Решение № 13973 от 22.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 463/2010 г.

Решение № 13973 от 22.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 463/2010 г., III о., докладчик съдията Йорданка Костова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Георги Христов Димитров срещу решение № 79 от 28.10.2009 г., постановено по адм. дело № 2961 от 2008 г. от Административен съд - София-град. В жалбата и представените допълнителни бележки се навеждат доводи за неправилност на решението, поради неправилно тълкуване на материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба - министърът на вътрешните работи, чрез юрк. Люнчева оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид данните по делото, обсъди доводите на страните и прецени обжалваното решение съгласно чл. 218 АПК, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което я процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционния съд е сезиран с искова молба, подадена от Георги Христов Димитров от гр. София срещу Министерството на вътрешните работи, с която в условията на обективно кумулативно съединяване са предявени три искови претенции за заплащане на имуществени вреди по реда на ЗОДОВ за претърпени от ищеца вреди вследствие на незаконосъобразни действия и бездействия на министъра на вътрешните работи, както и на длъжностни лица от администрацията на Министерството - главния секретар на МВР, директора на НП, зам.-директора на НП и началника на служба "личен състав" в ДНП. С допълнителна молба в процеса е предявен и иск при същите условия за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на същите незаконосъобразни действия и бездействия на ответника. С решението си Административен съд - София-град е приел, че при установената фактическа обстановка, съдържащите се в преписката писмени документи, както и въз основа на събраните в хода на съдебното производство писмени и гласни доказателства, не може да се направи извод, че е изпълнен фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Решението е правилно. От данните по делото се установява, че Георги Христов Димитров е изпълнявал длъжността заместник-началник на "МДТТ" в Училище за сержанти - гр. София за периода 1982 г. до датата на уволнението му със заповед № К - 434 от 2.02.1990 г. на министъра на вътрешните работи. Тази заповед е обжалвана и е прогласена за нищожна с решение на Софийски градски съд по адм. дело № 74/1993 г. Със заповед № К-2442/27.10.1993 г. на министъра на вътрешните работи Димитров е бил възстановен на работа, а със заповед № З-134/21.02.1994 г. жалбоподателят е бил преназначен на длъжност "преподавател" към Училище за сержанти гр. Пазарджик, като в заповедта е посочено, че преназначаването се извършва от длъжност "заместник-началник" по учебната работа в Сержантска школа НМ - София. На 1.03.1994 г. жалбоподателят е подписал акт за встъпване в длъжност, а въз основа на подаден от Георги Христов Димитров рапорт за освобождаване от длъжност, е издадена заповед № К - 1185/3.07.1995 г. Съгласно нея Димитров е освободен от заеманата длъжност преподавател в Училище за сержанти - Пазарджик при ДНП, считано от 1.07.1995 г. Както пред първоинстанционният съд, така и пред настоящата касационна инстанция Георги Христов Димитров твърди, че е понесъл вреди (имуществени и неимуществени), които са в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на министъра на вътрешните работи, който продължително време е отказвал да го възстанови на работа след отмяната на незаконосъобразното уволнение и въпреки множеството молби от страна на ищеца да заеме позицията отпреди прекратеното служебно правоотношение. Исковата претенция е предявена и срещу служители от администрацията на Министерството, с които жалбоподателят твърди, че е разговарял и искал съдействия за удовлетворяване на молбата му за встъпване в длъжност. Поради незаконосъобразното им бездействие Георги Димитров твърди, че главният секретар на МРВ, директорът на НП, зам.-директорът на НП и началникът на служба "личен състав" в ДНП, са съпричинители на вредоносния резултат. Жалбоподателят твърди също, че административният орган е издал "неизпълнима заповед" (има предвид заповедта, с която е бил възстановен на работа след установената от съда незаконосъобразно прекратяване на служебното му правоотношение), тъй като е негодна да породи правни последици поради това, че жалбоподателят е възстановен на работа в несъществуваща структура и на несъществуваща длъжност. Сочи нарушение на чл. 79, ал. 2 и ал. 3 от Наредба № 1 от 8.01.1993 г. за назначаване, преминаване на службата и уволняване на личния състав от Министерството на вътрешните работи (обн. ДВ бр. 8/1993 г., изм. и доп. в ДВ, бр. 12 и 72/1994 г. (отм.)). По-нататък в касационната жалба се прави оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил възраженията му с жалбата, с която е бил сезиран. В съдебното производство пред първоинстанционния съд са събирани множество доказателства, които в своята съвкупност и взаимна връзка не обосновават извода за наличие на незаконосъобразни действия и бездействия на министъра на вътрешните работи и длъжностни лица от администрацията на Министерството, от които да са настъпили твърдените от жалбоподателя имуществени и неимуществени вреди, които на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ да подлежат на обезвреда. Съдът е изложил подробни правилни мотиви, които изцяло се споделят от настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действия или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В настоящия правен спор тези фактически обстоятелства на нормата не са налице. Обосновано и правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковите претенции на касатора. По отношение незаконосъобразността в действията (и евентуално бездействия) на министъра на вътрешните работи при издаване на заповед № К-2442/27.10.1993 г., с която жалбоподателят Димитров е бил възстановен на работа и на заповед № З-134/21.02.1994 г., с която същият е бил преназначен на длъжност "преподавател" към Училище за сержанти гр. Пазарджик, се приема следното: Посочените административни актове, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, са последица от незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение с жалбоподателя и са правнорегламентирани. Тези заповеди не са обжалвани и са произвели правно действие. Неоснователно касаторът се позовава (и това е един от основните му доводи) на разпоредбата на чл. 51 от ЗАП (отм.), задължаващ в случай на отменен по съответния ред административен акт, административният орган да възстанови в едномесечен срок нарушеното право. Тази разпоредба се намира в глава IV от закона, озаглавена "Изпълнение на административните актове" и не е относима към конкретния случай, тъй като урежда различна хипотеза с различни цели и фактически състав. Настоящият случай касае процедура по привеждане в действие на съдебното решение, с което е признато за незаконосъобразно уволнението на жалбоподателя. А разпоредбата на чл. 51 ЗАП (отм.) регламентира производство, предпоставящо наличие на административен акт, който е отменен и започнало изпълнение, водещо до нарушаване на определено право на адресата на изпълнението. За настоящия казус е приложима разпоредбата на чл. 79, ал. 2 от Наредба № 1 от 8.01.1993 г. за назначаване, преминаване на службата и уволняване на личния състав от Министерството на вътрешните работи, съгласно която при отмяна на уволнението лицето се възстановява на предишната си длъжност и може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението се яви в съответната служба. Ал. 3 от същата наредба гласи, че когато длъжността е съкратена или заета, лицето се назначава на равностойна длъжност в същата или друга служба. Следователно, за да настъпи възстановяването на заеманата преди освобождаването длъжност е необходимо кумулативното осъществяване на визираните в текста две предпоставки: отмяна на акта и действие на служителя, с което да демонстрира желанието си за заемане на длъжността. В разглеждания случай тези изисквания са изпълнени - заповедта, с която е бил уволнен жалбоподателят, е отменена с влязло в сила съдебно решение, в резултат на което Димитров е подал молба от 8.06.1993 г. до органа, че желае да бъде възстановен на работа. В отговор министърът на вътрешните работи със заповед № К - 2442/27.10.1993 г. е издал заповед за възстановяване на служителя в МВР (неоснователно касаторът твърди, че с тази заповед реално не бил възстановен на работа), от което се обуславя извод за реално предоставена възможност на служителя да заеме длъжността си и ефективно да упражнява служебните си функции. Тук следва да се отбележи, че на първо място органът не е нормативно обвързан с определен срок за издаване на заповедта за възстановяване на незаконно уволнение служител, освен обикновено необходимия в такива случаи. На второ място, следва да се има предвид, че непроизнасянето на административния орган по искане за признаване на право на възстановяване не е бездействие, а мълчалив отказ, който подлежи на обжалване пред съда като административен акт. В случая административният орган се е произнесъл, поради което не е налице нито незаконосъобразно бездействие по изложените по-горе причини, нито незаконосъобразно действие, а напротив - осъществяване на нормативно предвидени задължения. На следващо място, неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че не е възстановен на "равностойна длъжност" по смисъла на горепосочената Наредба № 1. Към датата на издаване на заповедта за възстановяване на незаконно уволнения служител длъжността, на която е следвало да бъде възстановен жалбоподателя е била съкратена, а в щатовете на Сержантските училища е нямало друга аналогична длъжност. Съгласно Таблица № 11 за длъжностните наименования, заплатите за длъжност и пределните звания на офицерския състав от Средно милиционерско училище и сержантските школи по НМ и ПО, най-близка по заплащане до длъжността "заместник-началник на сержантска школа" е длъжността "завеждащ цикъл", като разликата в размера на заплатата е 5 лв. Следват длъжностите "старши преподавател" и "преподавател", на която е бил назначен жалбоподателят, като заплатата за длъжност намалява с по 10 лв. По отношение на твърдените незаконосъобразни бездействия на главния секретар на МРВ, на директора на НП, на зам. директора на НП и началника на служба "личен състав" в ДНП: Настоящата съдебна инстанция напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд, че действията/бездействията на длъжностни лица от МВР не покриват съдържанието на действия при или по повод на административна дейност, поради което не попадат в приложната сфера на отговорността по ЗОДОВ. Това са отношения с личен характер, не са с административен характер, инициирани са от самия ищец и не водят до възникването на административна отговорност. Първоинстанционният съд в подробни мотиви е отговорил на всички изложени в молбата основания за търсената обезвреда от касатора. Правилно е преценил, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, включително гласните доказателства, поискани от ищеца, не се установява наличие на незаконосъобразни действия/бездействия на министъра на вътрешните работи и длъжностни лица от Министерството, поради което не е налице една от изискуемите в чл. 203 АПК предпоставки на отговорността на Държавата по специалния закон ЗОДОВ. Ето защо основното възражение в касационната жалба за необоснованост на съдебното решение се явява неоснователно. Съдът е уважил доказателствените искания и изяснил релевантните за предмета на спора факти. Обсъдил е доказателствата, становищата и относимата за спора правна регламентация. За приетото от фактическа страна решението е правно аргументирано. Изводът за неоснователност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно приложен закона. В тежест на ищеца в исковото производство е било установяването на фактическия състав на чл. 203 от АПК и чл. 1 от ЗОДОВ, което не е направено пред първостепенния съд. Като е достигнал до извод, че не са налице обстоятелствата, посочени в чл. 1 от ЗОДОВ, водещи до ангажиране на отговорността на държавата, съдът е постановил решението си в съответствие с материалния закон. Решението за отхвърляне на иска на касатора е правилно следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,