Решение № 14239 от 17.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7712/2020 г.

Решение № 14239 от 17.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7712/2020 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Директорът на ТД на НАП – София, чрез гл. юрк. М. Ерска обжалва решение № 2568/18.05.2020 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело № 12345/2019 г., с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № ПО-22222519062774-180-001/14.08.2019 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с решение № АУ-1/02.10.2019 г. на и. д. директор на ТД на НАП София за установени задължения за данък върху дивидентите и ликвидационните дялове на местни и чуждестранни физически лица за периода 1.10.2013 г. до 31.12.2013 г. в размер на 109 165. 55 лева и лихви в размер на 61 335. 48 лева и администрацията е осъдена за разноски. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът се позовава на въвеждането на единната данъчно – осигурителна сметка на задължените лица от 1.01.2013 г. Счита, че с въвеждането й отпада възможността лицата избирателно да погасяват предпочитани от тях задължения, тъй като системата автоматично насочва преводите към онези задължения по сметката, за които остава най-малко време преди да се погасят по давност. В разглеждания случай платежните нареждания са от 2.12.2013 г., 20.11.2013 г. и 31.01.2014 г. и няма възможност лицето да плати предпочитани от него задължения, поради което законосъобразно в оспорения АУЗД е прието, че адвокатското дружество е следвало да подаде декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201 от ЗКПО за деклариране на данък по чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДФЛ за четвъртото тримесечие на 2013 г. в срок до 31.01.2014 г., което не е сторило и до настоящия момент. С подаването на декларация специалният закон свързва определянето и внасянето на данъка. Погасяването на спорните задължения не може да стане без надлежно подадена декларация по чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ и чл. 210 ЗКПО. Искането е за отмяна на решението и присъждане на разноски. Ответникът – Адвокатско дружество "Джингов, Гугински, Кючуков и Величков", град София, чрез процесуалните си представители адв. Е. Иванова и адв. В. Тодорова оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна, по съображения изложени в представени по делото писмен отговор на жалбата и писмена защита. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред АССГ е бил акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № ПО-22222519062774-180-001/14.08.2019 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, с който на Адвокатско дружество "Джингов, Гугински, Кючуков и Величков", град София са установени задължения за данък върху дивидентите и ликвидационните дялове на местни и чуждестранни физически лица за периода 1.10.2013 г. до 31.12.2013 г. в размер на 109 165. 55 лева и лихви в размер на 61 335. 48 лева. От събраните по делото доказателства съдът е установил, че по решение на общото събрание на дружеството – жалбоподател е разпределена печалбата за 2013 г. - дивиденти в размер на 2 965 700. 14 лева за периода 2.09.2013 г. – 30.12.2013 г. По делото е прието за безспорно, че определеният данък за периода октомври – ноември 2013 г. в размер на 109 165. 66 лева е платен от жалбоподателя в законоустановения срок с платежни нареждания от 2.12.2013 г., 20.12.2013 г. и 31.01.2014 г. В платежните нареждания, като основание за плащането е посочено изрично данък върху дивидентите и периодът, за който се отнася платената сума. Не е спорно и обстоятелството, че от дружеството не са подадени декларации по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201 ЗКПО. Съдът е приел, че страните не спорят по фактите, а спорът по делото е правен, по въпроса дали при платени в срок данъчни задължения за данък по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ с изрично посочено основание и период на плащане, но при липса на подадена декларация, следва да се счита, че платецът на данъка не е изпълнил задължението си по чл. 46 във връзка с чл. 65, ал. 2 ЗДДФЛ и дължи плащане отново на посочените в АУЗД задължения. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ съдът е приел, че облагаемите доходи от дивиденти в полза на местни или чуждестранни физически лица от източник в България, се облагат с окончателен данък. Окончателният данък се определя върху брутната сума, определена в решението за разпределяне на дивидент (чл. 38, ал. 2 ЗДДФЛ). Данъчната ставка е 5 % (чл. 46, ал. 3 ЗДДФЛ). Съгласно чл. 65, ал. 2 от ЗДДФЛ, този данък се удържа и внася от платеца на дохода, в срок до края на месеца, следващ месеца, през който е взето решението за разпределение на дивидент. От цитираните разпоредби съдът е обосновал извод, че задължено лице за данъка по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ е дружеството, разпределящо дивиденти като платец на дохода. Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ в редакцията, действаща от 1.01.2013 г. предприятията – платци на доходи, задължени да удържат и внасят данъци по реда на този закон, подават декларация по образец за дължимите данъци. Изключение е предвидено само за доходите от трудови правоотношения, за които се подава информация по реда на чл. 73, ал. 6 от същия закон. Съгласно чл. 56 ЗДДФЛ срокът за подаване на декларацията по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ е срокът за внасяне на дължимите данъци. Според съда неподаването на декларация в случая е основание за ангажиране на административнонаказателна отговорност спрямо задълженото лице, но не е основание за възникване на процесните данъчни задължения, които са определени по силата на закона. Съдът не е споделил и становището на органите по приходите, че задълженото лице не разполага с право на избор кое данъчно задължение да плати. В мотивите си е посочил, че изменението на чл. 169, ал. 4 ДОПК, ДВ, бр. 94/2012 г., в сила от 1.01.2013 г., на което се позовава ответника по делото е обявено за противоконституционно с решение № 2 на КС на РБ, ДВ, бр. 14/2014, изм. ДВ, бр. 18/2014 г. в сила от 4.03.2014 г., поради което волята на задълженото лице, което свое публично задължение е заплатило следва да бъде зачетена. Решението е правилно постановено. Нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК предвижда издаване на акт за установяване на задължения и в случаите, когато не е подадена декларация. В случая безспорно е установено, че дружеството не е изпълнило задължението за подаване на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ за дължимия от него данък по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ за последното тримесечие на 2013 г. в срок до 31.01.2014 г. От данните по делото е установено, че към 31.01.2014 г. и към момента на издаване на оспорения АУЗД данъкът не е дължим, тъй като е погасен чрез плащане. Задължението по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ е за подаване на декларация за дължимите данъци. Данъкът е определен по основание и размер в закона, както и срокът, в който следва да бъде платен. Задължението за данъка не възниква с подаване на декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ. Подаването на декларацията е предвидено за дължимите данъци и служи като изпълнително основание по чл. 209, т. 2 ДОПК когато липсва доброволно изпълнение. В конкретния случай задължението, предмет на установяване в АУЗД е платено доброволно преди изтичане на срока за подаване на декларацията по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ. От изложеното се налага извод, че към момента на издаване на оспорения АУЗД данък по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ върху дивиденти за периода м. 10 – 12.2013 г. не е дължим и не подлежи на установяване по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. При наличие на доказателства за плащане в предвидения от закона срок, задълженото лице не е изпаднало в забава и задължение за лихви по чл. 175, ал. 1 ДОПК не е възникнало. Правилно съдът е приел, че изменението на чл. 169, ал. 4 ДОПК от ДВ, бр. 92/2012 г. в сила от 1.01.2013 г., на което по същество се позовава касатора, е неприложимо към момента на издаване на оспорения АУЗД от 14.08.2019 г., тъй като тази норма е обявена за противоконституционна с решение № 2 на КС на РБ обн. ДВ бр. 14/2014 г., в сила от 4.03.2014 г. В този смисъл е и решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по к. д. № 5/2019 г., според което противоконституционният закон не се прилага по отношение на заварените от решението на конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства. На основание чл. 169, ал. 3 и ал. 4 ДОПК, (в приложимата редакция, преди 1.01.2013 г.) следва да се приеме, че задълженото лице има право да посочи кое свое публично задължение погасява. В конкретния случай в представените платежни документи като основание за плащане е посочено "данък дивидент" за процесните периоди, поради което законосъобразно съдът е приел, че публичното задължение, предмет на оспорения акт, е погасено в предвидения от закона срок. С оглед на изложеното настоящият касационен състав намира, че решението, с което АУЗД е отменен, е валидно, допустимо и правилно поставено и следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски се дължат на ответника по касация, но с оглед изричното изявление на процесуалните му представители, че не претендират разноски за тази инстанция, такива не следва да се присъждат. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,