Решение № 196 от 17.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5250/2007 г.

Решение № 196 от 17.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5250/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борислав Белазелков Производство по § 2, ал. 3 ГПК вр. чл. 218е ГПК (отм). Обжалвано е на основание чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) решението на Пазарджишкия окръжен съд от 20.06.2007 г. по гр. д. № 349/2007, с което е потвърдено решението на Велинградския районен съд от 1.03.2007 г. по гр. д. № 128/2006, с което е уважен предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Недоволни от решението са касаторите О. Р. и Българският червен кръст, К. Н. К. то го обжалват в срок с оплаквания за недопустимост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Касаторите считат, че искът е предявен и разгледан срещу ненадлежен ответник; в нарушение на съдопроизводствените правила не са обсъдени писмените доказателства, установяващи правото на собственост на общината и без доказателства за това е приел, че праводателите на ищцата са били собственици на имота. Касаторът Б. - трето лице помагач счита също, че не са обсъдени свидетелските показания, установяващи, че на това място са съществували общински ливади, от които жителите са събирали сено срещу заплащане, както и възражението му, че имотът попада в голямата чаша на язовир Б., поради което е станал публична държавна собственост. Ответницата по жалбите Н. С. Ш. ги оспорва, като счита, че общината е процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като имотът й е възстановен по ЗСПЗЗ и тя е съставила акт за общинска собственост, което изключва възможността земята да е одържавена, а съдът е признал правото на праводателите й, след като е обсъдил подробно всички обстоятелства по делото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 218ж ГПК, ги намира неоснователни поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от ОбПК Б. на ищцата са възстановени 6 дка ливада в местността Д. и е отказано възстановяването на останалите 2 дка, тъй като те попадат в землището на с. Д., община Р.. Тези 2 дка ливада в последствие са й възстановени с решение на ОСЗГ Р., която е възстановила 1,2 дка от същата ливада и на Д. селска община. Правото на собственост на праводателите на ищцата се установява от списъка към плана на ливадите в Б. поле от 1940 г. за м. Дъното и разпита на свидетелите, които установяват тяхното владение от 1933 г. до образуването на ТКЗС. Представените документи от общината са издадени след 1988 г. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че правилно и в съответствие с изискванията на закона въззивният съд е приел, че имотът е бил собственост на праводателите на ищцата, което установено не само от списъка към плана на ливадите в Б. поле от 1940 г., който е друго писмено доказателство по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, но също и от разпита на свидетелите, които установяват владението върху имота от 1933 г. Изводът на съда, че до образуването на ТКЗС собственици на имота са били праводателите на ищцата, не се опровергава от свидетелските показания, че в същата местност е имало общински ливади, които са ползвани за събиране на сено срещу заплащане. Дори да е имало такива ливади, те не се намират на мястото в плана от 1940 г., където е посочена ливадата на братя С. С оглед предмета на делото е без правно значение, дали държавата или общината са придобивали някакви права след образуването на ТКЗС. Последващото придобиване на такива права има отношение към правото на възстановяване и би имало значение по иск с предмет възстановеното право на собственост. Видно от изложеното обжалваното решение е допустимо, постановено е в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Ответницата по касацията не претендира разноски. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение