Решение № 6960 от 12.7.2022 г. на ВАС, VII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Катека Транс ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора, ул. Хаджи Димитър Асенов 70, ап. 60, срещу Решение 414 от 17.11.2021 г. на Административен съд Стара Загора, по адм. дело 408/2021 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу Отказ 122800-21303/03.09.2020 г. на началник сектор "Пътна полиция" (ПП) в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Стара Загора, с който, на основание чл. 140, ал. 6 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), е отказана регистрация на товарен автомобил Ивеко МЛ/75Е, номер на рама ZCFA75D0302509280. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че автомобилът е бил регистриран съгласно законодателството на Република Полша, като данните в приложеното към делото удостоверение на кмета на гр. Олкуш, Полша са достатъчни същият да се идентифицира, респективно да се направи регистрация и в Република България. Счита, че в случая, освен директното прилагане на чл. 5 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 година относно документите за регистрация на превозни средства (Директива 1999/37/ЕО), приложима е и разпоредбата на чл. 9, ал 5 във вр. с чл.12а, ал. 2 от Наредба I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба I-45). Сочи, че след като има норма на Директивата, която може да бъде приложена, макар и не транспонирана в българското законодателство, то съдът е бил длъжен да приложи същата, а не формално да се позовава на обстоятелството, че нормата не е възприета от българския законодател. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения отказ. Ответникът по касационната жалба началникът на сектор "Пътна полиция" в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Стара Загора, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, следното: На 27.08.2020 г. Катека Транс ЕООД подава заявление УРИ 122800-20838 за регистрация на моторно превозно средство (МПС) марка Ивеко МЛ/75Е, номер на рама ZCFA75D0302509280, закупен на 18.06.2020 г., но с изгубени свидетелства за регистрация. Към заявлението са представени фактура за закупуване, удостоверение WK. 5411.1.61. 2020 за потвърждение на данни, съдържащи се в загубено свидетелство за регистрация на част I и загубено свидетелство за регистрация част II на МПС. На 03.09.2020 г. с писмо, рег. 1228а-21303, началникът на сектор ПП при ОДМВР Стара Загора уведомява дружеството-заявител за законовото изискване, регламентирано в чл. 140, ал. 6 (погрешно посочена ал. 5) ЗДвП и необходимостта да бъде представено оригинално свидетелство за регистрация на МПС, издадено от компетентните органи на Република Полша, за да бъде извършена заявената регистрация на автомобила. При тези факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Приема, че разпоредбата на чл. 5, параграф 2 от Директива 1999/37/ЕО не предоставя право на преценка на държавите-членки относно условието да изискват всеки път за целите на пререгистрация, свидетелство за регистрация част на І на МПС, което е регистрирано в държава-членка. Според съда изключението, което е предоставено в преценка на държавите-членки, се прилага само, ако те са го възприели в националното си законодателство и не касае настоящия случай, доколкото се отнася до липса само на част ІІ от свидетелството за регистрация. Свидетелството за регистрация удостоверява правото на подателя на искането на пререгистрация на превозното средство в друга държава-членка, като съгласно чл. 12а, ал. 2 от Наредба I-45, единствено когато държавите-членки не предвиждат регистрация на превозни средства от даден вид и категория и не могат да бъдат представени документите по ал. 1, т. 3, само тогава е допустимо да се представи официален документ от съответните компетентни органи и документ, съдържащ информация с техническите данни на ПС, позволяващи идентификацията му. Обоснован е извод, че изгубването на свидетелството за регистрация не е факт, който да сочи на изключението по чл. 12а, ал. 2 от Наредба I-45 и няма основание да се приеме, че Директива 1999/37/ЕО допуска регистрация в друга държава-членка въз основа на документ, различен от посочения в чл. 5 параграф 2 от Директивата. Въз основа на горното първоинстанционният съд прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Решението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 6 (Нова - ДВ, бр. 51 от 2007 г., предишна ал. 5, бр. 60 от 2020 г.) ЗДвП, пътни превозни средства с регистрация извън националния регистър се регистрират в националния регистър на пътните превозни средства след предоставяне на оригинални документи за регистрация от страната, в която са регистрирани. Съгласно чл. 12а, ал. 1, т. 3 от Наредба I-45, за първоначална регистрация на превозно средство с регистрация в държава-членка на ЕС, ЕИП, или в Конфедерация Швейцария, собственикът представя документ за самоличност и подава заявление, което се попълва служебно и се подписва от него, като към заявлението собственикът представя свидетелство за регистрация - част I и част II (ако е издавана), издадени от съответния компетентен орган на държавата-членка на ЕС, ЕИП, или Конфедерация Швейцария. Изключение от това правило е регламентирано в чл. 12а, ал. 2, съгласно която, когато законодателствата на държавите-членки на Европейския съюз, ЕИП, или Конфедерация Швейцария не предвиждат задължение за регистрация на превозни средства от даден вид и категория и не могат да бъдат представени документите по ал. 1, т. 3, се представя официален документ от съответните компетентни органи и документ, съдържащ информация с техническите данни на ПС, позволяващи идентификацията му. В съответствие с чл. 143, ал. 1 ЗДвП пътното превозно средство се регистрира на името на неговия собственик по поставения от производителя идентификационен номер на превозното средство, при наличие на изискуемите се, съгласно чл. 12а от Наредба І-45, документи. В случая е безспорно, че не е представено свидетелство за регистрация на автомобила. Това свидетелството за регистрация - част І и част II, ведно с документа за собственост, са сред необходимите приложения към заявлението за първоначална регистрация и са в обхвата на проверката за достоверност по чл. 5, ал. 3, т. 2 от Наредба I-45. Значението на чуждестранното свидетелство за регистрация като източник на данни, относно собственика на представеното за първоначална регистрация МПС, следва от чл. 4 от Директива 1999/37/ЕО, тъй като за органа по регистрация, съществува компетентност да изследва въпроса за собствеността. Следователно, предпоставка за регистрацията на МПС, е наличието на оригинални документи, което е и релевантният факт от съществено значение за произнасянето на административния орган. В тази връзка следва да се посочи, че свидетелството за регистрация е официален свидетелстващ документ, издаван в съответствие с Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 г. (изменена от Директива 2003/127/ЕО). Директивата хармонизира документите за регистрация на превозни средства и по този начин, опростява проверката на собствеността и прехвърлянето й между гражданите на две държави-членки. По аргумент на чл. 4 от Директивата, свидетелството за регистрация, издадено от държава-членка, се признава от другите държави-членки за идентифициране на превозното средство при международен трафик или за неговата пререгистрация в друга държава членка. По силата на чл. 5, параграф 2, предложение първо от същата, с оглед на пререгистрацията на превозно средство, регистрирано преди това в друга държава-членка, компетентните органи изискват всеки път представянето на част І от предишното свидетелство за регистрация и представянето на част II, ако е била издадена. Действително, съгласно чл. 5, параграф 2, предложение последно от Директивата, на което се позовава касаторът, когато свидетелството за регистрация се състои от части I и II и част II липсва, компетентните органи в държавата-членка, където е направено искане за нова регистрация, могат да решат по изключение да пререгистрират превозното средство, но само след получаване на потвърждение в писмена или електронна форма от компетентните органи в държавата-членка, където превозното средство е било регистрирано преди това, че подателят на искането за регистрация има право да пререгистрира превозното средство в друга държава-членка. В конкретния случай, обаче, тази хипотеза не е налице, тъй като касаторът не е представил задължително изискуемото се свидетелство за регистрация част І, поради което и няма основание компетентните органи в Република България да правят изключение и да пререгистрират превозното средство, след получаване на потвърждение в посочения по-горе смисъл. Освен това, както правилно приема и първоинстанционният съд, в случая не е налице и хипотезата на изключение по чл. 12а, ал. 2 от Наредба I-45, тъй като законодателството на Република Полша, като държава-членка на Европейския съюз, явно предвижда задължение за регистрация на превозни средства от вида и категорията на превозното средство, за което е отказана регистрацията, като извод за това безспорно може да се направи от приложеното по преписката удостоверение, от което е видно, че превозното средство е било регистрирано. Неоснователен е и доводът на касатора за приложимост на чл. 9, ал. 5 от Наредба I-45. Същата е неприложима за първоначална регистрация на пътно превозно средство. При изгубване или унищожаване на свидетелството за регистрация, възстановяването му или съответно издаването на ново такова следва да се извърши от издателя му. Първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, тъй като императивната норма на чл. 140, ал. 6 ЗДвП, във вр. с чл. 12а, ал. 1 от Наредба I-45 забранява регистрация на ППС без оригинални документи за регистрация от страната, в която са били регистрирани. С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения отказ е правилен, поради което решението му следва да бъде оставено в сила. В настоящото производство разноски от страна на ответника не са претендирани, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд