Решение № 5678 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4871/2016 г.

Решение № 5678 от 2.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4871/2016 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. В. В., чрез процесуален представител по делото адв. В. К., против решение № 27 от 18.02.2016 г., постановено по адм. дело № 220/2015 г. по описа на Административен съд - С. З. (АС - С. З.), в частта, с която предявеният от него срещу Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА), гр. Б., иск за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), вр. чл. 104, ал. 1 ЗДСл е бил отхвърлен като неоснователен за сумата над 4 663,70 лева до претендирания размер от 10 000,00 лева. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението в отхвърлителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че от събраните по делото доказателства, необсъдени и неанализирани от първоинстанционния съд, исковата претенция се установява в пълен размер. Като се позовава на липсата на мотиви на оспореното решение, които да съставляват надлежно описание на фактическите констатации и правните изводи на съда, касаторът навежда доводи за постановяването му в противоречие с процесуалните правила и доказателствата по делото. Оспорва се изводът на първата инстанция за наличие на основание за прихващане на процесното вземане на И. В. В. по чл. 104, ал. 1 ЗДСл с възникнало за административния орган вземане за сумата от 1 336,30 лева, съставляваща изплатено на ищеца обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл, установено с приетия като доказателство фиш № 1/август 2012 г. (лист 47 от делото). Касационният жалбоподател поддържа заявеното и пред първата инстанция становище, че приложимият закон относно размера на търсеното обезщетение и периода, за който то се следва, е редакцията на чл. 104, ал. 1 ЗДСл преди изменението, обн., ДВ, бр. 38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г., тъй като релевантният за определяне на относимата норма момент е прекратяването на служебното правоотношение, а не признаването на уволнението за незаконно. По изложените доводи и основания, поддържани от процесуалния представител на касационния жалбоподател в съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки, се иска отмяна на съдебното решение в оспорената му част и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде уважен до пълния му размер от 10 000,00 лева. Претендира присъждане на направените разноски в пълен размер и за двете инстанции. Представя договор за правна защита и съдействие за делото пред настоящата инстанция. Ответната страна по касационната жалба - ИАРА, гр. Б., чрез пълномощници по делото юрк. М. А. и юрк. Д. Ч., оспорва същата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор и представени писмени бележки. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага доводи за постановяване на съдебното решение при изяснени фактически основания и правилно прилагане на материалния закон. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК против подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Предмет на настоящото касационно производство е решение на АС - С. З. № 27 от 18.02.2016 г., постановено по адм. дело № 220/2015 г. по описа на съда, в отхвърлителната му част за сумата над 4 663,70 лева (присъденият размер на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл) до пълния претендиран размер на претенцията от 10 000,00 лева. В останалата си част, с която ИАРА, гр. Б. е осъдена да заплати на И. В. В. обезщетение в размер на 4 663, 70 лева на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл за времето, през което уволненият служител е останал без работа поради прекратяване на служебното му правоотношение за периода от 11.06.2012 г. до 18.03.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.06.2015 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени съдебни разноски в полза на ищеца съразмерно с уважената част на иска, решението на АС - С. З. не е било оспорено от ответната страна - ИАРА, гр. Б., поради което същото в посочената си част е влязло в сила с изтичане на 14-дневния срок за неговото обжалване съгласно чл. 211, ал. 1 АПК, вр. чл. 62, ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК. Поради това, дължимата от настоящия касационен състав проверка обхваща единствено правилността на оспореното решение по отношение извода за недоказан над сумата от 4 663,70 лева размер на иска с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл, признат за доказан от първата инстанция по основание и до размера от 4663,70 лева. За да отхвърли иска до претендирания размер от 10 000,00 лева, съдът е установил, въз основа приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните и кредитирана от решаващия състав като обективна, безпристрастна и съответна на събраните доказателство, че дължимото на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за период от шест месеца възлиза на 6 000,00 лева (при установен размер от 1 000,00 лева на основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението за незаконно, а именно 18.03.2014 г.), като от тази сума е преценил, че следва да бъде приспаднато изплатеното на И. В. В. при прекратяване на служебното му правоотношение през 2012 г. обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл в размер на 1 336,30 лева. Като е отчел законоустановената цел и предназначение на тези два вида обезщетение, насочени към възмездяване на една и съща вреда, свързана с оставане без работа поради прекратяване на служебното правоотношение, решаващият състав е приел, че е налице основание за извършване на прихващане между дължимото на ищеца обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и изплатеното му такова по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Така постановеното първоинстанционно решение е частично неправилно. Изводът на съда за наличие на основание за извършване на прихващането почива на неправилна преценка на представените по делото доказателства, довела до нарушение и на приложимия материален закон. Принципно правилни са разсъжденията на съда относно възможността да бъде извършено прихващане между дължимото по чл. 104, ал. 1 ЗДСл обезщетение и това, изплатено на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Изложените в тази насока съображения следва да бъдат споделени, тъй като вменената от закона цел на двата вида обезщетение е да се осигури механизъм за предоставяне на средства на уволненото лице за известен период от време (до 6 месеца, считано от влизане в сила на заповедта за уволнение - за обезщетението по чл. 104, ал. 1, и до 2 месеца - за обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл), в който то е останало без работа вследствие прекратяване на служебното му правоотношение. За извършване на прихващането е без значение обстоятелството, че правото на обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл произтича пряко от факта на прекратяване на служебното правоотношение, докато за възникване на правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е необходимо заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да е била отменена по съответния ред от органа по назначаването или от съда. Достатъчно е да са реализирани законоустановените предпостави за прилагане на института на прихващането - наличие на две насрещни еднородни, в случая парични, вземания, които да са изискуеми и ликвидни, т. е. установени по основание и размер. В конкретния случай, настоящата касационна инстанция намира, че претендираното от ответната страна - ИАРА, гр. Б., вземане за сумата от 1 336,30 лева, представляващо изплатено на ищеца обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл, не се доказва от събраните по делото доказателства. Видно от мотивите на съда, съдържащи единствено правни изводи относно приложимостта на института на прихващането към настоящия спор, съдът не е изложил конкретни съображения по въпроса за съществуването на претендираното от административния орган вземане за сумата от 1 336,30 лева - изплатено съобразно чл. 106, ал. 2 ЗДСл обезщетение, което след обявяване на уволнението за незаконосъобразно да се е оказало получено на отпаднало правно основание, поради което служителят - ищец в съдебния процес, да дължи връщане. Установяването на този правнорелевантен факт е задължително, тъй като с предявяване на възражението за прихващане твърдяното от ответната страна вземане е станало част от спорния предмет на делото, подлежащ на доказване с всички допустими от закона, относими доказателства. Като е приел за доказано изплащането на обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл, съдът е формирал извод в противоречие с наличните по делото факти. В подкрепа на твърдението си за изплатено на ищеца обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл ответната страна е представила и се позовава единствено на фиш № 1/август 2012 г. с вписани начисления и удръжки за лицето И. В. В. за съответния месец. Следва да се посочи, че така представеният фиш не представлява платежен документ, удостоверяващ по безспорен начин изплащане на посочената в него сума лично или по сметка на конкретния служител, а отразява единствено информация за направените от органа начисления и удръжки. В допълнение, фиш № 1/август 2012 г. не съдържа подпис и печат на служебно лице от състава на ИАРА, гр. Б., нито каквото и да е волеизявление от страна на И. В. В. за получаване на сумата. Изпащане на обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл - изрично оспорено от касационния жалбоподател, не се доказва и от останалите данни, съдържащи се в приобщения и събран по делото доказателствен материал. Действително, сред доказателствата е и заповед на изпълнителния директор на ИАРА, гр. Б. № ЧР 497 от 22.08.2012 г., с която е разпоредено, на И. В. В. да бъде изплатено обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл за периода от 11.06.2012 г. до 08.08.2012 г., през който същият е останал без работа в пълния размер на получаваното брутно възнаграждение към момента на прекратяване на служебното му правоотношение. Цитираната заповед обаче не съставлява доказателство, относимо към спорния факт, а именно изпълнено ли е така нареденото от изпълнителния директор на ИАРА, гр. Б. изплащане на обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Както бе посочено по-горе, липсва и изявление на ищеца, обективирано в който и да е от документите по преписката, за това, че същият е получил полагащото му се обезщетение по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. При тези обстоятелства и с оглед направеното в касационната жалба изрично възражение, настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай остава недоказан фактът на действително получено от ищеца обезщетение на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. Въведен с възражението за прихващане, този факт е благоприятен за ответната страна и същата носи доказателствената тежест от неговото недоказване в процеса. Ето защо, оплакването на касатора за недоказано наличие на основанието за прихващане се явява основателно и следва да бъде уважено. Изложеното мотивира извода на касационната инстанция за незаконосъобразност на оспореното съдебно решение в частта, с която предявеният иск е бил отхвърлен за разликата от 4 663,70 лева до сумата от 6 000,00 лева поради приетото за основателно от съда възражение за прихващане между дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и това по чл. 106, ал. 2 ЗДСл. В тази си част, решението следва да бъде отменено, и вместо него постановено друго, с което да бъде уважен предявеният от И. В. В. иск за сумата от 1 336,30 лева, съставляваща разликата между присъдения от първата инстанция размер на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и пълния доказан размер на обезщетението, възлизащ на 6 000,00 лева. В останалата си част, за разликата до претендирания размер от 10 000,00 лева, оспорено решение на АС - С. З. следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Обосновано и мотивирано е заключението на съда, че претендираният над сумата от 6 000,00 лева размер на обезщетението се явява недоказан. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл съдът правилно е определил съгласно редакцията на разпоредбата, действаща от 01.07.2012 г., поради това, че тя е била в сила към момента на възникване на правото на обезщетение. Правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възниква към датата на влизане в сила на решението за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение (в случая 18.03.2014 г.). Законът е определил правопораждащия правото на обезщетение факт - отмяната на заповедта, който момент е определящ и относно размера на обезщетението. Нормата е материалноправна и тя действа от момента на изменението й занапред. Правните последици от възникването на определен факт се регламентират от правната норма, която е в сила към момента на неговото възникване. Правните последици в случая не възникват от прекратяването на служебното правоотношение, а от отмяната му като незаконно. Липсва изрична норма, която да урежда заварените правоотношения. Поради това, като е приел, че дължимото обезщетение следва да бъде присъдено за период от шест месеца, през който служителят е останал без работа, а не за период от 10 месеца съобразно отменената редакция на закона, съдът правилно е определил приложимата правна норма - чл. 104, ал. 1 ЗДСл, обн., ДВ, бр. 38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г. Изложените в противоположен смисъл доводи на касационния жалбоподател следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Правилно е и възприетото от съда по отношение размера на основната месечна заплата на служителя - 1 000,00 лева, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно (с постановяване на решение № 3773/18.03.2014 г. по адм. дело № 13833/2013 г. по описа на Върховния административен съд). Конкретната стойност е изчислена от вещо лице въз основа на събраните по делото доказателства, като заключението в тази насока е недвусмислено и категорично - "Основното месечно възнаграждение за длъжността "Главен инспектор РК" в Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, към момента на признаването на уволнението на И. В. В., гр. С. Загора за незаконно (а именно 18.03.2014 г.) е в размер на 1 000,00 лева...". Като е приел тази стойност за доказана по обективен, компетентен и безпристрастен начин и на тази база е изчислил пълния размер на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за периода от шест месеца, съобразно приложимата редакция на закона, административният съд е достигнал до правилен извод, основан на относимите към предмета на спора доказателства. С оглед всичко гореизложено, претенцията на И. В. В. се явява доказана до размера от 6 000,00 лева, поради което оспореното решение, в отхвърлителната му част за разликата от 4 663,70 лева до 6 000,00 лева следва да бъде отменено като неправилно и вместо него - постановено ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1 336,30 лева, съставляваща посочената разлика до пълния доказан размер на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, ведно със законната лихва върху сумата от 1 336,30 лева, считано от 12.06.2015 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното й изплащане. В останалата си част, с която искът е отхвърлен до претендирания размер от 10 000,00 лева, оспореното решение на АС - С. З. следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид направеното от двете страни искане за присъждане на разноски за касационното производство, на касатора следва да бъдат присъдени такива в размер на 200,33 лева, съразмерно с уважената от настоящата инстанция част от иска, а на ответната страна - в размер на 74,96 лева, съразмерно с отхвърлената част от иска. След извършена компенсация на така определените разноски, Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури, гр. Б. следва да бъде осъдена да заплати на И. В. В. сумата от 125,37 лева, съдебни разноски за касационната инстанция, съразмерно с уважената част от иска. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение