Решение № 1905 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9140/2017 г.

Решение № 1905 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9140/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на младши автоконтрольор в 01 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, гр. София, ул. "Лъчезар Станчев" № 4 срещу Решение № 4635 от 11.07.2017 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 5301/2017 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед № 1991 от 2.05.2017 г. на младши автоконтрольор в 01 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата на Л. Стефанова е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - младши автоконтрольор в 01 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита обжалваното решение за недопустимо, съответно – неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК.

Касаторът счита за неправилен извода на съда, че принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) се прилага единствено на водач, който не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, но не и на водач, чието свидетелство е с изтекъл срок на валидност. Излага подробно доводи за характера на свидетелството за управление на моторно превозно средство като документ за самоличност по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) и като удостоверителен документ за правоспособност по смисъла на чл. 150а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126). Сочи, че придобиването и запазването във времето на придобитата правоспособност се свързва с усвояването на определени знания и постигането на умения на основата на определени минимални стандарти за физическа и умствена годност, което намира отражение при първоначалното издаване и при периодичното подновяване на свидетелството. Позовава се и на практика на Върховния касационен съд.

Сочи, че при подновяване на свидетелството за управление на моторно превозно средство в компетентността на органа е преценката на всички релевантни факти и обстоятелства, в т. ч. и тези по чл. 159, ал. 2 ЗДвП. Излага фактите по спора и прави извод, че свидетелството на г-жа Стефанова е било с изтекъл срок на валидност, поради което не е изискуемият документ, който доказва покрити от водача минимални стандарти за физическа и умствена годност.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли оспорването.

1. Ответникът по касационната жалба – Л. Стефанова, счита същата за недопустима поради липсата на наведени с нея касационни основания за недопустимост на съдебното решение. Алтернативно излага доводи за неоснователност на касационната жалба.

Обжалваното съдебно решение е правилно, като ирелевантно за спора е правното значение на свидетелството за управление на моторно превозно средство като документ за самоличност. С правно значение е само функцията на свидетелството като официален свидетелстващ документ за правоспособност на водача. Сочи, че свидетелството е само удостоверителен документ и с изтичането на срока му на валидност правоспособността не се прекратява. Правилен счита изводът на съда за единствено административнонаказателна отговорност на лицето, чийто срок на валидност на свидетелството е изтекъл. Хипотезите, при които водачът губи правоспособността си, са изрично регламентирани в чл. 171 ЗДвП. Позовава се на съдебна практика.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Л. Казанлиев, Софийска адвокатска колегия.

1. Представителят на върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдебното решение е допустимо, но неправилно. Приложената принудителна административна мярка е нормативно предвидена като съответстваща на нарушението по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. Позовава се на съдебна практика.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по спора:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 2.05.2017 г. около 20, 00 часа г-жа Стефанова управлявала в [населено място], лек автомобил, марка "Опел", модел "Корса", регистрационен [рег. номер на МПС], като станала участник в пътно-транспортно произшествие с водач, който напуснал местопроизшествието преди пристигането на контролните органи. За пътно-транспортното произшествие е съставен протокол № 1677173.

1. При проверката контролните органи установили, че г-жа Стефанова управлява моторно превозно средство, без да притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство – притежаваното от нея свидетелство е с изтекъл срок на валидност на 13.02.2017 г. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 248075.

1. На 2.05.2017 г., със Заповед № 1991, издадена на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, младши автоконтрольор в 01 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи прилага на г-жа Стефанова принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

1. В хода на съдебното производство органът представил Заповед № 513 з-347 от 20.01.2017 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с която оправомощава длъжностни лица от дирекцията да прилагат принудителни административни мерки, в т. ч. държавните служители от отдел "Пътна полиция", които са полицейски органи по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР)

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон.

Съдът приема, че семантичното тълкуване на чл. 171, т. 2а ЗДвП изисква прилагането на мярката само на водач, който не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, а не и на такъв, който поради пропуск не е успял да поднови свидетелството си за правоуправление. Неспазването на изискванията на чл. 150а ЗДвП е административно нарушение, което се наказва по реда на Закона за административното нарушение и наказание, но не е предпоставка за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

1. По порока недопустимост на обжалваното решение:

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е недопустимо. Не сочи доводи в подкрепа на този порок, но с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд служебно следи за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон. С оглед на това, независимо от липсата на доводи в подкрепа на твърдяния порок недопустимост на съдебното решение съдът следа на извърши проверка за допустимостта на съдебното решение.

За да бъде едно съдебно решение допустимо е необходимо да е постановено при наличие на процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство и при липса на процесуални пречки. Видно от доказателствата по делото обжалваното съдебно решение е постановено при сезиране от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване административен акт в предвидения от закона срок. С оглед на това налице са процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното решение и липсват процесуални пречки за неговото постановяване. Това прави обжалваното решение допустимо.

1. По порока неправилност на съдебното решение:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, несъответствие с материалния закон и необоснованост. Доводи в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не дължи произнасяне по него. Доводите за несъответствие с материалния закон и необоснованост са изложени заедно, поради което ще бъдат разгледани едновременно.

Преди всичко, с оглед на доводите на касатора и мотивите на съда досежно значението на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство съдът счита за необходимо да посочи следното:

Съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Но свидетелството, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 ЗБЛД, е и идентификационен документ за самоличност на българските граждани на територията на Република България. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции.

Разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП е относима към свидетелството за управление на моторно превозно средство в качеството му на индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство.

Съображение 2 от Директива 2006/126 сочи, че "Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление". Тази значимост, която индивидуалните транспортни средства имат за свободното движение на хора, е обусловила взаимното признаване между държавите членки на издадените от тях свидетелства за управление – член 2, параграф 1 от Директива 2006/126, и е довела до регламентирането чрез вторичен акт на правото на Европейския съюз на предпоставките, при наличието на които се издава и действа съответното свидетелство за управление на превозно средство.

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2006/126 свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения ІІ и ІІІ. Съгласно член 7, параграф 3, буква а) подновяване на свидетелствата за управление на превозни средства, когато техният срок изтече, подлежи на продължаващо спазване на минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, постановени в приложение ІІІ за свидетелствата от категория С, СЕ, С1, С1 Е, D, DЕ, D1 и D1 Е и обичайно пребиваване на територията на държавата членка, а съгласно член 7, параграф 3, буква б) държавите членки могат при подновяване на свидетелствата за управление от категории АМ, А1, А2, А, В, В1 и ВЕ да изискват преглед като прилагат минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, посочени в приложение ІІІ.

Следователно, за водачите от категория С изискването за покриване наличие на минималните медицински стандарти и обичайно пребиваване на територията на държавата членка при подновяване на свидетелството е задължително по силата на задължението на държавата да изпълни директивата, а за водачите от категория В изискването е поставено в дискрецията на държавата членка.

Съгласно член 7, параграф 2, буква а) и б) от Директива 2006/126 срокът на действие на свидетелството за управление на моторно превозно средство категория С е пет години, а от категория В - десет години.

Директива 2006/126 е транспонирана в Закона за движението по пътищата - § 35, т. 3 ЗДвП, и в чл. 51 ЗБЛД, като националният законодател е приел, че изискването за покриване на минималните медицински стандарти и за обичайно пребиваване на територията на страната е задължително и за водачите от категория В – чл. 151, ал. 2 и 5 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба № І-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № І-157).

С оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт – правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова разпоредба – чл. 51 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност.

Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. Поради това законодателят първо, признава правото да се управлява моторно превозно средство само за определения в закона срок. Второ. Регламентирал е факти, наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право. И трето. Създал е възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, но е приел, че това не става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които става по определен ред и е в тежест на правоимащия.

Правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признато от държавата право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е поставила в зависимост от наличието на две групи изисквания: 1. съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и 2. физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на правоспособност.

За установяването наличието на двете изисквания законодателят е създал специален ред – изпит пред оторизиран от държавата правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от компетентно медицинско лице.

Проверката на знанията, уменията и поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит се извършва при първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка освен ако управлението на моторно превозно средство водачът е извършвал в нарушение на установените правила. Установяването по надлежния ред на извършени от водача брой и вид нарушения, предвидени в чл. 157, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗДвП, създават презумпция за липса на необходимите знания, умения и поведения, поради което водачът губи правоспособността си и за да упражнява отново дейността е необходимо да положи отново изпит. Но изтичането на определен период от време, без водачът да е извършил законово определените нарушения, не е само по себе си обстоятелство, което налага нова проверка на придобитите знания, умения и поведение. Напротив. Законодателят презумира, че лицето притежава необходимите знания, умения и поведение. За това с изтичането на срока на правото на управление и при липса на доказателства за презумирана липса на знания, умения и поведение законодателят не изисква полагането на изпит, за да разреши продължаване на срока на правото.

Проверка на физическата и психическа годност за управление на моторно превозно средство законодателят изисква при първоначалното признаване на правоспособността. Но за разлика от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения и поведение установената при първоначалното признаване на правоспособността физическа годност законодателят е приел, че има срок на действие (на валидност) пет, съответно десет години - чл. 51, ал. 3, 4 и 5 ЗБЛД. С изтичането на този законово определен срок не е налице законова презумпция за физическа годност на водача. Напротив. Съгласно чл. 159, ал. 1 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. ал. 2 от Наредба № І-157 при "подмяна" на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност.

Законодателят е приел, че на всеки пет, съответно десет, години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а за срок от пет, съответно десет години. С изтичането на петгодишния (десетгодишния) срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет годишен период.

Следва да бъде налице и още една предпоставка – обичайно пребиваване в страната, за да възникне компетентност именно на органите на българската държава да признаят, при наличие на останалите предпоставки, правоспособността и с оглед на това да издадат свидетелство за правоспособност.

Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ – свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен.

Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът, именно защото е валиден – издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува.

С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2а ЗДвП.

При отчитане на горното изводът на съда, че семантичното тълкуване на чл. 171, т. 2а ЗДвП сочело неприложимост по отношение на водач, на когото срокът на свидетелството за управление на моторно превозно средство е изтекъл, е неправилен. В случая, видно от доказателствата по делото свидетелството за управление на моторно превозно средство на г-жа Стефанова е изтекъл на 13.02.2017 г. Следователно, считано от тази дата тя не е правоспособна да управлява моторно превозно средство, поради което на 2.05.2017 г. е осъществила състава на чл. 171, т. 2а ЗДвП – управлявала е моторно превозно средство, без да притежава съответно свидетелство за управление. Това прави оспорената заповед законосъобразна, а обжалваното решение неправилно – постановено в нарушение на материалния закон.

Съдът следва да го отмени. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. С оглед на изложеното оспорената заповед е законосъобразна – издадена е от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Поради това жалбата на г-жа Стефанова срещу Заповед № 1991 от 2.05.2017 г. на младши автоконтрольор в 01 група, 01 сектор на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд