Решение № 283 от 13.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 1185/2016 г.

Решение № 283 от 13.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 1185/2016 г., I н. о., НК, докладчик председателят Румен Петров Касационното производство по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК е образувано по постъпила жалба от подсъдимите А. А. С. и А. А. С. чрез назначения им служебен защитник адв. Р. С. срещу въззивно решение № 92/17.03.2016 г. по внохд № 949/2015 г. по описа на Апелативен съд - гр. София. Основните доводи наведени в жалбата са свързани с твърдения за наличие на явна несправедливост на наложеното на всеки един от двамата подсъдими наказание. В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК имплицитно е възведена и претенция, обуславяща липсата на мотиви, свързани с неотчитането в пълнота на смекчаващите отговорността обстоятелства, както и на нарушение на материалния закон, изразяващо се в отсъствието на субективния елемент на вменените във вина на подсъдимите престъпления. Претендира се да се отмени обжалваното решение, като се приложи разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК или алтернативно да бъдат намалени наложените на подсъдимите наказания. В постъпилото в срока по чл. 351, ал. 3 от НПК писмено възражение от юрисконсулт Р., в качеството й на процесуален представител на конституирания като граждански ищец министър на финансите, е изразено становище, че жалбата е неоснователна и решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Подсъдимите А. С. и А. С., както и служебният им защитник адв. Р. С. - редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание. Прокурорът от ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Представителят на гражданския ищец - юрисконсулт Р. поддържа изразеното във възражението становище. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 71/4.03.2015 г. по нохд № 5699/2013 на Софийски градски съд подсъдимите А. А. С. и А. А. С. са признати за виновни в това, че на 1.05.2009 г. в [населено място], всеки един от тях по отделно е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери: А. С. - 36 756,18 лв., а А. С. 15 648,17 лв., формирани като реализирана печалба за финансовата 2008 г., като не е подал данъчна декларация, която се изисква по силата на чл. 50, ал. 1 от ЗДДФЛ, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 1 от НК и при условията на чл. 373, ал. 2 от НПК вр. чл. 58а ал. 1 от НК А. С. е осъден на три години лишаване от свобода, а А. С. на две години лишаване от свобода, които на основание чл. 66, ал. 1 от НК са отложени за изпълнение с изпитателен срок - съответно от пет години и от три години. На основание чл. 255, ал. 3 от НК спрямо двамата подсъдими е наложено и наказание конфискация на част от притежаваното от тях имущество, а именно - четири броя леки автомобили - "Фиат Брава", "Ауди А8", "Мазда 323Ф" и "Порше Б. " собственост на А. С. и 3 бр. автомобили - "Ауди А-6", "Ауди А-4" и "БМВ 5201", собственост на А. С., подробно индивидуализирани в присъдата със съответния регистрационен номер, номер на двигател и рама, както и недвижим имот в [населено място], [община], придобит от А. С. по силата на нот. акт [№ / дата] том [№ / година]. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите са осъдени да заплатят на Държавата, представлявана от Министъра на финансите съответно А. С. - 36 756,18 лв. и А. С. - 15 648,17 лв., представляващи обезщетения за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от момента на увреждането до окончателното изплащане на сумите. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на всеки един от подсъдимите са възложени и направените по делото разноски от по 185 лв. По жалба на служебния защитник срещу първоинстанционната присъда е образувано внохд № 949/2015 г. по описа на Апелативен съд - София. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата е изцяло потвърдена. Производството пред първоинстанционния съд е проведено по реда на чл. 371, т. 2 и сл. от НПК, като всеки един от подсъдимите в присъствието на назначения им служебен защитник е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Разглеждането на първоинстанционното съдебно производство, съобразно посочената диференцирана процедура, предопределя пълната несъстоятелност на застъпеното в жалбата от страна на защитата оплакване, че подсъдимите не са знаели за съществуването на данъчните им задължение към фиска и не са подозирали, че избягването на тяхното установяване и неплащане съставлява престъпление. Безспорно, чрез бездействие двамата подсъдими са осъществили престъплението - пропуснали са да извършат правно дефинирана дейност, вменена им от закона като задължение, а именно - не са подали данъчна декларация в срок и така се е стигнало до неустановяване и неплащане на дължим данък, който е и в особено големи размери. Обективният прочит на мотивите към присъдата, изготвени в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 3 от НПК и на въззивното решение, съобразено с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК напълно опровергава декларативно направеното в касационната жалба оплакване относно непълнота на мотивите, още повече, че конкретни доводи във връзка със соченото касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 пр. 1 вр. с ал. 1, т. 2 от НПК не са развити в жалбата от страна на защитника. При индивидуализацията на наложените на двамата братя наказания - лишаване от свобода и конфискация, е отчетена степента на обществена опасност на всяко от извършените деяния и на съответния деец, засегнатите обществени интереси, свързани с ощетяването на бюджета, а така също и стремежът за реализация на целите на генералната и специалната превенция. Правилно е осъществена и преценката на смекчаващите отговорността обстоятелства по отношение на двамата подсъдими. Освен изразеното съжаление от тях за извършеното и чистото им съдебно минало към инкриминирания момент, в случая не се установяват други смекчаващи вината обстоятелства. Отчетените такива не са нито многобройни, нито някое от тях е с изключителен характер, което да даде основание за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК още повече, че и най-лекото предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко с оглед извършените престъпления. Правилно първоинстанционният съд е преценил, че с оглед на размера на определените наказания лишаване от свобода, след редукцията им по чл. 58а ал. 1 от НК са налице законовите изисквания за приложението на института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Ето защо настоящият състав счита, че определените от първоинстанционния съд наказания, потвърдени от въззивния състав са адекватни на извършеното от подсъдимите и са справедливи. В този смисъл касационната инстанция не установи, че така наложените наказания очевидно не съответстват на обществената опасност на извършените деяния и на личността на двамата подсъдими, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК, поради което в случая не е налице, която и да е от хипотезите на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Желаната и претендирана в жалбата допълнителна редукция на наложените наказания би имала обратен на целите на закона резултат, поради което обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и като такава следва да бъде оставено в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение