредит за посочените в коригиращата декларация фактури /при първоначално застъпено становище, че за данъчния субект съществува такова право/. В тези случаи според съда единственият способ за установяване на задълженията за данъци е чрез възлагането на ревизия. Съдът е приел за безспорно, че по същество оспореният АУЗ съдържа констатация, че задълженото лице няма право на претендирано право на приспадане на данъчен кредит, в резултат на което му се отказва приспадане на внесен от него ДДС. И. в този смисъл са формирани не поради допуснати формални пропуски на декларатора, а след извършен анализ на приключващия това производство акт. Ето защо законът въвежда и изискването ЗВР да бъде издадена от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, което е задължително за законосъобразното развитие на цялото последващо ревизионно производство. Липсата на ЗВР, съдът е приел като основание за обявяване нищожността на процесния АУЗ, доколкото последният фактически е насочен към постигане целите на едно ревизионно производство, без обаче да бъде проведено такова. С тези мотиви, съдът е обосновал краен извод, че допуснатото нарушение на процесуалните правила е особено съществено, до степен на нищожност на установените допълнителни задължения, тъй като са различни редът за издаване на акт по чл. 106, ал. 1 ДОПК и редът за провеждане на ревизията, както и са различни компетентните органи да проведат съответните производства и да издадат акт. Решението е правилно постановено. Нормата на чл. 106 ДОПК предвижда възможност за органите по приходите да извършат служебни корекции в декларация по чл. 105 ДОПК - декларация, в която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски. Съгласно чл. 106, ал. 1 ДОПК корекциите се извършват, когато се установят обстоятелства, които засягат основата за данъчно облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103 ДОПК. В този случай се издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията и се съобщава на лицето. Съгласно чл. 103, ал. 1 ДОПК при установяване на несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4, подателят се поканва да отстрани несъответствията в 14-дневен срок от получаването на съобщението. Спорът в настоящото производство е дали с акт за установяване на задължението по декларация, издаден на основание по чл. 106, ал. 1 ДОПК могат да се определят допълнителни задължения въз основа на данни за наличие на задължения, които не са установени по съответния ред. При така установените факти, правилно съдът е приел, че в случая с АУЗД по чл. 106, ал. 1 ДОПК са определени допълнителни задължения за данък по ЗДДС, в нарушение на чл. 103 ДОПК и чл. 108 ДОПК. Нормата на чл. 103, ал. 1 ДОПК гласи, че подателят на декларацията се поканва в 14-дневен срок от получаване на съобщението да коригира декларацията си, като една от хипотезите е при установяване на несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица и администрации, съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации и информация, извън случаите на чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4 ДОПК. Следователно законът изрично е ограничил данните, въз основа на които в производството по извършване на служебни корекции в подадените декларации органите по приходите могат да установяват несъответствия в декларацията. Това са данните, получени от трети лица и администрации, които са декларирани или подадени, въз основа на предвидено в закона задължение за подаване на декларации и информация. В случая органите по приходите обосновават несъответствие между подадената от О. Т. декларация, основанията за ползване на данъчен кредит и възстановен ДДС с Акт за прихващане и възстановяване, като в резултат на това определят задължения по ЗДДС. П. това правилно съдът е приел, че преценката за правомерното или неправомерното възстановяване на ДДС в резултат на отказано право на данъчен кредит засяга основанието на данъчното задължение, което подлежи на установяване в ревизионно производство. В тази връзка следва да бъде споделен и крайният извод на съда, че нарушението на процесуалните правила е съществено и има за последица нищожност на оспорения АУЗ. Административният акт е нищожен и не поражда целените от него правни последици, винаги когато административният орган не разполага с компетентност за издаването му. В процесния случай с оспорения АУЗ, издаден в производство по служебна корекция на подадена декларация и коригираща декларация, органът по приходите е установил по отношение на О. Т. наличието на неправомерно възстановен ДДС и е определил задължения за ДДС ведно с начислените лихви. Така определените задължения не са резултат от несъответствия в подадената декларация, посочени в чл. 106 ДОПК, както обосновано е приел първоинстанционният съд. Съгласно чл. 108, ал. 1 ДОПК данъчното задължение в този случай подлежи на установяване с ревизионен акт, от орган по приходите с правомощия по чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК. В производството по чл. 106 ДОПК органът по приходите не разполага с компетентност по издаване на ревизионни актове и по установяване на допълнителни задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, извън отстраняването на несъответствията, визирани в посочената норма. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 106, ал. 3 ДОПК, според която независимо от издаването на акт по ал. 1, задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване с ревизионен акт. В случая е налице обратната хипотеза - по реда за извършване на служебни корекции в подадена декларация, от орган по приходите с компетентност по издаване на АУЗ, се определят задължения за ДДС, които подлежат на установяване с ревизионен акт, от орган с правомощия по чл. 118, ал. 2 във връзка с чл. 119, ал. 2 АПК. Така допуснатото нарушение на процесуалните правила има за последица липсата на материална компетентност за органа - издател и на това основание обосновава нищожност на акта. С оглед на изложеното решението, с което съдът е обявил нищожността на атакувания АУЗ е правилно и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да се остави в сила. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. От ответника в касационното производство е направено искане за присъждане на разноски в размер на 2 640 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, което е основателно. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,