Решение № 9695 от 9.9.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1781/2024 г.

Производството е по реда на чл. 237 и следващи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по молба на В. А. И., чрез адв. С. Даскалов, с искане за отмяна на решение 10221 от 26 октомври 2023 год. постановено по адм. дело 11693/2022 год. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, с което решение 1201 от 21 ноември 2022 год. постановено по адм. дело 413/2022 год. по описа на Административен съд София област е отменено в частта, с която са отхвърлени исковете на В. И. на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител срещу Агенцията по заетостта за недопускането му на работа за периода от 23 октомври 2020 год. до 02 ноември 2020 год., и е оставено в сила в останалата му част. В молбата се обосновават доводи за наличието на основания за отмяна по чл. 239, т. 4 АПК. Твърди се, че между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение на Върховния административен съд, което му противоречи. Посочва се, че това е решение 12326 от 01 декември 2021 год., постановено по адм. дело 7433/2021 год. по описа на ВАС, пето отделение, с което е потвърдено решение 497 от 31 май 2021 год. по адм. дело 24/2021 год. на Административен съд София област. По силата на последното, по иск на В. И. на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител Агенцията по заетостта е осъдена да заплати на В. А. И. сумата от 10217,98 лв., представляваща обезщетение за недопускането му до работа за периода от 06 февруари 2020 год. до 22 октомври 2020 год., ведно с лихва за забава в размер на 548,52 лв. и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. Поддържа се, че фактическият състав и осъществилите се и през двата периода юридически факти са напълно идентични, като е различен само периодът, за който се търси обезщетение, и се излагат доводи за неправилност на решението, чиято отмяна се иска. Претендира се присъждане на направените разноски за заплащане на държавна такса и адвокатски хонорар. В проведено открито съдебно заседание на 13 юни 2024 год. искателят се представлява от адв. Даскалов и поддържа искането си. Ответникът по искането за отмяна Агенция по заетостта, чрез юрисконсулт Костов, в писмен отговор и в съдебно заседание определя искането за отмяна като неоснователно, поради това че не е налице хипотезата на чл. 239, т. 4 от АПК за отмяна на влязлото в сила решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, втора колегия, намира искането за отмяна, като подадено от надлежна страна и в срока по чл. 240 АПК, за процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е неоснователно. От фактическа страна е установено, че с решение 12326 от 01 декември 2021 год., постановено по адм. дело 7433/2021 год. по описа на ВАС, пето отделение, е потвърдено решение 497 от 31 май 2021 год. постановено по адм. дело 24/2021 год. на Административен съд София област. С това решение са уважени исковете на В. А. И. срещу Агенцията по заетостта за присъждане на обезщетение на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител за недопускането му до работа за периода от 06 февруари 2020 год. до 22 октомври 2020 год. в качеството му на директор на дирекция "Бюро по труда" (ДБТ) Ботевград. С решение 10221 от 26 октомври 2023 год. постановено по адм. дело 11693/2022 год. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, чиято отмяна се иска, е отменено частично решение 1201 от 21 ноември 2022 год. постановено по адм. дело 413/2022 год. по описа на Административен съд София област - в частта, с която са отхвърлени исковете на В. А. И. на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител срещу Агенцията по заетостта за недопускането му на работа в качеството му на директор на дирекция "Бюро по труда" (ДБТ) Ботевград за периода от 23 октомври 2020 год. до 02 ноември 2020 год., и вместо това е осъдена Агенцията по заетостта да заплати търсеното за този период обезщетение. В останалата му част, с която са отхвърлени исковете на В. А. И. за обезщетение на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител срещу Агенцията по заетостта за недопускането му на работа в качеството му на директор на дирекция "Бюро по труда" (ДБТ) Ботевград за периода от 03 ноември 2020 год. до 14 февруари 2022 год., Решение 1201 от 21 ноември 2022 год. по адм. дело 413/2022 год. на Административен съд София област е оставено в сила. Производството за отмяна на влезли в сила съдебни решения е средство за защита срещу неправилни съдебни актове поради противоречието им с обективната истина. Такава отмяна е допустима само на лимитативно посочените в чл. 239 АПК основания. Съгласно разпоредбата на чл. 239, т. 4 АПК, актът подлежи на отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Посоченото основание за отмяна предполага пълен обективен и субективен идентитет между решения, чиито диспозитиви са противоречиви. Посоченото в молбата за отмяна не попада в хипотезата на нормата, тъй като не е налице пълен обективен идентитет между двете решения. В случая се касае за съдебни решения, постановени по реда на касационния контрол, с които съдът се произнесъл по искови претенции на едно и също лице срещу един и същ ответник, за присъждане на обезщетение на едно и също правно основание, но за различни периоди. С оглед установените по двете производства конкретни факти и обстоятелства, относими към различните периоди, е и произнасянето на съда в различен смисъл по наличието на претендираното право на обезщетение за недопускане до работа. С постановеното първо по време решение съдът е потвърдил наличието на право на обезщетение на В. А. И. на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител за периода от 06 февруари 2020 год. до 22 октомври 2020, а с второто, чиято отмяна се иска, е потвърдил наличието на правото на обезщетение за периода от 23 октомври 2020 год. до 02 ноември 2020 год. и е потвърдил неоснователността на претенцията за периода от 03 ноември 2020 год. до 14 февруари 2022 год. Самият молител поддържа в молбата си, че предмет на двете дела, за решението по едното от които се иска отмяна, са искови претенции между същите страни и на същото правно основание, но за различни периоди. Самото това твърдение, което е и доказано, е достатъчно, за да обоснове извод за липса на пълна идентичност в предметите на двете административни дела, по които са постановени влезлите в сила съдебни решения, за едното от които се иска процесната отмяна. При така установените факти, искането на В. А. И. за отмяна на решение 10221 от 26 октомври 2023 год. по адм. дело 11693/2022 год. на Върховния административен съд, пето отделение, на основание чл. 239, т. 4 от АПК, е неоснователно. Молителят не сочи наличието на факти и обстоятелства, които да водят до приложението на някое от другите основания, посочени в чл. 239 от АПК. Останалите доводи в искането за отмяна съставляват касационни оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт и касаят приложението на материалния закон, поради което не следва да се обсъждат в производството по Глава XIV АПК. С оглед изхода на спора основателна е претенцията на ответника Агенция по заетостта за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение на един юрисконсулт в размер на 200 лв. При съобразяване на направените фактически и правни доводи, и на основание чл. 244, ал. 1, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия