Решение № 193 от 30.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 501/2012 г.

Решение № 193 от 30.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 501/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Образувано е по молбата на Д. С. Д. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение на Варненския окръжен съд № 71 от 12.01.2012 г., постановено по възз. гр. д. № 1565/2011 г., с което е потвърдено решение на В. № 1628/18.04.2011 г., по гр. д. № 19533/2010 г., поради противоречието му с друго влязло в сила предходно решение на Варненския окръжен съд № 1565/19.12.2011 г., по възз. т. д. № 1898/2011 г., с което е потвърдено решение на В. № 2661/16.06.2011 г., по гр. д. № 488/2011 г. и с което съдът в инстанционното производство се е произнесъл по същото искане и на същото основание срещу настоящия молител, като ответник. Ответната по молбата за отмяна страна, в срока по чл. 306, ал. 3 ГПК, е възразила по основателността и. Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 307, ал. 3 ГПК, намира: Разгледана по същество молбата за отмяна, приета с определение на ВКС № 176/15.06.2012 г., по горепосоченото т. д. за процесуално допустима, е неоснователна. За да е осъществен съставът на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, аналогичен на този по чл. 231, б. "г" ГПК (отм.), е необходимо да е налице пълно обективно и субективно тъждество на делата, по които са постановени решения, противоречиво разрешаващи със сила на пресъдено нещо правния спор. Така въведеното от законодателя изискване за тъждество означава, както идентитет на страните по двете дела /субективен идентитет/, така и идентитет в предмета на предявените искове, индивидуализирани чрез въведеното основание и петитум /обективен идентитет/, което в случая отсъства. С постановеното по т. д. № 1898/2011 г. на В. влязло в сила решение № 1565/19.12.2011 г. въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение на Варненския районен съд № 2661/16.06.2011 г., по гр. д. № 488/2011 г., с което е отхвърлен предявения от Е. С. П. срещу Д. С. Д. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 3 000 лв., по силата на издаден в полза на последния запис на заповед от 12.06.2009 г., с падеж 1.09.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК - 20.05.2010 г. до окончателното и изплащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 29.03.2011 г. по ч. гр. д. № 7572/2010 г. на В. Изложени са съображения, че представеният като доказателство за съществуващото между страните абстрактно правоотношение запис на заповед не съдържа всички изискуеми се от чл. 535 ТЗ реквизити, поради което не представлява редовен от външна страна менителничен ефект, тъй като макар и озаглавен "запис на заповед" издаденият от ответника в полза на ищеца документ, то той не съдържа в текста си изразът "запис на заповед", в онази логическа връзка с другите думи, позволяваща се приеме, че се касае за ценна книга от посочения в титулната и част вид, в каквато насока са и задължителните указания в ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС. Поради това и обстоятелството, че след подписа на издателя е налице възпроизвеждане на израза "запис на заповед", с оглед извършеното предявяване на документа, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на съдебния му акт, не би могло да има саниращ липсващия задължителен елемент ефект и да обоснове дължимост на посочената в него сума от 3000 лв. въз основа на визираното от ищеца основание. Допълнително при обосноваване на крайния правен резултат по делото са изложени и доводи за липсата на ангажирани от ищеца доказателства, че документът озаглавен "запис на заповед" има обезпечителна функция. С последващото дело на Варненския окръжен съд, по което е постановено решението, предмет на исканата отмяна - № 71/12.01.2012 г., по възз. т. д. № 1565/2011 г., е потвърдено решението на Варненския районен съд № 1628/18.04.2011 г., по гр. д. № 19533/2010 г., с което по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, е прието за установено по отношение на настоящия молител, като ответник, че същият дължи на ищеца Е. С. П. от [населено място] сумата 1 000 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 14.08.2009 г., с падеж 15.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК на 20.05.2010 г. до изплащането и, както и сумата 178.00 лв. деловодни разноски, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. т. д. № 7551/2010 г. на В. При обосноваване на постановения краен правен резултат по делото решаващият съд е отрекъл като неоснователни въведените от ответника, настоящ касатор, възражения относно редовността на записа на заповед от външна страна, като изрично е посочил, че формата и съдържанието на същия удовлетворяват изискванията на чл. 535 и чл. 536 ТЗ и предявяването му, както е указано и в т. 3 на ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС, задължително за съдилищата, е от значение единствено за поставяне на длъжника в забава и обусловеното от нея задължение за лихва, но не се отразява на изпълняемостта на самото вземане, а липсата на посочено място на плащане се преодолява с въведената от чл. 536, ал. 3, във вр. с ал. 1 ТЗ фикция. Следователно, обстоятелството, че в посочените от молителя дела съществува различие в предмета на предявените от Е. С. П. срещу Д. С. Д. искове /тяхното основание и петитум/ изключва да е налице обективно тъждество на същите, обуславящо противоречивост на постановените по тях решения по см. на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което молбата за отмяна се явява неоснователна. Дори и различните състави на В. са дали различно тълкуване на закона - чл. 535 ТЗ и чл. 536 ТЗ и да са възприели по различен начин съдържанието на различните представени по делата менителнични ефекти, то това евентуално противоречие би могло да бъде предпоставка за постановяване тълкувателно решение, доколкото разрешените с тях въпроси, не са разрешени с ТР № 1/2005 г. на ОСТК на с. с., но само по себе си не е основание за приложението на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Отделен в тази вр. остава въпросът дали противоречието в съобразителната част на постановените съдебни актове, каквото в случая не е и доказано, предвид различните факти и обстоятелства по делата, обсъдени от съставите на въззивния съд и обусловили крайния правен резултат по всяко едно от същите, но на което молителят се позовава, е релевантно въобще за разглежданата отмяна, доколкото мотивите на съдебните актове не формират сила на пресъдено нещо. В отговора си, депозиран по реда на чл. 306, ал. 3 ГПК ответната по молбата за отмяна страна не е претендирала деловодни разноски, поради което въпросът за отговорността за същите за настоящето извънинстанционно производство не следва да бъде обсъждан. Водим от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК