Решение № 3435 от 20.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 888/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. Филев, чрез адв. Станев, против решение 1473/31.10.2023 г., постановено по адм. дело 1029/2023 г. по описа на Административен съд Варна. Излагат се доводи за материална незаконосъобразност на решението, поради несъобразяване от съда на обстоятелството, че Филев е бил в надлежно разрешен отпуск по чл.65, ал.2 от Конституцията на Р България. Твърди се неприложимост на реда за прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, поради противоречие с принципите, залегнали в чл.6, чл.8, ал.2 и чл.13 от АПК. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който заповедта на административния орган да бъде отменена. Претендира разноски. Ответникът изпълнителeн директор на Агенция по заетостта , чрез юрк. Русева, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Претендира разноски юрк. възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и обоснованост и законосъобразност на решението. Върховния административен съд, второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването на Филев на заповед 54/21.02.2023г. на изпълнителния директор на Агенция по заетостта, с която на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл. е прекратено служебното му правоотношение на длъжност директор на Дирекция Бюро по труда-Варна. При напълно изяснена фактическа обстановка по делото и съобразявайки константната практика на Върховния административен съд, административният съд е приел оспорената заповед за законосъобразна. Съобразен с нормата на чл. 12, ал. 1 ЗДСл е изводът на съда, че разпоредбата дава право на работодателя при назначаване за първи път на държавна служба, в рамките на едногодишен срок, да прекрати служебното правоотношение без съобразяване изискванията на чл. 103 от ЗДСл. В случая са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение - служителят е назначен за първи път на държавна служба и е освободен в рамките на едногодишния срок за изпитване. Обоснован е изводът на съда, че целта на срока по чл. 12, ал. 1 от ЗДСл е да се даде възможност за преценка както на органа по назначаването, така и на държавния служител, за наличието на необходимите професионални и служебни качества у служителя, и характера и изискванията на заеманата длъжност, която преценка за органа е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, което обосновава и липсата на изискване за мотивираност. Върховния административен съд безпротиворечиво приема в практиката си, че заповед, издадена по чл. 12, ал. 1 ЗДСл не подлежи на изрично мотивиране с причините за прекратяване на служебното правоотношение, тъй като тази заповед се издава в условията на оперативна самостоятелност. Това право на органа по назначаването е установено с цел да се осигури най-ефективното функциониране на администрацията. С оглед на горното, обосновано са възприети от първоинстанционният съд за неоснователни възраженията за допуснати съществени нарушения във формата на административния акт. Аргументиран и в съответствие със законовата уредба е и изводът, че служебното правоотношение е прекратено при наличие на предпоставките на чл. 12, ал. 1 от ЗДСл. Жалбоподателят е назначен за първи път на държавна служба като директор на Дирекция Бюро по труда-Варна, считано от 01.04.2022г., а служебното му правоотношение е прекратено с оспорената заповед, считано от датата на връчване на заповедта - 24.04.2023г., т.е. в едногодишния срок по чл.12, ал.3 ЗДСл. предвид ползвания отпуск общо в размер на 58 работни дни. Следва да се има предвид, че тази норма не предоставя защита за държавния служител по отношение прекратяване на служебното правоотношение по време на разрешен отпуск, а напротив регламентира удължаване на едногодишния срок в полза на органа по назначаването. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В съответствие с нормата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът е извършил преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 от АПК, основания. Доказателствената тежест в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 от АПК. Решението е постановено след преценка на релевантните за разрешаване на правния спор доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, като съдържа мотиви в подкрепа на направените изводи, които се възприемат от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Предвид гореизложеното и тъй като не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна. С оглед изложеното, направеното искане за присъждане на разноски от процесуалният представител на ответника се явява основателно. Следва да се присъди юрк.възнаграждение в мин. размер от 100лв, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,