Решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 697/2008 г.

Решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 697/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. на отбраната - гр. С/МО/ срещу въззивното решение от 14.05.2008 г. по г.д. № 215/2008 г. на ОС - гр. В, с което е отменено първоинстанционното решение от 10.01.2007 г. по г.д. № 7350/2007 г. на РС - гр. В, в частта с която ЕТ "С" и ЕТ "Х" и двамата от г. В са осъдени солидарно да заплатят на М. на отбраната - гр. С сумата 5001.15 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение на задължението за връщане държането на нает имот, представляващ терен с площ от 10 кв. м. в г. В, ул. "Д-р П." № 5 за поставяне на барака за услуги по т. 14 от договор за наем № 4-16/22.01.1996 г. за периода 11.09.2004 г.- 26.01.2006 г., както и в частта с която са осъдени да заплатят сумата 1480.64 лв. представляваща мораторна лихва върху договорните неустойки за задължението за връщане на имота за периода 11.09.2004 г.-26.01.2006 г. в размер на 303.10 лв. месечно, считано от 1.10.2004 г. до датата на предявяване на иска-11.09.2007 г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените в обективно кумулативно съединение от М. на отбраната - гр. С искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователни. Оплакванията, релевирани в касационната жалба са за незаконосъобразност, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и че с атакувания акт са решени неправилно материалноправни и процесуалноправни въпроси, коитоса в противоречие с практиката на съдилищата - чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба ЕТ "С" и ЕТ "Х" поддържат, че не са налице основанията, релевирани от касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение от 14.05.2008 г. по г.д. № 215/2008 г. на ОС - гр. В. ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу акт подлежащ на касационно обжалване. Касаторът развива съображения в касационната жалба, че съществените материално правни въпроси по делото се свеждат до следните: -дали уговорената в т. 14 от договора неустойка в размер на петорния наем се дължи еднократно или за всеки месец за периода, през който наетия имот е бил зает от наемателя след прекратяване на договора -дължи ли се обезщетение за всеки месец за периода, през който наетия имот е бил зает от наемателя след прекратяване на договора на основание чл.236, ал. 2 ЗЗД или се дължи само уговорената в т. 14 от договора неустойка ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допустимост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК приема, че и двата материално правни въпроса, релевирани в касационната жалба са съществени за изхода на спора. От доказателствата по делото се установява, че от сключения между МО и ЕТ "С" и ЕТ "Х" договор от 22.01.1996 г. между страните е било породено валидно срочно наемно правоотношение при действието на чл. 7 ЗС с крайна дата 31.12.1998 г. съгласно т. 2 от договора за наем и чл. 16, ал. 2 ЗДС. Наемателите по договора ЕТ "С" и ЕТ "Х" са продължили да заемат процесния имот въпреки изричното противопоставяне от страна на наемодателя МО, обективирано в п-мо от 8.10.2003 г. до тях. Това е обусловило правния интерес на МО да предяви в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са предмет на настоящето дело. ВКС-ТК намира, че при тълкуване на т. 14 от договор за наем № 4- 16/22.01.1996 г. при условията на чл. 20 ЗЗД се налага извода, че санкцията, уговорена в цит. договорна клауза в размер на петорния наем за времето, през което наетия имот е бил зает от наемателя след прекратяване на договора /от 23.10.2003 г. до 26.01.2006 г./по своята правна характеристика е неустойка, която не се дължи еднократно, както неправилно е приел въззивният съд. Аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, според която ако наемателят продължи ползването на наетата вещ въпреки противопоставянето на наемодателя, какъвто е настоящия случай, той дължи обезщетение. Няма законова пречка, с оглед договорната автономия на страните в пределите, установени от чл. 9 ЗЗД те да уговорят отнапред размера на това обезщетение под формата на неустойка, както това е направено в т. 14 от договора за наем № 4-16/22.01.1996 г. Тази неустоечна клауза освобождава наемодателят от задължението да доказва всеки път размера на обезщетението, което му се дължи вследствие лишаването му от ползване на вещта, тъй като то е било уговорено отнапред в наемния договор под формата на неустойка. В този смисъл е и постоянната съдебна практика на ВКС и на съдилищата, която в случая не е съобразена от въззивният съд при постановяване на обжалваното решение. Ето защо обжалваното въззивно решение като неправилно следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на друг състав на въззивният съд на основание чл. 293, ал. 3 ГПК предвид обстоятелството че се налага извършване на нови съдопроизводствени действия по определяне конкретния размер на дължимата се неустойка при съобразяване на направеното на основание чл. 111 б. "б" ЗЗД възражение за погасителна давност от страна на ответниците по иска. Водим от горното ВКС-ТК