Решение № 3962 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1466/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ю. А. Х., [ЛНЧ], гражданин на Сирия, чрез процесуален представител, срещу решение № 41492 от 11.12.2025г., постановено по адм. дело № 11198/2025г. по описа на Административен съд(АС) София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение № 5148 от 13.10.2025 г., издадено от Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет на Република България. Касаторът, чрез процесуалния си представител, излага доводи за незаконосъобразност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и противоречие с материалния закон, съставляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Излага, че първоинстанционният съд и административният орган не са изяснили всички факти и обстоятелства, относими към случая и от съществено значение за личното положение на търсещото закрила лице, по-конкретно относно положението в района, в който се намира селото на жалбоподателя. Намира, че са налице условията за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Иска отмяна на решението. В съдебно заседание касаторът лично и чрез адв. Иванова, поддържа жалбата си и заявява, че иска да живее в България, защото в Сирия е опасно. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция намира касационната жалба за подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред административния съд е Решение № 5148 от 13.10.2025 г., издадено от Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което поради липса на предпоставки по чл. 8 и чл. 9 на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ на жалбоподателя е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствени правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съобразил е, че административният орган, като е анализирал изложените в бежанската история обстоятелства, е извел правилен и законосъобразен извод за липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен такъв. Съдът приема, че административният орган е изследвал всички основания за преследване по причините, посочени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ във връзка с легалното определение за преследване по чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, както и липсата на конкретни действия на лично преследване по примерното изброяване на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ. Установена е липсата на предпоставки по смисъла на чл. 8, ал. 9 от ЗУБ. Приел е, че не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут, защото в настоящата хипотеза не се твърди и не се установява от събраните по делото доказателства в държавата си по произход жалбоподателят да е изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, а това е сериозна индиция, че няма да понесе такива посегателства и при завръщането си там. Не се доказва специфичен риск по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Не са налице и условията за хуманитарен статут по други хуманитарни причини (чл. 9, ал. 8 от ЗУБ). Жалбоподателят не се позовава на причини от хуманитарен характер. Изложени са мотиви, че не е нарушен и принципът „non-refoulеment“ (забрана за връщане), който е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3). Съобразил е актуалната информация за държавата по произход на търсещия закрила, предоставена от ответния орган в хода на съдебното производство. Така мотивиран съдът е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен и е отхвърлил подадената жалба. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от първоинстанционния съд и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК не следва да ги преповтаря, а препраща към тях. При постановяване на съдебния акт не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат отмяната му. Съдът е изследвал задълбочено обстоятелствата от бежанската история на Ю. А. Х. и въз основа на изяснената фактическа и правна обстановка, при съобразяване доводите на страните, правилно е приел, че административният орган е преценил всички относими обстоятелства, декларации или документи, свързани с личното положение на търсещия закрила и базирайки се на тях правилно е приел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, във вр. с чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящия случай обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история, не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. От съществено значение за предоставяне на статут на бежанец, съгласно ЗУБ е съществуването на основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към обособена социална група. Съдът обосновано е приел, че кандидатът за статут не установява да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, не е членувал в политически партии, не бил арестуван или осъждан. Не е имал проблеми с официалните власти в Сирия поради етническата си принадлежност или изповядваната от него религия. Заявява, че напуснал Сирия нелегално за Турция на 02.01.2024 г., останал е в страната около месец в градовете Анкара и Орфа, не е работил в Турция и не е подал молба за закрила, не е имал проблеми с турските граждани и власти. От самото начало е искал да стигне до Германия, където са брат му и сестра му, които живеят в Хамбург и Хелезана, сестра му има статут, а брат му е с гражданство от една година, живее там от 11 години. С трафикант, който го е превел през Сърбия, Хърватия, Словения, Италия и Швейцария, е стигнал до Германия, подал е молба за закрила там, издадено му е решение за отказ и е депортиран обратно в България. Роден е и е живял в [населено място], област Дейр ал Зор, в селото са останали да живеят родителите му, двама малки братя и петте му сестри, издържат се от земеделие, имат тяхна земя и отглеждат жито и памук. Женен е, със съпругата си е сключил религиозен брак през 2023 г., имат дете (дъщеря) на [възраст], съпругата и дъщеря му живеят в същото [населено място] при неговите и нейните роднини, там живеят родителите й, двама братя и три сестри, също се занимават със земеделие. От представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства, най-вече от проведеното с чуждия гражданин интервю не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Съобщените от лицето причини за търсене на международна закрила са такива от икономически характер и не попадат в обхвата на цитираната разпоредба, поради което правилен и обоснован е изводът на съда, че не са налице основателни съмнения от преследване по смисъла на ЗУБ, както и че няма факти и доказателства, сочещи на реална заплаха за него и семейството му, което продължава да живее в Сирия. Причината за напускане на държавата по произход е търсене на по-добър живот и сигурност, но търсенето на по-добри условия за живот и реализация не е сред основанията за предоставяне на статут на бежанец. По тези съображения крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Законосъобразни са изводите на административния съд, че няма основание за предоставяне на хуманитарен статут на жалбоподателя по реда на чл. 9 от ЗУБ, доколкото липсват твърдения пред административния орган от страна на касатора, че го грози "смъртно наказание" или "екзекуция", съгласно изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Той не е бил принуден да напусне страната си на произход поради тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице, поради насилие в случай на вътрешен или международен конфликт или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Видно от проведено интервю и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че чужденецът не е бил преследван поради политическото си мнение и/или убеждение. Официалните власти не са имали специално негативно отношение към него и не е бил принуден да напусне родината си поради опасения от преследване и реална опасност от тежки посегателства върху живота и личността му. Обстановката на територията на Сирия действително може да бъде определена като несигурна и усложнена, но съвкупната преценка на данните от приобщените по делото справки относно ситуацията в тази държава не налага извод за съществен риск от безогледно насилие по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ в държавата на произход на жалбоподателя, което би го поставило в реална опасност от възникване на тежка заплаха срещу живота или личността му единствено поради факта на присъствието си на територията на тази държава. Жалбоподателят твърди, че е [етническа принадлежност] по етническа принадлежност и [вероизповедание] по вероизповедание, като е умерено религиозен. Твърди, че селото се контролира от кюрдите, но той не е имал проблеми заради етническата си принадлежност и изповядваната религия. Не твърди някой от близките му да е имал такива проблеми. Като причина за напускането на Сирия сочи икономически причини – да отиде да работи при брат си, който е в Германия, да изкарва пари и да помага на семейството си, като след време да ги вземе при себе си. Би се завърнал в Сирия, ако има работа и стабилен живот – така е заявил в интервюто. Данните за обществено-политическата обстановка в Сирия и в източната част, в обл. Дейр ал Зор, в която се намира родното село на жалбоподателя, към момента на постановяването на решението на АССГ не обосновават изводи за безогледно насилие, породено от вътрешния въоръжен конфликт, което да е на такова високо ниво, че чужденецът да е изложен на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в региона, където е живял или въобще на територията на страната. Провинция Дейр ал Зор и след падането от власт на Асад(2024г.) остава разделена на изток и на запад от река Ефрат. Районите на изток от река Ефрат се контролират главно от водените от кюрди SDF, включително по бреговете на реките Ефрат и Хабур. Гражданската власт в тези райони се осъществява от Автономната администрация на Северна и Източна Сирия. Според справката, на която се позовава ответникът по касация, в обл. Дейр ал Зор продължава конфликтът между SDF(Сирийски демократични сили) и някои арабски племенни фракции, при който има ранени цивилни лица. Сочи се наличие на въоръжени сблъсъци в районите на изток от река Ефрат в област Дейр ал Зор, контролирани от кюрдите, но същите не са повсеместни и не се характеризират с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие там, нито че територията на цялата страна е обхваната от такъв вътрешен конфликт. От представената пред първата инстанция справка за актуалната обществено-политическа обстановка в Сирия вх. №МД-02-528/30.09.2025 г., според която към 25.09.2025 г., считано от 08.12.2024 г., 1 027 887 сирийски граждани са се завърнали в Сирия, а от края на м. ноември 2024 г. до 26.09.2025 г. 1 863 863 вътрешно разселени лица са се завърнали по домовете си. Данните са от бюлетин на ВКБООН. Безопасното завръщане на сирийските граждани се улеснява от ВКБООН чрез осигуряването на транспорт и друга логистична подкрепа, парични помощи, комплекти с основни помощи и др. В хода на касационното производство представителят на ответника е депозирал като писмени доказателства пред настоящата инстанция актуални справки от №№ МД-02-52/17.02.2026г. и МД -02-103/13.03.2026г. относно общото положение, актуалната политическа и икономическа обстановка в Сирия, които, предвид спецификата на производството по ЗУБ, настоящата касационна инстанция следва задължително да вземе предвид при преценка законосъобразността на съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу отказа да му бъде предоставена закрила по чл. 9 от ЗУБ. Видно от същите, в Сирия понастоящем не се установява обща ситуация на ширещо се насилие или въоръжен конфликт със степен да не може да бъде осигурена защита на кандидата за статут в страната му на произход. Според оценки на ВКБООН, към 12 юни 2025г. в провинция Дейр ал Зор са пребивавали 192 946 вътрешно разселени лица и 46 557 души, които са се завърнали на територията на провинцията от вътрешно разселване. Изнесени са данни за цивилни жертви, които през м.май 2025г. са осем в провинцията. Подобрява се здравната инфраструктура и предоставяните здравни услуги, като целта е да се подобри качеството на живот на жителите на Дейр ал Зор чрез предоставяне на основни услуги, укрепване на общественото здраве и подкрепа на икономическото развитие. Следва да се отчете и фактът, че самият жалбоподател не споделя конкретни обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в Сирия, нито за живота и сигурността на близките му, които продължават да живеят там. Предвид изложеното, не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Съдът правилно е съобразил значението на понятието „въоръжен вътрешен конфликт“, пояснено в Решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07 (Meki Elgafaji, Noor Elgafaji срещу Staatssecretaris van Justitie) и доразвито в Решение на СЕС от 30.01.2014 г. по дело C-285/12 (Aboubacar Diakité срещу Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides). Съгласно т. 35 от последното, чл. 15, буква в) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (Директива 2011/95/ЕС / Директива/та) трябва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, с оглед прилагането на тази разпоредба, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право, и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от диспозитива на решението на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Изложеното обосновава извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, буква в) от Директива 2011/95/ЕС, съответно за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Освен наличието на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо достигането на такива високи нива на безогледно насилие, в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца на територията на конфликта, в качеството му цивилно лице, да съставлява реална опасност за живота или личността му. В правомощията на административния орган и/или на съда е да извърши, както преценка за степента на безогледно насилие, в резултат на въоръжения конфликт, отчитайки последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход на кандидата за международна закрила, така и преценка за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на цивилното лице, ако същото бъде върнато там. От изготвените от дирекция „Международна дейност“ при ДАБ в хода на административното и на първоинстанционното производство справки за ситуацията на сигурност в Сирия, се установява, че вътрешният конфликт в Сирия не е свързан с безогледно насилие. Напротив – налице са спорадични прояви на насилие, конфликтът е в застой и обществено-политическата ситуация се е успокоила, което се потвърждава и от изнесените данни на Върховния комисариат за бежанците на ООН. Неоснователно е оплакваното на касатора, че съдът не е съобразил представените по делото доказателства, с оглед променената хуманитарна и политическа ситуация в Сирия. При тези данни правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца. Както правилно е преценил първоинстанционният съд, по делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, пар. 1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако касаторът бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила следва да обхваща и цялостното поведение на чужденеца, сочещо на желанието му да емигрира по икономически причини в държава от Европейския съюз, а не на опит да се спаси от реални заплахи за живота и здравето му. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея решение като правилно следва да бъде оставено в сила - не са налице сочените от касационния жалбоподател отменителни основания. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение