Решение № 16447 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9288/2013 г.

Решение № 16447 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9288/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Мегагаз" ООД, гр. Монтана, чрез процесуален пълномощник, против Решение № 219/7.05.2013 г., постановено по адм. д. № 871/2012 г. по описа на Административен съд - гр. Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 121200367/27.04.2012 г. на ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение № 394/24.07.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Велико Търново, с който на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м. 11 и м. 12.2008 г. и м. 02 - м. 12.2009 г. вкл. в размер на 2 648.08 лв., начислени са лихви за забава в размер на 834.86 лв. и е доначислен корпоративен данък за 2008 и 2009 г. в размер на 250.07 лв. и лихви върху него в размер на 64.21 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът изцяло е възприел доводите на приходната администрация, като незаконосъобразно е прехвърлил върху дружеството доказателствената тежест относно реалността на доставките. Поддържа, че събраните по делото доказателства не кореспондират с установената в съдебния акт фактическа обстановка, а направените въз основа на нея правни изводи са в противоречие с приложимите материалноправни норми. Навежда довода, че след като са налице издадени фактури и са извършени плащания по тях, то реалността на доставките е доказана. Намира, че в случая е приложима нормата на чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, а тя не обвързва възникването на правото на данъчен кредит с реалността на доставката. Подкрепя тезите си с цитираната практика на СЕС и липсата на данни, че получателят е знаел или е трябвало да знае, че участва в данъчна измама. В тази връзка излага подробни съображения в жалбата и моли касационната инстанция да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени оспорения ревизионен акт, ведно с присъждане на осъществените разноски. В жалбата е обективирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, който да отговори на формулираните от касатора въпроси, касаещи правото на приспадане на данъчен кредит и обусловеността му от посочените хипотези. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Велико Търново, при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и въведените с нея отменителни основания съобразно чл. 218, ал. 1 и чл. 220 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от активно процесуално легитимирано лице, при наличието на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК, с оглед на което същата е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд - гр. Велико Търново е Ревизионен акт /РА/ № 121200367/27.04.2012 г. на ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение № 394/24.07.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Велико Търново, с който на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м. 11 и м. 12.2008 г. и м. 02 - м. 12.2009 г. вкл. в размер на 2 648.08 лв. по 39 фактури и 3 кредитни известия към тях, с предмет строителни материали, издадени от "Глобул стар" ООД, начислени са лихви за забава в размер на 834.86 лв. и е доначислен корпоративен данък за 2008 и 2009 г. в размер на 250.07 лв. и лихви върху него в размер на 64.21 лв. на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО във връзка с непризнатите разходите по същите фактури. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон. Преценил е, че събраните по делото доказателства не установяват реалното осъществяване на спорните доставки, поради което с РА законосъобразно е отказано признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по тях. Това крайно заключение е основано на подробен анализ на събраните доказателства и следните кореспондиращи с тях фактически констатации: В хода на ревизионното производство доставчикът не е открит на декларирания адрес за кореспонденция и не е представил изисканите му по надлежния ред документи. От ревизираното лице са събрани издадените фактури (с изключение на четири), счетоводни извлечения, платежни документи към някои от фактурите, декларации, стокови и една складова разписки. Последните не са ценени от решаващия орган в производството по обжалване на РА по административен ред и са оспорени относно тяхната автентичност по реда на чл. 193 от ГПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК в съдебното производство. Тъй като ревизираното лице не е заявило, че ще се ползва от тях въпреки дадените му в тази връзка изрични указания, то решаващият състав ги е изключил от доказателствата по делото. След като е преценил, че основният спор между страните е свързан с реалното осъществяване на доставките, обективирани в процесните фактури, административният съд е приел, че ангажираните доказателства не установяват предаването или отделянето на определените по своя род стоки, както и разполагаемостта им при доставчика с оглед обективната възможност за осъществяване на доставки на стоки от този вид и количества. Изложил е мотиви относно осчетоводяването на фактурите от получателя, като е подчертал, че само по себе си то не доказва реалността на доставките дори и при редовно водено счетоводство. В контекста на цитираните Решения на СЕС съдът се е произнесъл аргументирано и по всички възражения на ревизираното лице, като в обобщение е приел, че поради неустановеност на фактите на извършването на сделките като част от обективната действителност, ревизираното лице няма право на приспадане на данъчен кредит по тях и неговото признаване законосъобразно е отказано с РА. Идентичен краен извод решаващият състав е формирал относно РА, в частта му по ЗКПО. Приел е, че разходите по спорните фактури не са документално обосновани и на основание чл. 26, т. 2 от ЗКПО не могат да се признаят за данъчни цели, поради което с тях законосъобразно е увеличен данъчния финансов резултат на предприятието. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Възникването на регламентираното в чл. 68, ал. 2 от ЗДДС субективно публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице е обусловено от кумулативното осъществяване на материалноправните предпоставки на регламенирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС изисква и установяването на реално получаване на стоките и услугите по облагаемата доставка. По аргумент от чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДДС за целите на закона моментът на настъпване на данъчното събитие не се покрива с възникването на облигационното правоотношението между страните, а е обвързан с изпълнението на поетото по него задължение за прехвърляне на правото на собственост или извършването на услугата. В случая, предмет на спорните доставки са вещи, които са определени по своя род, поради което и по аргумент от чл. 24, ал. 2 от ЗЗД вещнопрехвърлителният ефект на продажбите настъпва с определянето на стоките им по съгласие на страните, а при липса на такова - с предаването им. Неоснователни и неотносими към мотивите на оспорения съдебен акт са доводите на касатора относно непредставянето на анекси, приемо- предавателни протоколи и транспортни документи, тъй като изводът на съда, че спорните доставки не са реално извършени, е основан на липсата на доказателства за предаването или отделянето на определените по своя род стоки. Изложените в тази връзка от първоинстанционния съд мотиви, както и аргументите досежно посочените в касационната жалба Решения на СЕС напълно се споделят от настоящия състав и не следва да бъдат преповтаряни. Решаващият състав е съобразил приложимата породи сходство на фактическия състав практика на СЕС, както и тълкувателно приложимото Решение по дело С-285/11 г., с което се разяснява смисъла на посочените разпоредби от Директива 2006/112 при извършени измами или нередности, осъществени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, но не се отрича необходимостта националният съдия да изследва реалното осъществяване на пряката доставка. Тя е изрично подчертана в т. 3, като е уточнено, че "за да се установи, че е налице правото на приспадане на данъчен кредит, е необходимо да се провери дали доставките са били реално осъществени." В Решението по дело С-643/11 г. СЕС посочва, че ДДС се дължи от начислилото го лице /доставчика/ независимо от действителното наличие на облагаема сделка, както и, че правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че чл. 167 и чл. 168, б. "а" от Директива 2006/122, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат да се откаже право на приспадане на данъчен кредит, платен от получателя за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка и то независимо, че в съставен на издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от последния ДДС." Така очертаната практика на СЕС пряко опровергава доводите на касатора, основани на цитираните решения и обосновава правилността на изводите на решаващия състав във връзка с реалното извършване на спорните доставки. Следва да се посочи, че в случая не е налице сходство във фактическия състав, при който е постановено Решението от 22.01.2009 г. по д. № 3991/2003 г. на Европейския съд по правата на човека - "Булвес" АД срещу Република България, тъй като по него не е имало спор, че обсъжданите там доставки, по които е отказано право на данъчен кредит, са реално осъществени от посочените във фактурите издатели. Неоснователен е и аргументът на дружеството, основан на чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗДДС, която е приложима при извършено авансово плащане по доставка, но не дерогира разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС и не отменя необходимостта от установяване на реалното извършване на доставките. Този извод следва пряко от нормата на чл. 115, ал. 1 от ЗДДС, която предвижда, че при разваляне на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен да издаде кредитно известие към нея. В касационната жалба не са изложени никакви оплаквания досежно решението, в частта му относно увеличеният с РА данъчен финансов резултат и определеният данък по ЗКПО, а при осъществената от настоящата инстанция служебна проверка не се констатира наличие на инвокираните касационни пороци. Формираните от съда изводи кореспондират с установените релевантни факти и обстоятелства и съответстват на материалния закон, поради което атакуваният съдебен акт е правилен и следва да се остави в сила. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: Съобразно чл. 628 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК, отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуването на разпоредба на общностното право. Нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на ЕС, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на общностното право при постановяване на решението по конкретен правен спор. По аргумент от чл. 288 от ДФЕС, директивите са актове, които обвързват държавите - членки, адресати на същите със задължението да осигурят чрез националното законодателство указания им резултат, което само по себе си не изключва възможността засегнатите лица, в защита на свои права, да се позовават на директния ефект на съдържащи се в тях правни норми. Тази възможност обаче е предпоставена от установяването на неизпълнение на задължението на държавите - членки за пълно и точно транспониране на съответната директива, чиито общностноправни разпоредби също подлежат на тълкуване от СЕС, но при спазване на принципите за ясната правна норма и съблюдаване на наличието на отговори по преюдициални запитвания по идентични въпроси. В случая, искането за преюдициално запитване е свързано с тълкуване на разпоредби от Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС, без да се твърди, че е налице несъответствие на визираните норми с националните и без да се сочат конкретни доводи за необходимостта от поисканото тълкуване. По същество с него се поставят въпроси, които не са преюдициални за постановяване на решението по настоящия спор. Те са абсолютно неотносими към фактите по делото, а съобразно решение на СЕО по дело С-238/81, най - висшата съдебна инстанция в държава- членка не е длъжна да отправи преюдициално запитване, когато въпросът е ирелевантен или е идентичен с предишно запитване по подобно дело. Поради това настоящият съдебен състав намира, че исканото тълкуване не е от значение за правилното решаване на спора по същество и с оглед липсата на предпоставките, визирани в хипотезата на чл. 628 от ГПК, искането за отправяне на преюдициално запитване следва да се остави без уважение. Независимо от изхода на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова вече е присъдено, а разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК ограничава неговия размер до минималното възнаграждение за един адвокат. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение