Решение № 49 от 5.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2016 г.

Решение № 49 от 5.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от пълномощника Щ., чрез процесуалния представител юрисконсулт Н. против въззивно решение № 4036 от 17.05.2016 г. по в. гр. д. № 384 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 7.09.2015 г. по гр. д. № 5521/2015 г. на районен съд С., като е уважен предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и е осъдено [фирма] да заплати на Г. А. Г. сумата от 7 602.90 лв, ведно със законната лихва, считано от 4.02.2015 г., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Счита постановения въззивен акт за необоснован и неправилен, постановен в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което желае да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира всички направени по делото разноски в размер на 177 лв. държавна такса и определен от съда размер на юрисконсулско възнаграждение, за които представя списък. С определение № 854 от 13.12.2016 г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: Дължи ли се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ на лице, което е постъпило на работа като пенсионер /след като е бил кадрови военнослужещ/ и към момента на пенсионирането си, от предходния работодател е получил обезщетение по реда на чл. 237, ал. 1 З. (отм.), т. е. вече е упражнил и реализирал правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди момента на възникване на трудово правоотношение с настоящия работодател, по който е констатирано противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, отразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения № 235 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на IV г. о. и № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на III гр. о. и № 15 от 2.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на III В съдебно заседание страните не се явяват, но се представляват. Процесуалният представител на касатора поддържа жалбата и желае да бъде уважена. Процесуалният представител на ответника Г. Г. оспорва подадената касационна жалба и желае постановеният въззивен акт да бъде потвърден. Позовава се на постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 417 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на IV г. о. Като счита, че същото дава различно разрешение на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване /т. е. противоречи на горецитираните решения/, изразява становището си, че следва да бъде сезирано Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС, на основание чл. 292 ГПК. Претендира направените по делото разноски. Върховен касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, по въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, обезщетение на посоченото основание се дължи при наличието на две предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение /без значение на какво основание/ и придобиване на право на пенсия. Изрично е посочено, че обезщетението се изплаща само веднъж. Имайки пред вид съдържанието и смисълът на така цитираната норма, по поставения въпрос, настоящият съдебен състав възприема установената от ВКС практика, отразена в решения № 235 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на IV г. о. и № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на III гр. о. и № 15 от 2.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на III г. о., съгласно която обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи еднократно - само при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Когато работникът вече е придобил и упражнил това свое право и след това сключи трудов договор с друг работодател, при прекратяване на това последващо трудово правоотношение, той няма право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Настоящият съдебен състав намира, че по това принципно разрешение спор в установената практика няма. Цитираното от ответника решение № 417 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на IV г. о. е постановено във връзка с различна хипотеза - лицето е получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл. 237, ал. 1 З. (отм.), но не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст и след това е продължило да работи при същия работодател. Съгласно т. 2 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС - противоречиво разрешаване на въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК е налице, когато в поне две решения по чл. 290 ГПК, един и същ материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин. Формирането на правни изводи по обуславящи изхода на делото въпроси, не съставляват основание за иницииране на производство по чл. 292 ГПК. В случая не са налице различни тълкувания на нормата на чл. 222, ал. 3 ГПК в решения № 235 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на IV г. о. и № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на III гр. о. и № 15 от 2.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на III г. о. /от една страна/ и № 417 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на IV г. о./от друга/, тъй като първата група разрешения касае хипотеза, при която лицето е придобило и упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст и към момента, към който се е позовало на нормата на чл. 222, ал. 3 КТ за него не е налице втората от гореизброените предпоставки /придобиване към този момент на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/, за разлика от хипотезата, разгледана в решение № 417 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на IV г. о., където лицето при освобождаване от кадрова военна служба, не е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст и реализира правото си към момента, когато е направил искането по чл. 222, ал. 3 КТ. Имайки пред вид така дадения отговор, постановения въззивен акт е неправилен и следва да бъде отменен, поради следното: Ищецът, който е заемал длъжността "Сътрудник охрана" в отдел "Сигурност на въздухоплавателните средства", е започнал работа в ответното дружество през 2001 г., след като по силата на разпореждане на НОИ № 6302018 от 18.11.1998 г. вече е бил придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено, считано от 1.10.1998 г. При освобождаването му от кадрова военна служба на основание чл. 36, ал. 1, т. 2 и чл. 128, т. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) със заповед на министъра от 24.08.1998 г., той е получил обезщетение в размер на 20 брутни заплати. Право на пенсия може да се придобие само веднъж и това е станало през 1998 г. Към настоящия момент, той не разполага с право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ поради липса на една от изискуемите се в посочената разпоредба предпоставки - придобиване на право на пенсия. В този смисъл настоящият съдебен състав не споделя тезата на въззивния съд, че полученото от ищеца обезщетение по реда на чл. 237, ал. 1 З. (отм.) е компенсация за изпитаните от военнослужещия рискове, ограничения и неудобства при изпълнение на кадровата военна служба и не е свързано с пенсионирането, поради което не се явява пречка за заплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Тази теза е несъвместима с текста на цитираната норма, свързващ правото на обезщетение с придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. След като веднъж това правото на пенсия е придобито по специален закон /със следващите с това придобивки/, недопустимо е придобиването му повторно по общия закон. Изложеното мотивира настоящият съдебен състав да приеме постановения от въззивният съд акт за неправилен. Същият следва да бъде отменен и вместо него постановен друг, с който предявените искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД да бъдат отхвърлят като неоснователни. С оглед изхода на спора, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, които са в общ размер на 377 лв., от които 177 лв. платена държавна такса и 200 лв. юрисконсулско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 23, т. 1, изр. последно от Наредба за заплащането на правна помощ. С оглед на изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение