Решение № 2399 от 19.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15336/2012 г.

Решение № 2399 от 19.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15336/2012 г., VII о., докладчик председателят Веселина Тенева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на община Горна Оряховица против решение № 543 от 6.11.2012 г. на Административен съд - Велико Търново, постановено по адм. дело № 394 по описа за 2012 г. на този съд. Касационният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно е преценил събраните по делото доказателства. Твърди, че имотът, обект на ревизията, попада в първа строителна зона на града, съгласно решение № 619 по Протокол № 37/19.02.1998 г. на общински съвет - Горна Оряховица, поради което данъчната оценка и обусловеният от нея размер на данъчните задължения са едни и същи за всички данъчни периоди, следващи декларирането му. В тази връзка сочи, че не е налице промяна на оценката за минало време, нито изменение на задълженията за минали периоди. Според касатора административният акт е постановен в изпълнение на правомощията на компетентния орган по чл. 18 от ЗМДТ в рамките на извършения данъчно-осигурителен контрол, в резултат на който е определен действителният размер на публичните задължения, като основание за тяхното правилно изчисляване по обективни параметри е именно местоположението на имота като зона в границите на населеното място. Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и за постановяването на ново такова по съществото на спора, както за присъждане деловодните разноски. Ответникът - Светослав Стефанов Григоров от гр. Горна Оряховица не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Според становището на прокурора административният орган е установил задължения за общински данъци и такси за минал период, различни от първоначално определените по чл. 14 от ЗМДТ такива и след изтичане на преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 от ДОПК. Сочи, че в процесния случай задълженията за местни данъци и такси са били определени вече по реда на чл. 20 от ЗМДТ. Определените задължения по декларация № 20049452/22.02.1999 г. са редовно внасяни в периода 2006 г. - 2010 г. и служебната им промяна извън правилата, цитирани по-горе води до нарушаване на принципите по чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от АПК. Излага доводи, че основание чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ във връзка чл. 109, ал. 1 от ДОПК не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът намира същата за неоснователна. С обжалваното решение съдът е отменил ревизионен акт № 4/28.12.2011 г., издаден от старши инспектор в отдел "Местни приходи и управление на собствеността" при община Горна Оряховица, потвърден с решение № 566/9.03.2012 на кмета на община Горна Оряховица, с който са установени задължения на Светослав Стефанов Григоров за данък върху собствения му недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. Горна Оряховица, ул. "Патриарх Евтимий" № 36, ет. 2, за периода 1.01.2006 г. - 31.12.2010 г. и такса битови отпадъци за същия период и имот, възлизащи общо в размер на 199,07 лева и е осъдил община Горна Оряховица да заплати на Светослав Стефанов Григоров разноски в размер на 10 лева. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният пред него акт е незаконосъобразен поради противоречието му с материалноправните разпоредби. Според установеното по делото от фактическа страна ревизионното производство е започнало със заповед № 3/27.09.2011 г. на служител в отдел "МПУС" при община Горна Оряховица за възлагане на ревизия. Издаден е ревизионен доклад № 4/12.12.2011 г. от определения в горепосочената заповед ревизиращ орган. Констатирано е, че за процесния недвижим имот е подадена данъчна декларация вх. № 20049452/22.02.1999 г. от собственика му Светослав Григоров, като съгласно техническата заверка на служебната страница на декларацията имотът попада във втора строителна зона. Въз основа на това са начислявани и заплащани публичните задължения за имота. От удостоверение № 1339/8.12.2011 г. се установява, че имотът попада в първа строителна зона на град Горна Оряховица съгласно решение на общинския съвет № 619/19.02.1998 г., поради което е променена данъчната оценка на същия, а оттам и размерът на дължимия данък. Въз основа на горната констатация публичните задължения на Григоров за имота за периода 2006 г. - 2010 г. са изменени и са определени като такива за недвижим имот в първа строителна зона, като в ревизионния акт е изчислена дължимата от лицето разлика. Видно от материалите по делото, от данъчно задълженото лице е представена коригираща декларация вх. № 0406001020/28.07.2011 г. При тези данни съдът е приел, че подаването на декларация по чл. 14 от ЗМДТ за новопостроени или придобити по друг начин недвижими имоти, респективно - на коригираща такава съгласно чл. 104 от ДОПК, както и заплащането на данъци за същите, не изключва правото на органите по приходите да извършват ревизии и да установяват задължения в случаите, когато декларираните данни и обстоятелства не отговарят на действителното фактическо положение. В тази връзка е счел, че актът е издаден в изпълнение на предоставените в чл. 108, ал. 1 във връзка с чл. 118 от ДОПК и чл. 18, ал. 1 от ЗМДТ правомощия на служителите на общинската администрация. Според съда към датата на декларирането му процесният недвижим имот неправилно е бил отнесен към имотите, попадащи във втора строителна зона. В случая обаче данъчният субект следва да дължи действителният размер на данък върху имота и такса битови отпадъци за 2011 г., но не и за предходните периоди, тъй като несъответствието при определяне на данъчната оценка на имота му не се дължи на негови неправомерни действия, нито на неизпълнение на негово законово задължение. Своевременното съобразяване на това обстоятелство е вменено в задължение и в компетенциите на местно компетентната общинска администрация. Съдът е приел, че констатираното обстоятелство относно местонахождението на имота от гледна точка зонирането на населеното място, водещо до увеличаване на данъка и на таксата, не би следвало да засяга вече упражнени права и задължения в предходен момент и задължените лица не следва да понасят неблагоприятни последици от свое добросъвестно поведение, изразяващи се в допълнително, последващо установяване на задължения. От съдържанието на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ е наведен извод, че данъчната оценка може да бъде променяна само за бъдеще време, но не и за данъчни периоди, за които по определен от органа размер на данъка последният е платен. Решаващият съд е приел, че въпросът дали зоната, в която се е намирал имотът, е първоначално неправилно определена или е била променена през данъчните периоди след декларирането му е без значение за правилното решаване на спора, тъй като задълженото лице няма нормативно задължение да посочва в коя зона се намира декларирания от него имот. Съобразявайки и разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗМДТ, съдът е обосновал извод за липса на възможност за промяна на данъчната оценка за минало време, каквото всъщност е направила общинската администрация, за да определи допълнителни данъчни задължения на жалбоподателя (сега ответник по касационната жалба). Решението е правилно. Решаващият съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти и настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени в обжалваното решение. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. При произнасянето си съдът е взел предвид решение № 619 по Протокол № 37/19.02.1998 г. на общински съвет - Горна Оряховица, на което се позовава касаторът. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е формирал изводи по събраните доказателства и по релевираните от страните доводи, обсъдил е обективно и изчерпателно фактите от значение за предмета на спора, извършил е задълбочен анализ на приложимото право. Решението е постановено в изискуемата съгласно чл. 172а АПК форма след цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК. Поради това касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е спазил процесуалния закон при разглеждане на делото. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната правна уредба решаващият съд е направил обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като мотивите му се споделят изцяло от касационния състав. По делото няма спор за факти. Спорна е само правната им интерпретация. От материалите по делото е установено по несъмнен начин, че процесният недвижим имот попада в първа зона на строителните граници на гр. Горна Оряховица още от 1998 г. по силата на решение на общинския съвет. Безспорно е и че подадената от собственика на имота в качеството му на задължено лице декларация през 1999 г. е коректно попълнена, като информацията относно разположението на имота във втора зона е служебно въведена от самата общинска администрация при подаването на декларацията. Видно от разпоредбите на чл. 20 и чл. 23 от ЗМДТ, данъчната оценка на недвижимите имоти на гражданите, както и данъкът по чл. 14 от същия закон, се определя от служител на общинската администрация и се съобщава на данъчно задълженото лице. Данъчната оценка, въз основа на която се определя и данъкът, се формира в зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването и се съобщава на данъчно задължените лица. Следователно, зоната в която се намира имотът, е един от факторите и компонентите при изчисляването на данъка върху недвижимия имот, но установяването й е в компетенциите на общинската администрация и се извършва служебно от нея. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти към 1 януари на годината, за която се дължи. В случая за периода 2006 г. - 2010 г. на данъчно задълженото лице са били начислени данъци и такси за процесния недвижим имот съобразно дадената му от общинската администрация данъчна оценка като такъв от втора зона. Няма спор, че задълженията за данък върху недвижимия имот и за ТБО са надлежно заплатени от задълженото лице в размера, така, както е определен от служителите в общината. Констатираното впоследствие несъответствие при определянето на данъчната оценка не произтича от неправомерно действие на декларатора, а от дейността на администрацията. Налице е добросъвестно поведение на данъчния субект, като допусната от общинската администрация грешка при определянето на зоната на местоположението на имота не може да се вмени в тежест на задълженото лице чрез въвеждане на нови, допълнителни фискални задължения, отнасящи се за минал период. С извършената през 2011 г. ревизия, завършила с издаване на обжалвания ревизионен акт, потвърден от кмета на общината, органът по същество е извършил недопустимо, в противоречие с основните правни принципи и в нарушение на разпоредбите на ЗМДТ, ДОПК и чл. 99, т. 1 във връзка с чл. 102, ал. 1 от АПК преразглеждане на данъчната оценка на имота за предходен период и корекция на минали данъчни задължения и такива за ТБО в ущърб на задълженото лице. Ето защо, като е приел за незаконосъобразна промяната на размера на задълженията за предхождащи издаването на ревизионния акт години чрез увеличаването му, съдът е постановил правилно решение. Що се отнася до въпроса за погасителната давност на задълженията за релевантния период и предвидения в закона преклузивен срок за тяхното установяване, съдът правилно е приел, че към датата на издаването на ревизионния акт (28.12.2011 г.) давността по чл. 171, ал. 1, респективно - срокът по чл. 109, ал. 1 от ДОПК, не са изтекли, тъй като визираните в цитираните разпоредби пет години изтичат на 31.12.2005 г., а ревизионният акт обхваща период от 1.01.2006 г. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,