Решение № 9873 от 18.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 721/2017 г.

Решение № 9873 от 18.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 721/2017 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от А. С. Р. против решение № 1834 от 09.11.2016 г. постановено по адм. дело № 1404 по описа за 2016 г. на Административен съд (АС) - Б.. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Излага, че в административния акт липсват мотиви на какво основание са определени задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО). Декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) е подадена на 11.04.2016 г., а актът за установяване на задължения по декларация е издаден след два дни на 13.04.2016 г. Сочи, че няма спор, че към 31.03.2001 г. сградата е била изградена на груб строеж, т. е. покрита, като основание да се приеме, че съществува като строеж, но това не означава, че е годна за ползване по предназначение. В акта и в решението на административния орган няма твърдение, че имотът се ползва по предназначение. Ползването на новопостроени сгради е допустимо едва след въвеждането им в експлоатация съгласно разпоредбите на Закона за устройство на територията (ЗУТ) и в частност чл. 176 от ЗУТ. До момента на въвеждането в експлоатация с т. н. Акт образец 16, ползването на сградите е забранено. В конкретния случай, видно от приложеното удостоверение № 94-01-35536/3/18.02.2016 г., издадено от община - Б., имащо характер на разрешение за ползване, правото да се обитава и ползва сградата е възникнало от тази дата - 18.02.2016 г. Двумесечния срок за деклариране на имота е до 18.04.2016 г., т. е. декларацията, подадена на 11.04.2016 г., е подадена в срок. Сочи, че според трайно установената практика на органите по приходите, издаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация или на разрешение за ползване на обекта определя момента, от който сградите се считат завършени и подлежат на облагане с данък по ЗМДТ. Установено е, че строежът не е приет и въведен в експлоатация, съответно няма издадено разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация по реда на ЗУТ. Липсват доказателства от които да е видно, че за релевантния период, за който са начислени задълженията, е налице ползване. Липсват доказателства и за наличието на втората алтернативна предпоставка, регламентирана в разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ, да е започнало ползване на обекта - част от новопостроената постройка. Сочи, че не е достатъчно сградата или част от нея да са годни за ползване (за обитаване), а е необходимо да е започнало използването. В тежест на данъчната администрация е да докаже положителния факт, че е започнало обитаване на притежаваните недвижими имоти, но в акта не се твърди и аргументира ползването на обекта. Поради това началният момент за плащане следва да бъде началният момент на ползване, от който е подадена и декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, а не момента, когато сградата е била изградена на груб строеж. По изложените съображения прави искане решението да бъде отменено и да му бъдат присъдени направените в касационното производство съдебни разноски. Ответникът - Директорът на дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" ("МПДТР") при община Б., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С постановеното от АС - Б. решение е отхвърлена жалбата на А. С. Р. против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № СВ_АСР-3-1/13.04.2016 г., издаден от орган по приходите главен експерт в дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" при община Б., потвърден с решение № 94-01-16070/7/20.06.2016 г. на директора на дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в община Б.. За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че с нотариален акт № 163, том XIX, дело 6229/15.07.1997 г. на нотариус при Б. районен съд, А. С. Р., заедно с още няколко физически лица, като собственик на недвижим имот - дворно място, представляващо парцел V-170 в кв. 14 по плана на ж. к. "Лазур", гр. Б., целият урегулиран съдържащ 811,50 кв. м., е учредил на СД "Буюкстрой" право на строеж върху посоченото дворно място за построяване на масивна жилищна сграда, съгласно одобрени и влезли в сила архитектурни проекти. С оглед издадено удостоверение рег. № 94-01-35536/3/ от 18.02.2016 г. от община Б. А. Р. е подал отделни декларации по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти, за всеки един от притежаваните от него самостоятелни обекта в сградата на ул. "Б." ..№..., между които и декларация с вх. № 12933/11.04.2016 г. С нея е деклариран магазин № 1, партер с РЗП 63,91 кв. м., като дата на придобиване е декларирана 1997 г., а за година на построяване е декларирана 2001 г. По повод така подадената декларация и след извършена проверка, при която е установено, че дължимите суми за изчислените ДНИ и ТБО не са внесени, на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 4, ал. 1-5, чл. 1, ал. 2, чл. 9 и чл. 9б от ЗМДТ, главен експерт при дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" в община Б. е издал процесния акт за установяване на задължения (АУЗД), с който е установен размерът на задълженията за данъци и такси по видове и периоди, в общ размер на 5393, 63 лева. за периода 2011 г. - 2015 г. При така установеното съдът е посочил, че спорът между страните е относно началния момент, от който се дължи ДНИ и ТБО. Приел е, че съгласно удостоверение рег. № 94-01-35536/3/18.02.2016 г., издадено от община Б., строеж "Жилищна сграда с магазини и офиси" III категория, находящ се в УПИ V-170, кв. 14 по плана на жк. "Лазур", гр. Б., с административен адрес: ул. "Б." ....., изпълнен въз основа одобрени технически инвестиционни проекти и издадено разрешение за строеж № 13/09.03.1994 г. и е завършен преди 2001 г., представлява заварен законен строеж по смисъла на ЗУТ, извършен е до 31.03.2001 г., поради което не подлежи на въвеждане в експлоатация на основание § 6 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Наредба № 2 за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б.. Поради това е достигнал до извод, че недвижимият имот с партиден № 5202Н7956, описан в АУЗД и потвърждаващото го решение, е бил завършен преди 31.03.2001 г., поради което правилно органът по приходите е приложил първата по ред хипотеза на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ - ДНИ, респ. ТБО са дължими от момента на завършване на тази част от сградата. Посочил е, че не може да се приеме, че сградата е била завършена едва с издаването на цитираното удостоверение от 18.02.2016 г., тъй като самите собственици са представили писмени доказателства в потвърждение на датата 31.03.2001 г., а моментът на завършването на строителството е началният момент на облагане с ДНИ на новопостроени сгради, т. к. тогава възниква облагаем обект. Решението е правилно. Актът за установяване на задължения по декларация по смисъла на чл. 107, ал. 3 от ДОПК се издава или по искане на задълженото лице или служебно, по инициатива на органа по приходите. В случая актът е издаден служебно, а не по искане на задълженото лице. Служебно актът може да бъде издаден при наличие на някоя от предвидените в чл. 107, ал. 3 от ДОПК предпоставки - установено несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица, след като е изчерпан редът по чл. 103 от ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. От доказателствата по делото е безспорно, че установените с акта задължения не са платени и на касатора не е издаден ревизионен акт. Следователно, оспореният акт е издаден при спазване на материалноправните предпоставки за издаване на акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им. От представеното в първоинстанционното производство удостоверение рег. № 94-01-35536/3/ от 18.02.2016 г., се установява, че строежът е завършен преди 31.03.2001 г. Именно поради това обстоятелство същият не подлежи на въвеждане в експлоатация на осн. § 6 от ПЗР на Наредба № 2 за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б.. При положение, че строежът е завършен преди 31.03.2001 г., то в случая е налице първата алтернативна предпоставка на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ - в периода 2011-2015 г. строежът, в който се намира имотът собственост на касатора, е бил завършен строеж. Следователно е възникнало задължението за плащане на ДНИ. Относно ТБО няма твърдения от Р. да е подал декларация, че няма да ползва имота. Не се оспорва изводът на административния съд, че общината е извършвала дейности по предоставяне на услугите, както и размерът на начислените суми. Ето защо, като е достигнал до извод за материална законосъобразност на оспорения АУЗД и е отхвърлил жалбата на А. С. Р., АС - Б. е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК вр. с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) с чл. 144 от АПК с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение