Решение № 503 от 17.1.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Т. Дайсенхаммер, гражданин на Австрия, чрез процесуален представител срещу решение 2781/26.04.2022г. по адм. д. 4155/2021 г. по описа на Административния съд София-град, с което е отхвърлено оспорването му срещу Решение от 07.04.2021г. на директора на дирекция Информационно и административно обслужване при община Варна. Касаторът, чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Изтъква, че съдът неправилно приложил разпоредбите на българското право чл.621, ал.1 и 2 ГПК и чл.44 КМЧП, както и на европейското право чл. 21 от Регламент 2203/2001. Поддържа, че с представеното решение на австрийски съд са ограничени правата на майката на малолетните синове на жалбоподателя, което ограничение е следвало да бъде вписано в регистрите за гражданско състояние; в този смисъл оспорва извода на съда, че в решението липсва диспозитив за ограничаване на родителски права. Иска се отмяна на решението и отказа и задължаване на административния орган да впише в регистрите за гражданско състояние предоставянето на родителски права спрямо малолетните деца само на жалбоподателя. Претендират се разноските пред двете инстанции. Ответникът - директорът на дирекция Информационно и административно обслужване при община Варна оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Ответницата Н. Дайсенхаммер чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, при спазване на всички останалите процесуални изисквания, поради което е редовна и процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по оспорване на Т. Дайсенхаммер против Решение от 07.04.2021г. на директора на Дирекция Информационно и административно обслужване Община Варна, с което се отказва поисканото със заявление А./11.03.2021г. признаване и отразяване в електронен личен регистрационен картон, респ. актовете за гражданско състояние на Решение 30s 169 р-4 на Районен съд гр. Халайн, Австрия. Установено е по делото, че с Решение 30s 169 р-4 на Районен съд гр. Халайн, Австрия, родителските права по отглеждането на малолетните деца: Г. Дайсенхаммер и С. Дайсенхаммер се предоставят за самостоятелно упражняване временно само на бащата Т. Дайсенхаммер. Децата и майката Н. Дайсенхаммер имат българско гражданство. От правна страна съдът е приел, че обжалваният отказ е приет от компетентен орган, в съответната форма, съдържа изискуемите от закона реквизити, в него са изложени фактически и правни основания за постановяването му, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. След подробно изследване на приложимите правни норми, съдът е посочил, че съгласно чл.27, ал.1, т.4 ЗГР, за да бъдат вписани правни ограничения в личен регистрационен картон на български гражданин, е необходимо съдебно решение, с което да се налага такова правно ограничение. Според съда, приложеното по делото Решение 30s 169 р-4 на Районен съд в Австрия не съдържа диспозитив за лишаване или ограничаване родителските права на Н. Дайсенхаммер, а с посоченото решение родителските права са предоставени временно за упражняване на другия родител. По тези съображения оспорването е счетено за неоснователно. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения, съставляващи касационни основания. Постановено е при изяснена фактическа обстановка, въз основа на която са формирани обосновани изводи и правилно е приложен материалният закон. Съдът надлежно е анализирал приложимата в Република България правна рамка, относима към вписването на правни ограничения в системата и документите за гражданска регистрация на лицата. Правилно е посочено, че само предвидените в чл.131 и чл.132 от Семейния кодекс мерки - ограничаване на родителски права или лишаване от родителски права, подлежат на вписване съгласно чл. 136 СК вр. чл.27 ЗГР. Правилни са изводите на съда, че по българското право отнемането на родителски права е различна правна фигура от предоставянето на упражняването на родителските права на другия родител / чл.127 СК/, като последното не съставлява правно ограничение, подлежащо на вписване съгласно чл. 136 СК. Очевидно е от прочита на решението на австрийския съд, че в него не се съдържа волеизявление за ограничаване или отнемане на родителските права на майката. Удостоверението за изпълняемост на съдебното решение, съгласно Регламент ЕО 2201/2003г., също не е от естество да доведе до извода, че родителските права на Н. Дайсенхаммер са ограничени или тя е напълно лишена от тях. Прочитът на представеното по делото Решение 30s 169 р-4 на Районен съд гр. Халайн, Австрия води до извода, че посоченото решение е издадено на основание §107, ал.2 от Закона за извънсъдебните споразумения. Раздел 107, ал.1 от посочения закон, представен в превод по делото от касатора, урежда представителството по дела за родителски права или режим на лични контакти. Съгласно Раздел 107, ал.2 съдът временно предоставя или оттегля попечителството/родителските права и упражняването на правото на лични контакти в съответствие с най-добрия интерес на детето, по-специално за поддържане на надеждни контакти и за създаване на правна яснота. При тази нормативна уредба, касационната инстанция счита, че предоставянето на упражняването на родителските права на единия от родителите, при това временно, не съставлява нито по българското, нито по австрийското право ограничаване или лишаване от родителски права, подлежащо на вписване в регистрите и актове за гражданското състояние в Република България. Вписването на промени в посочените регистри и актове, както е подробно проследено като правна уредба в първоинстанционното решение, представлява административно правомощие на съответния компетентен държавен орган по българското право. При осъществяване на това правомощие, което е свързано с оповестяването на наложено от държавата правно ограничение, този орган действа при обвързана компетентност и не може да тълкува или прилага разширително нормите на националното право, които очертават неговата компетентност. Тази компетентност изисква от административния орган вписване на точно определено обстоятелство ограничаване или лишаване от родителски права въз основа на съдебно решение, което се издава при точно определени предпоставки на закона. Касае са силно ограничителни мерки, които се налагат, когато поведението на родителя представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, както и поради продължителна обективна невъзможност на родителя да упражнява родителските си права. В представеното решение на австрийски съд нито поведението на майката, нито отношенията между родителите са квалифицирани като такива, създаващи посочената опасност за децата или представляващи невъзможност за упражняване на родителски права. В съдебното решение не се съдържа и извод за твърдяното от касатора системно неполагане на грижи от страна на майката. Едно от главните цитирани основания за издаване на решението е евентуалното желание на майката да отведе временно децата в България /страна-членка на ЕС и страна, на която те са граждани/, но това не може да съставлява основание за ограничаване на родителски права нито по българското, нито по австрийското право. Противно на твърденията на касатора, че няма друга правна уредба в Австрия, въз основа на която да се ограничават родителски права, настоящата инстанция констатира в съответствие с компетентността си да издири и приложи материалния закон, че съгласно раздел 181 на Австрийския граждански кодекс, озаглавен Лишаване или ограничаване на попечителството, ако с поведението си родителите застрашават благополучието на ненавършилото пълнолетие дете, съдът, който е сезиран, трябва да даде необходимите разпореждания за осигуряване благополучието на детето. По-специално, съдът може да отнеме попечителството върху детето изцяло или частично. В отделни случаи съдът може да замени и изискваното по закон съгласие или одобрение, ако няма основателни причини за отказа. Съгласно раздел 182, чрез заповед съгласно раздел 181 съдът може да ограничи попечителството само до степента, необходима за осигуряване на благосъстоянието на детето. Именно посочените разпоредби съответстват на предвиденото по българското право лишаване или ограничаване на родителски права. Те предполагат и изричен диспозитив за ограничаване или лишаване от права. Представеното по делото съдебно решение нито е основано на тези разпоредби, нито съдържа такъв диспозитив. Действително в административния акт се съдържат мотиви за отказ да се признае решение на съд на държава-членка на ЕС. Следва да се подчертае, че те противоречат на разпоредбите на чл.22 и чл.23 от Регламент ЕС 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност. Посоченият регламент представлява приложимо право, а освен бланкетно позоваване на цитираните норми, административният орган не е посочил никакви съображения, които биха могли да доведат до отказ за признаване на решението. Както първоинстанционният съд, така и настоящата инстанция в съответствие с чл. 21§1 от Регламента признават решението, постановено в Австрия, като за целта не са необходими други процесуални действия. Както се посочи обаче, това решение не съставлява основание за вписване на промени в регистрите и актовете за гражданско състояние. Постановеното от административния съд решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На ответника - директор на дирекция Информационно и административно обслужване при община Варна се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв, на основание на основание чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На ответницата Н. Дайсенхаммер се дължат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв, както са поискани и доказани, при липса на възражение за прекомерност. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд