Решение № 428 от 25.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 420/2009 г.

Решение № 428 от 25.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 420/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Юрий Кръстев Касационното производство е образувано по жалба на подс. М. Т. М. от гр. Х., чрез неговия з. - адвокат К, против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 59/2009 г. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, при допуснати съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание - явно несправедливо. Прави се искане за отмяната му и оправдаване на подсъдимия или алтернативно - делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура е изразил становище, че жалбата е неоснователна, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 84/27.04.2009 г., Пловдивският апелативен съд, 2-ри състав, е изменил присъда № 235/11.12.2008 г., на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 163/2008 г., като е намалил на подс. М. Т. М., наказанието от десет месеца, на шест месеца лишаване от свобода, а на подс. Румен И. Д. - от две години, на девет месеца лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата й част. По довода в жалбата на подс. М. М., за нарушение на материалния закон: Възраженията се свеждат до твърденията за неправилно приложение на закона, тъй като обвинението не е било доказано по безспорен и категоричен начини, че липсват доказателства върху които да се изгради извод за осъществяване на престъплението от субективна страна и от там за постановяване на осъдителна присъда. Настоящата инстанция счита, че посоченото касационно основание - по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, е подкрепено от данните по делото и е основателно по следните съображения: Предходните две инстанции са приели една и съща фактическа обстановка по това обвинение: на 18.07.1999 г., подс. М. и Д. отишли до дома на св. Г в кв. "Б" на гр. Х., където касатора представил другия подсъдим за свой приятел, който има нужда от гараж, за да остави авариралия си автомобил до поправката му. По-късно, след около час, подс. Димитров, сам откарал автомобила до гаража на св. Г. След 3 - 4 дни свидетелят се свързал със подс. М. и поискал да си го вземат. Последният отговорил, че ще потърси момчетата да дойдат да го приберат. След като в продължение на още няколко дни никой не го потърсил, св. Г отново се свързал по телефона с подс. М. и предложил да го преместят в гаража на св. Ч, на когото предварително бил получил съгласието, срещу заплащане на определен наем. М. го преместил. На 5.08.1999 г., подс. Димитров помолил свидетелят С да ги откара до дома на подс. М., което той сторил. После тримата отишли до кв. "Б" и двамата подсъдими се отправили към гаража на св. Ч, чиито врати отворил лично той. След като влезли в помещението, подс. М. седнал зад волана на автомобила, който се "палел" с отверка, тъй като стартера му бил повреден. Там бил задържан от органите на МВР. Въз основа на тези данни и въззивният съд е приел, че те по безспорен начин установяват извършване на инкриминираното деяние от подс. М. М. и че съставът на това престъпление - по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК, е осъществен от субективна и обективна страна. Становището си, както и решаващия съд, за наличието на обективната и субективна страна на деянието защитава с доводите, че лекият автомобил е бил с разбити ключалки, без регистрационни табели, привеждането й в движение се осъществява с отверка, а не с контактен ключ, преместване от един гараж в друг, лично е отиване с подс. Димитров на 5.08.1999 г. след полунощ, за да го приберат. По делото обаче няма никакви данни, подс. М. да е укрил веща с користна цел в свой или чужд интерес, знаейки или предполагайки, че е придобита от другиго чрез престъпление. По делото е безспорно установено и прието от инстанциите, че към момента на запознаването, на подс. Димитров и св. Г, по повод търсенето на гараж, не е виждал лекия автомобил, а само е знаел, че е аварирал. Вторият гараж - на св. Ч е бил осигурен по инициатива на св. Г едва след около седмица, подс. М. е видял автомобила прекарвайки го до там. По никакъв начин не са опровергани неговите обяснения, дадени в съдебно заседание на 11.12.2008 г., че не е знаел защо трябва гараж на подс. Румен Д., че не е присъствал при закарването на автомобила, че е узнал от св. Г за повредата на стартера и е видял, че се пали с отверка, когато е трябвало да я закара в другия гараж, че не я заключвал и оглеждал, че не е инициаторът за преместването й и че е отишъл да я прибере, тъй като подс. Димитров не е знаел в кой гараж е оставена. Тези обяснения, подробно изброени по-горе, не се опровергават от други събрани доказателства по делото, а се подкрепят от показанията на св. Г. Те са доказателствено средство - чл. 115 НПК, но и средство за защита. Затова, достоверността им следва да бъде оценявана на общо основание, в светлината на всички други доказателства и доказателствени средства. Инстанционните съдилища не са сторили това и са направили невярната констатация, че събраните доказателства изобличават еднозначно подс. М., като извършител на това деяние. Както бе посочено и по-горе в мотивите, по делото няма абсолютно никакви доказателства за знание или предположение у подс. М., че лекия автомобил е придобит чрез престъпление, за да го укрие с цел имотна облага - за него и за подс. Румен Д., така както е според обвинителния акт. От обективна страна, единствено е безспорно установено, че той е осигурил гаража на св. Г по молба на подс. Димитров, с който се познавали, за да се прибере авариралия му автомобил. Не го е виждал и не е присъствал при докарването му. Инициативата за преместването му в друг гараж е на свидетелят, който го е и намерил и който е търсил подс. М., тъй като него познавал. По никакъв начин не е доказано, че последният е знаел, че лекият автомобил е бил откраднат, за да го укрие умишлено и то с посочената користна цел, така както е повдигнато обвинението. Установените факти не сочат за такова знание и извършени действия свързани с него. Липсват безспорни доказателства, доказващи по несъмнен начин вината на подсъдимия в извършване на инкриминираното деяние, така както са изискванията на чл. 303 НПК. Вещното укривателство е умишлено престъпление и деецът трябва да съзнава всички белези от обективна и страна на посегателството си, един от които е престъпният произход на укриваната вещ. При тези данни, съдилищата са приложили неправилно закона, като са счели, че с действията си подс. М. М., е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК, което налага неговата отмяна, поради наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. последно НПК, подсъдимият бъде оправдан. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. последно НПК, 2 наказателно отделение при Върховния касационен съд