Решение № 231 от 29.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 986/2016 г.

Решение № 231 от 29.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 986/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 9.11.2015 г. по гр. д. № 392/2015 г., с което АС Варна е уважил иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят - [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено като бъде отхвърлен предявения срещу тях иск. Ответникът Д., представлявана от М. Р. Р. Б., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил /фирма/, да заплати на Д., представлявана от М. Р. Р. Б. сумата от 336 085,26 /триста тридесет и шест хиляди осемдесет и пет лева и двадесет и шест ст./ лева, представляваща частичен иск от иск в общ размер от 373 428,26 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на Д. недвижим имот, представляващ публична държавна собственост - морски плаж /име/, в периода от 27.05.2008 г. до 8.09.2008 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда - 23.05.2013 г., до окончателното й плащане. Съдът е посочил, че с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се цели да се възстанови неоснователното разместване на блага от патримониума на един правен субект в този на друг, без да има правно основание, което да оправдава това разместване, поради което този, който се е обогатил от това разместване дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Прието е, че в рамките на производството по делото е установено, че плаж /име/ е изключителна и публична държавна собственост, чието поддържане и управление е възложено на /х/ и нормативно регламентирано чрез ЗУЧК. Изложени са съображения, че съобразно тази нарочна нормативна регламентация, действала към процесния период, морските плажове с прилежащата им акватория могат да се поддържат и управляват чрез предоставяне на концесия при условията и по реда на Закона за концесиите за срок до 10 години. Посочено е, че съгласно ал. 3 на чл. 7, плажовете, които не са предоставени на концесия, се предоставят за управление на съответните общини с решение на МС, а общините в тези случаи осъществяват задължителните дейности на предоставените им за управление морски плажове. Прието е, че тази редакция на закона е действаща до изменението и допълнението на ЗУЧК, Обн., ДВ, бр. 67 от 29.07.2008 г., а в ал. 5 на чл. 7 в новата редакция на закона е предвидено, че морските плажове, които не са предоставени на концесия, се управляват от МРРБ чрез отдаването им под наем по реда на ППЗДС за срок до 5 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да извършва задължителните дейности като съгласно изменението на чл. 8, ал. 2 с посочения ДВ от 29.07.2008 г., е допълнено, че минималният размер не само на концесионното плащане, но и на наемната цена, за морски плажове се определя по методика, приета от Министерския съвет по предложение на МРРБ. Посочено е също така, че с ПМС № 39/27.02.2008 г. е приета Методика за определяне размера на концесионното плащане при предоставяне на концесия за услуга за морските плажове - обекти на концесия, а с ПМС № 67/24.03.2009 г. е приета пък Методиката за определяне на минималната цена при отдаване под наем на морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 от ЗУЧК. Установено е по делото, че за целия процесен период ответното дружество е ползувало плажа, без да има правно основание за това, като е предприело и осъществило всички задължителни дейности по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗУЧК - по осигуряване на водното спасяване, по обезопасяване на прилежащата акватория, здравното и медицинско обслужване и санитарно-хигиенното поддържане на морския плаж. Съдът е приел, че имайки предвид, че Д. чрез М. Р. Р. Б. е могла да управлява морския плаж или чрез отдаването му на концесия или чрез предоставянето му на Общината за управление, но последното не е извършено, то обезщетението което се дължи от ползвалия го без правно основание, следва да е съизмеримо с евентуално концесионно възнаграждение /същото остава единствения измерител за остойностяване на спестените разходи/. При тези данни съдът е счел, че дължимото концесионното възнаграждение за периода от 27.05.2008 г. до 8.09.2008 г., изчислено съобразно Методиката към прекратения между страните на 1.05.08 г. концесионен договор за плаж /х/, би било в размер на 381 259,04 лв. /от изслушаното на 23.01.15 г. допълнително заключение по СИЕ/, като същото е по-ниско и от размера на евентуално дължим наем съобразно данните по цитирания Договор за наем от 30.05.2009 г., което според вещото лице за процесния период и съобразно корекция със средногодишната инфлация за 2008-2009 г. би било 514 128 лв. Съдът е приел, че предявеният иск за заплащане на сумата от 336 085,26 лв, представляваща частта над сумата от 37 343 лв., присъдена по частичния иск в предходно производство, до общо дължимия размер от 373 428,26 лв. като обезщетение за ползването без правно основание на собствения на Д. плаж за посочения период, е основателен. Като е уважил предявеният иск въззивният съд не се е произнесъл по направеното още с отговора на исковата молба възражение за прихващане за сумата 123 208,27 лева- направени разходи за поддържане на плажа, водно-спасителни дейности, осигуряване на медицинско обслужване, горива, застраховки, материали и комунални разходи за периода от 1.05.2008 г. до 31.12.2008 г. Допуснато е касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. намира, че на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е дал отговор, който противоречи на трайната съдебна практика. В трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение от 9.04.2014 г. по гр. д. № 4085/2013 г., III г. о. на ВКС, се приема, че въззивният съд е задължен да се произнесе по евентуално заявеното пред районния съд възражение за прихващане щом е уважил иска, когато това процесуално действие е предприето своевременно. Посочва се, че когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, какъвто е конкретния случай. Посочената съдебна практика обосновава основателността на твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд е трябвало да се произнесе по евентуално заявеното пред районния съд възражение за прихващане, щом е уважил иска на Държавата. Възражението за прихващане е и основателно, защото заплащането на обезщетение за направени разходи за поддържане на плажа: водно-спасителни дейности, осигуряване на медицинско обслужване, горива, застраховки, материали и комунални разходи за периода от 1.05.2008 г. до 31.12.2008 г., е във връзка с претенцията на Държавата за ползуването на плажната ивица от дружеството. Възражението по чл. 103, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи до размер на 94 070,21 лева съобразно установения размер на разходите от приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза от 19.06.2014 г.- л. 322 от първоинстанционното производство. Ето защо с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ГПК настоящата инстанция следва да отмени обжалваното решение в частта му, с която искът с правно основание чл. 59 ЗЗД е уважен за сумата над 242 015,05/двеста четиридесет и две хиляди и петнадесет лева и 05 ст./ лева, ведно със законната лихва за тази разлика, като същият следва да се отхвърли до размер на 336 085,26/ триста тридесет и шест хиляди и осемдесет и пет лева и 26 ст./ лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на исковата молба - 23.05.2013 г., поради прихващане. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК ответникът по жалба следва да заплати на жалбоподателя разноски по компенсация в размер на 208,37 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд - състав на IV г. о.