Решение № 470 от 10.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 520/2009 г.

Решение № 470 от 10.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 520/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Производството е образувано по искане на осъдения Р. А. Д., за възобновяване на НОХД № 2710/2002 г., по описа на Районен съд - Варна, отмяна на обявената по него присъда от 5.03.2003 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 423, ал. 1 от НПК. В съдебно заседание на 05.11.2009 г. осъденото лице и неговият процесуален представител поддържат заявените претенции. Поставя се акцент на незнанието на Р. Д. за съдебната фаза на наказателния процес и за постановения осъдителен акт, и се релевират доказателствено необезпечени нарушения на процедурата по призоваване. Прокурор от ВКП аргументира основателност на депозираното искане, като се позовава на съдържанието на чл. 423, ал. 1 НПК и на липсата на лимитираните в нормата отрицателни процесуални предпоставки. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 5.03.2003 г., по НОХД № 2710/2002 г., Варненски районен съд е признал подсъдимия Р. А. Д., за виновен в извършени на 3.06.1999 година, в гр. Б. престъпления по чл. 152, ал. 1, т. 2, вр. чл. 18, ал. 1НК и по чл. 150, ал. 1НК, като ангажирал неговата наказателна отговорност и при условията на чл. 23, ал. 1НК му наложил наказание-лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ, при първоначален ОБЩ режим на изтърпяване. Съдебният акт не е бил предмет на въззивна и касационна инстанционна проверка, и влязъл в сила, с произтичащите от това последици, сочещи на необжалваемост и юридически стабилитет. Депозираното искане на осъденото лице за възобновяване на НОХД № 2710/2002 г. на Районен съд - Варна и връщане на наказателното дело за ново разглеждане от първоинстанционния съд е допустимо за разглеждане в настоящото производство, в съответствие с изискванията на чл. 423, ал. 1 от НПК, като преценката на приложената писмена документация и интерпретацията на действуващата законова база и съдебната практика по приложението й сочат на неговата основателност. Правото на задочно осъдения да иска отмяна на постановената и влязла в сила присъда по реда на извънредния способ за съдебен контрол, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза и за продължаването му в последващата съдебна фаза, е предоставено от разпоредбата на чл. 423 от НПК. Формираната позиция се обосновава категорично при граматическото, логическо и историческо тълкуване на визираната процесуална норма, както поради съзнателно използуваното терминологично понятие наказателно производство, така и предвид въведените допълнителни уточнения в чл. 423, ал. 1 НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр. 109/2008 г.). Очертаните процесуални предписания са логическа последица от регламентираните в чл. 55 НПК основни права на обвиняемия /подсъдим/ в наказателния процес, между които и това да участва лично в наказателното разследване във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. Законодателят е отговорил нормативно на изискванията на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, /чл. 6. 3, б. "а","b", "c" и "d"/ за справедлив процес, свързан с правото на всеки подробно да бъде информиран за характера и причините на обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползува квалифицирана адвокатска помощ, да присъства непосредствено при разпита на свидетели и в извършването на други процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Правната разпоредба на чл. 423 НПК е съобразена и с практиката на съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно да бъде осигурен достъп до съдебна инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила присъда, както относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита, така и досежно приложението на материалния закон. Внимателният прочит на представените по делото писмени материали предпоставя заключение, че осъденият Д. е участвувал лично в досъдебното разследване, но същият не е бил надлежно уведомен за съдебното производство по НОХД № 2710/2002 г. на Варненски РС. С постановления от 4.06.1999 г. и 8.03.2001 г. по сл.д. № 519/99 г. на ОСС, гр. В. е привлечен в качеството на обвиняем за извършени множество престъпни деяния по чл. 152, ал. 1, т. 2, вр. чл. 18, ал. 1НК и чл. 150, ал. 1 от НК, като му е взета мярка за неотклонение - парична гаранция в размер на 200 000 лева. Процесуално-следствените действия са финализирали на 19.12.2001 г. с предявяване на разследването на обвиняемото лице и за посочените престъпни посегателства след осем месеца /на 5.08.2002 г./ е внесен обвинителен акт от Варненска РП в компетентния първостепенен съд. Образуваното НОХД № 2710/2002 г. по описа на Районен съд-Варна е насрочено за разглеждане в съдебно заседание на 13.11.2002 г. Призовката на подсъдимия за определената дата ведно с обвинителния акт е върната в цялост със забележка, че същият не живее на посочения адрес и според изявления на съседи пребивава и работи в чужбина. Първоинстанционният съд е изменил мярката за неотклонение на Р. Д. от парична гаранция в задържане под стража, което поради фактическа невъзможност да бъде изпълнено от съответните длъжностни лица било последвано от оперативно-издирвателни мероприятия за установяване местонахождението на подсъдимия. Положените процесуални усилия са обективирани в изискани и предоставени официални справки от РДВР-Варна, съдържащи данни за задгранично пътуване на Р. Д. на 20.04.2002 г. /през ГКПП Калотина за Югославия/, съхранени в автоматизираната система. Процесуална последица от осъществената дейност е назначаването на служебен защитник на подсъдимия, в съответствие с изискванията на чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК в актуалната му редакция /нов чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК/ и даване ход на делото в съдебно заседание на 5.03.2003 г., на основание на чл. 268, ал. 3, т. 3 от действуващия до 29.04.2006 година, закон /сега чл. 269, ал. 3, т. 3 НПК/, с последващо съдебно следствие, приключило с присъда на същата дата. Очертаната фактология не сочи на противоправно и виновно отклонение на осъденото лице от съдебната фаза на наказателния процес и на демонстрирано нежелание за участие в него, а мотивира изводи за недопустимо процесуално бездействие и несъблюдаване на императивните норми от органите на досъдебното разследване. Продължителността на досъдебното производство по сл.д. № 519/99 г., надхвърляща лимитираните времеви стандарти в чл. 368, ал. 1 от процесуалния закон /преди чл. 239а НПК/ и незачитаща критериите на Европейския съд за разумен срок, е обусловила не само сериозни лични и имуществени ограничения за обвиняемото лице, неоправдана несигурност в наказателноправния му статут, но препятствувала и неговата възможност за участие при разглеждането на делото от съда. Прокурорът, в качеството си на ръководещ досъдебната фаза на наказателния процес, не е изпълнил възложените му задължения за осъществяване на контрол върху работата на разследващите органи и пренебрегнал предвидения от процесуалния кодекс едномесечен срок за реализация на правомощията, с които е оторизиран от разпоредбите на чл. 234 - чл. 239 НПК /нови чл. 242 - чл. 246 НПК/ - да внесе обвинителен акт в съда, с който да повдигне обвинение срещу Р. Д., съответно да прекрати или спре наказателното производство, или да отстрани по изискуемия се ред допуснати процесуални нарушения. Аналогични изисквания се съдържат в чл. 6.3, б. "а" ЕКПЧ и те обслужват правото на обвиняемия /подсъдим/ да бъде незабавно и с подробности информиран за обвинението в рамките на един справедлив процес. Липсата на процесуална активност на разследващите органи и на представителя на обвинителната власт е създала условия за промени в местоживеенето и трудовата ангажираност на осъдения Д., предпоставени от тежкото му семейно и финансово положение, и от заболяването на неговото дете, останали неизвестни при разглеждане на делото в последващата съдебна фаза на наказателния процес. В коментирания смисъл не следва да се игнорира и обстоятелството, че ограничения в свободното придвижване на осъденото лице в страната и в чужбина, респективно поети и наложени тежести и отговорности за установеност не произтичат от вида и характера на определената спрямо Р. Д. мярка за процесуална принуда /парична гаранция/. Дерогирането на закона от органите на досъдебното производство и настъпилите от това фактически и правни последици, не следва да бъдат интерпретирани в аспекта на проявена от осъдения недобросъвестност, обективирана в съзнателни поведенчески изяви, насочени към укриване и осуетяване на наказателното преследване. В тази насока следва да се акцентира на убедителната константна практика на Европейския съд по правоприлагането на чл. 6 от ЕКПЧ, че задочното производство е търпимо само в процесуална ситуация на доказан отказ на обвиняемото /подсъдимо/ лице да се яви по делото и да се защитава, или на бягство от правосъдието, на каквито факти не сочи конкретиката по казуса. Процесуалната възможност обвиняемият /подсъдим/ да участвува лично и да се защитава сам е основен елемент и същностна характеристика на правото на справедлив процес, поради което отказът от реализирането й трябва да бъде извън съмнение, да е резултат от достатъчна по обем, яснота и доказателствен интензитет информираност, липсващи в случая. Констатираните нарушения в хода на досъдебното производство не са преодолени с проведеното от първостепенния съд издирване на Р. Д. Последното не е обезпечило неговото надлежно уведомяване и присъствие в съдебната фаза на наказателния процес, поради което санирането им следва да бъде осъществено по реда на извънредния способ за контрол, чрез възобновяване на НОХД 2710/2002 г., отмяна на постановената по него присъда и връщане на делото на Варненски РС за ново разглеждане с участието на осъдения и при осигурени реални параметри за упражняване на процесуалните му права. Аргументи, подкрепящи очертаната позиция се съдържат и в актуалната редакция на процесуалната норма на чл. 423, ал. 1 от НПК, в сила от 27.12.2008 г. Същата императивно предписва на задочно осъденото лице да бъде предоставена процесуална възможност за лична защита в съдебното производство - гаранция за справедлив наказателен процес, като изключение от установения правен регламент е допустимо при изпълнена процедура по чл. 254, ал. 4 НПК и последващо неявяване на подсъдимия в съдебно заседание без уважителни причини. При съблюдаване разпоредбата на чл. 423, ал. 4 НПК, настоящият съдебен състав намира, че с оглед приобщените фактически данни за продължителен престой на Р. Д. на територията на Франция и за налично предходно осъждане, индициращи на опасност от укриване и извършване на престъпление; и предвид необходимостта от бързо и своевременно извършване на предстоящите процесуално-следствени действия, обоснована от изтеклия дълъг период от време от инкриминираното деяние, предмет на наказателното дело, е наложителна мярка за неотклонение задържане под стража. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 423, ал. 1 и 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение