Решение № 10074 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4547/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба от Л. И. Т. от гр. Асеновград чрез пълномощника адвокат А. Павлова срещу решение № 3557/27.03.2026 г., постановено по административно дело № 2733/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й против решение № 2153-15-175/06.11.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пловдив, с което е потвърдено разпореждане [номер] на длъжностното лице по пенсионно осигуряване към ТП на НОИ – Пловдив. В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се наличие на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО, както и за приложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Направено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по заявлението й за отпускане на пенсия. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът - директорът на ТП на НОИ – Пловдив чрез процесуалния представител юрисконсулт С. Анастасова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд – Пловдив е решение № 2153-15-175/06.11.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]/протокол№ 2140-15-859 от 19.09.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване към ТП на НОИ – Пловдив, с което на Л. И. Т. е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. От фактическа страна първоинстанционният съд приема, че със заявление вх. № 2113-15-2912/14.07.2025 г. Л. И. Т. е направила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО. С разпореждане [номер], обективирано в протокол № 2140-15-859/19.09.2025 г, длъжностното лице по пенсионно осигуряване, на основание чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 от КСО, е отказало отпускането с мотив, че заявителката е кадрови военнослужещ и попада в персоналния обхват на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този по чл. 69б, ал. 1 от КСО. Констатирано, че не е навършила изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 от КСО и макар да разполага с осигурителен стаж като кадрови военнослужещ, който по силата на закона се зачита за първа категория труд за целите на специалния пенсионен режим по чл. 69 КСО, тя не отговаря на предпоставките за отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1 КСО, тъй като този стаж не представлява реално и действително положен труд при условията на първа категория труд по смисъла на тази разпоредба. Разпореждането е оспорено по административен ред пред директора на ТП на НОИ - Пловдив, който го е потвърдил със свое решение № 2153-15-175/06.11.2025 г. Възприети са фактическите констатации на пенсионния орган относно възрастта и осигурителния стаж на лицето и е счетено, че осигурителният стаж, придобит като кадрови военнослужещ, макар и зачетен за първа категория труд за целите на чл. 69 КСО, не може да обоснове право на пенсия по чл. 69б КСО, тъй като не представлява реално и действително полагане на труд при условията на първа категория труд по смисъла на тази разпоредба. За да отхвърли жалбата на Л. И. Т., първоинстанционният съд излага мотиви, че решението на директора на ТП на НОИ - Пловдив е издадени от материално и териториално компетентен орган, при спазване на законовите изисквания за форма и съдържание, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. Възприема изцяло съображенията на органите по пенсионно осигуряване за липса на основания по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 от КСО за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Постановено е в съответствие с писмените доказателства по делото и относимата към казуса материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда. Мотивите на първоинстанционния съд напълно се споделят от настоящия съдебен състав на Върховния административен съд и не следва да бъдат повтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. В отговор на касационните оплаквания следва да се отбележи, че съгласно чл. 69, ал. 1 КСО, военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по ЗОВСРБ, като резервисти на активна служба и/или като резервисти на срочна служба в доброволния резерв по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Разпоредбата на ал. 2 на чл. 69 КСО също регламентира хипотеза за ранно пенсиониране на включените в нея категории лица, включително държавни служители по ЗОВСРБ, при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по този закон. Нормата на чл. 69, ал. 9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2025 г. е 54 години и 4 месеца. От друга страна, чл.69б, ал.1 от КСО дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при навършване на определена възраст, която по силата на чл.69б, ал.1, т.2 от КСО за 2025 г. за жените е 51 години. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. От анализа на нормата на чл. 69 КСО следва извод, че тя въвежда изключение за определена категория осигурени лица относно правото им на пенсия за осигурителен стаж и възраст спрямо общото правило на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО при наличие на разлика в пенсионните възрасти по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 КСО. От своя страна изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. Изложеното означава, че разпоредбите на чл.69, ал.2 и чл.69б, ал.1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на лицата. Тези от тях, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но само когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението (14.07.2025г.) за отпускане на пенсия, Л. И. Т. има навършени [възраст], към този момент има прослужено време като кадрови военнослужещ за времето от 23.01.2004 г. до 15.04.2020 г. – 16 години, 2 месеца и 21 дни. При тези данни, обосновано със смисъла на приложимите материалноправни норми и законодателната цел на чл.69 КСО, както и в съответствие с актуалната практика на Върховния административен съд, първоинстанционният съд е приел, че Л. И. Т. попада в обхвата на чл. 69, ал. 1 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, касаещ лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд при условията на първа категория такъв. Трудът от първа категория, съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО, се определя с акт на МС, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 1.01.2000 г.). Нормата на чл. 1 от НКТП посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Анализът на относимата правни уредба обуславя правилността на главния извод, направен от решаващия съдебен състав, че понятието „първа категория труд“ по смисъла на чл. 69б КСО не е последица от законово зачитане или приравняване на служебен стаж за целите на специален пенсионен режим, а представлява категория труд по общата категоризация, при която определени длъжности, дейности и производства нормативно се причисляват към първа категория въз основа на техния характер и особени условия на труд. Предвид изложеното, макар Л. И. Т. да разполага с изискуемия стаж като кадрови военнослужещ по ЗОВСРБ, след като няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО за 2025 г. - 54 год. и 4 месеца, то тя не придобива право на пенсия за ОСВ. За нея изключението, предвидено в разпоредбата на чл.18. ал. 4 НПОС, е неприложимо, Тази норма е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл.69 КСО и е облагоприятстваща за лицата от специалните ведомства, като се отчита специфичният характер на труда, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл.69 КСО. При сравнението на последователните редакции на чл.69 и чл.69б КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 НПОС е обусловена от измененията им и всъщност по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен. По тези съображения обжалваното решение на Административен съд Пловдив е правилно и законосъобразно. За него на са налице пороци, които да представляват касационни основания за отмяната му по чл.209, т.3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора основателно е само искането на ответника за присъждане на разноски. Касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на НОИ юрисконсултско възнаграждение в размер на 40.90 евро, определен на основание чл.228 във връзка с чл. 143, ал.3 АПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,