Решение № 15747 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7751/2020 г.

Решение № 15747 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7751/2020 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез пълномощника адв. Найденова, срещу решение № 361/6.03.2020 г., постановено по адм. дело № 964/2019 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № Р-02000218003034-091-001/05.02.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Бургас, в частта му потвърдена с Решение № 56/2.04.2019 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Бургас при ЦУ на НАП, с който на дружеството за данъчни периоди от 1.09.2015 г. до 31.11.2015 г. са установени задължения за ДДС общо в размер на 24 138, 12 лв. и са начислени лихви за забава в общ размер на 7 729, 47 лв. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът изцяло се е придържал към понятието, формално вписано в чл. 6 ЗДДС, което според касатора противоречи на разбиранията на съюзното право. Счита за неправилно приетото от съда, че произходът на стоките е релевантен спрямо правото на приспадане на данъчен кредит, тъй като в процесния случай следва да се установи не собствеността, а разполагаемостта и фактическата възможност доставчикът да е предал стоката. Моли решението да бъде отменено и по същество да се отмени обжалваният РА, с присъждане на разноски. Ответникът – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Бургас, при ЦУ на НАП, не изразява становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на предявеното касационно основание и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на обжалване пред административния съд е бил ревизионен акт № Р-02000218003034-091-001/05.02.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Бургас, в частта му потвърдена с Решение № 56/2.04.2019 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Бургас при ЦУ на НАП, с който на дружеството за данъчни периоди от 1.09.2015 г. до 31.11.2015 г. са установени задължения за ДДС общо в размер на 24 138, 12 лв. и са начислени лихви за забава в общ размер на 7 729, 47 лв. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че РА е издаден чрез провеждане на надлежно възложена данъчна ревизия, при осъществяването на която не са допуснати съществени нарушения на процедурните правила, визирани в ДОПК. Мотивирал е извод за правилно приложение на материалния закон. От фактическа страна по делото е прието, че в ревизирания период [фирма] е извършвало дейност, свързана с производство на покривна хидроизолационна мембрана. Ревизиращият екип е счел, че [фирма] е упражнило неправомерно право на приспадане на данъчен кредит през данъчни периоди м. 09, м. 10 и м. 11.2015 г. по 4 бр. фактури за доставка на "поливинилхлорид Онгровил С 5070", издадени от [фирма]. От страна на ревизираното дружество във връзка с тези доставки са били представени копия от четирите процесни фактури, ведно с международни товарителници (ЧМР), известие за доставка (delivery note), платежни документи и счетоводни справки. Съгласно представените транспортни документи, изпращач на стоките бил Novochem Trading and service Co., Унгария, а купувач - [фирма]. Стоките били "поливинилхлорид Онгровил С5070", доставяни на адреса на [фирма] в [населено място] от превозвача [фирма]. Насрещна проверка била извършена и на превозвача [фирма], който потвърдил за извършените превози и представил копия от издадените фактури към поръчителя на услугата - Novochem Trading and service Co., Унгария, както и на издадените международни товарителници (ЧМР). Ревизиращият екип е изискал информация от унгарската данъчна администрация за доставките от Novochem Trading and service Co., Унгария към [фирма] в периода от 01.09 - 30.11.2015 г. Съгласно получения отговор, унгарската компания е извършила доставки на PVC прах и пластмасови гранули с получател [фирма]. Стоките потегляли от Унгария и се разтоварвали на места, посочени от [фирма]. Представени са документи, в т. ч. транспортни документи, съгласно които транспортът е извършен от [фирма] и е за сметка на унгарската компания. При така извършените проверки ревизиращият екип достигнал до извода, че в нито един момент [фирма] не е бил собственик на стоките, предмет на процесните фактури, поради което същите не отразяват действително реализирани доставки и не могат да обосноват възникване на право на данъчен кредит. Органите по приходите са приели, че се касае за относителна симулация на доставка - предметът на доставка е наличен, но стоката не е доставена от издателя на фактурите и не той е действителният доставчик. Поради това е преценено, че не е възникнало задължение за издаване на процесните фактури и начисляване на данък, съгласно чл. 70, ал. 5 ЗДДС. За да отхвърли жалбата срещу оспорения от [фирма] ревизионен акт, първоинстанционният съд е приел, че стоката, предмет на оспорените фактури, е доставена на [фирма], но не от [фирма], а от друг доставчик - [фирма]. Поради това не е налице право на приспадане на данъчен кредит по четирите фактури, издадени от [фирма], доколкото тези фактури документират доставки, извършени именно от това дружество на [фирма], а реално такива не са извършени от него. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не се установяват сочените от касатора пороци на решението. В касационната жалба са изложени възражения по същество срещу ревизионния акт, които вече са били обсъдени от съда, а мотивите му се споделят от настоящата инстанция. При описаната фактическа установеност, правилно съдът е обосновал извод, че от представените доказателства не се удостоверява реално осъществени доставки на стоки по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС и възникнало данъчно събитие, съгласно чл. 25, ал. 1 ЗДДС. Процесните фактури, издадени от [фирма] би следвало да документират прехвърлянето на собствеността на стоките "поливинилхлорид Онгровил С5070" именно от това дружество към [фирма]. Както обосновано е приел и административният съд, от събраните по делото доказателства не се установява в нито един момент [фирма] да е бил собственик на стоките, предмет на спорните фактури, поради което точно този доставчик не е имал правната възможност да ги продаде на [фирма]. По делото е установено, че доставките са били извършени, но не от този доставчик, а от [фирма]. Този факт е безспорен и е бил известен на управляващите органи на [фирма]. В документите, свързани с доставките на стоките - международни товарителници и известия за доставка, изрично са посочени купувача, продавача и получателя на стоките, поради което ревизираното лице е било наясно, че [фирма] не е реалният доставчик, тъй като това дружество не е посочено в тях. Налице е субективна симулация на доставка - предметът на доставка е наличен, но стоката не е доставена от издателя на фактурите и не той е действителният доставчик. В тази връзка не е възникнало задължение за издаване на процесните фактури и начисляване на данък. Правилно съдът е приел, че и с допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза не може да се установи наличието на всички необходими предпоставки за признаване правото на приспадане на данъчен кредит по спорните доставки. Органът по приходите е събрал доказателства в хода на ревизионното производство, от които безспорно се установява, че установените в счетоводството на търговеца сделки не са били осъществени от посочения във фактурите доставчик. В практиката на Върховния административен съд не е налице противоречие относно разбирането, че за да е налице правото на данъчен кредит, съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 71, т. 1 ЗДДС не е достатъчен само фактът, че от регистрирано по ЗДДС лице е издадена фактура и същата е отразена в дневниците му за продажби. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. Практически, за да е налице право на приспадане на данъчен кредит, трябва да е налице осъществена реална доставка и то именно от доставчика, който е посочен във фактурата, а не от друг. Логиката на касатора, че в процесния случай следва да се установи не собствеността, а разполагаемостта и фактическата възможност доставчикът да е предал стоката, не е правно обоснована. Вярно е, че следва да се прави разграничение на понятието "доставка на стока" по чл. 6, ал. 1 ЗДДС и по чл. 14 от Директивата, тъй като за доказването Директивата не изисква прехвърляне правото на собственост на вещта, каквото е изискването по българския закон, а прехвърлянето на правото на разпореждане с материална вещ като собственик, което означава, че не е задължително доставчикът да притежава стоката като собственик, а е достатъчно да се установи, че той я е предал на получателя. В ЗДДС и в Директивата понятието е доставка на стока, а правото на данъчен кредит е обвързано с реалността на доставката с оглед изискването за прехвърляне правото на разпореждане на съответната стока, поради което само документалното фактуриране на стоките и отразяването на тези документи в счетоводството на получателя, не показват реално предаване на родовоопределени вещи. Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане на данъчен кредит, следва да установи реалното осъществяване на доставките и използването на техния предмет за целите на облагаемата си дейност съгласно правилата за доказване по чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. В хода на съдебното производство от касатора не са ангажирани такива доказателства, напротив, от доказателствата по делото, безспорно се установява, че [фирма] не е извършило процесните доставки, а те са били извършени от [фирма], което обаче не е издател на процесните фактури. Не се установява между доставчика и получателя да е имало сключен договор за доставка на процесната стока. Установено е, че стоката е била транспортирана от Унгария директно до склада на [фирма] в [населено място], [улица], като не се установява в нито един момент [фирма] да е бил собственик на доставките, за да може да ги продаде на ревизираното лице, тъй като купувач на стоката е [фирма]. Наличието само на плащане, при липса на реално извършена доставка от конкретен доставчик, не може да доведе до възникване право на данъчен кредит, тъй като издаването на фактура и плащането сами по себе си не представляват облагаема доставка. С оглед на изложеното и достигайки до същите правни изводи административният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски, но при липса на искане в тази насока и на доказателства за сторени разноски такива не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,