Решение № 5284 от 16.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4107/2012 г.

Решение № 5284 от 16.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4107/2012 г., III о., докладчик председателят Николай Урумов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на юрисконсулт Татяна Кулинова - в качеството й на процесуален представител на Държавната агенция за бежанците, срещу решение № 728 от 14.02.2012 г., постановено по адм. дело № 11203 по описа за 2011 г. на Административния съд - София-град, първо отделение, 7-и състав, с което по жалба на Шериф Джамал Мохамед Шериф - гражданин на Ирак, е отменено решение № 654 от 30.11.2011 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет в частта относно отказаното предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушаване на материалния закон и на съдебнопроизводствените правила, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за разглеждане на спора от друг съдебен състав. Ответникът по касационната жалба - Шериф Джамал Мохамед Шериф, лично и чрез процесуалния си представител адв. В. Нилсен оспорва същата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд - трето отделение, като взе предвид данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, тя е неоснователна. С посоченото по-горе решение по жалба на Шериф Шериф - гражданин на Ирак, административният съд е отменил решение № 654 от 30.11.2011 г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет в частта му, с която е било отказано предоставянето на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). По повод искането за предоставяне на хуманитарен статут конкретно на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ съдът е приел, че административният орган е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, понеже е нарушил чл. 35 и чл. 36, ал. 3 от АПК, а именно: не са изяснени всички факти, относими към предмета на делото; не са преценени и обсъдени в съвкупност твърдените от кандидата мотиви за нелегалното напускане на Ирак, както и информацията за ситуацията в Ирак, специално в Централен Ирак. Също така съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ, в която са уредени предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Съгласно нея хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си на произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: т. 1. смъртно наказание или екзекуция; т. 2. изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; т. 3. тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Според съда законът не съдържа легална дефиниция на понятието "вътрешен въоръжен конфликт", поради което и предвид представените справки следва да се приеме, че в Ирак вече съществува такъв. Неправилен е изводът на административния орган, че по отношение на жалбоподателя не се установяват предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Това е в противоречие и с чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Според § 1а от ДР на ЗУБ този закон въвежда разпоредбите на Директива 2004/83/ЕО на Съвета на Европейската общност, като в текста на чл. 15, б. "в" от последната са посочени като тежки посегателства: "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт". Тази разпоредба е транспонирана в националното законодателство, а именно в чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. С решение от 17.02.2009 г. Съдът на Европейските общности по преюдициално запитване е дал тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 1, б. "в" във връзка с чл. 2, б. "д" от Директива 2004/83/ЕО, а именно: 1) съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; 2) съществуването на такива заплахи може изключително да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Първото касационно възражение е насочено към неправилния извод на съда, че няма законово определение на въоръжен конфликт, понеже такова има в общия чл. 3 на четирите Женевски конвенции от 1949 г. и Втория допълнителен протокол от 1977 г. Според касатора в случая не са налице критериите, за да се приеме, че е налице въоръжен конфликт, а при ситуации на бунтове и изолирани или спорадични актове на насилие, например терористични актове, и безредици не се прилага правото относно въоръжения конфликт. Същото е точно, доколкото в българския закон няма такова определение, но самият административен орган е приел, че цялостната оценка на ситуацията в страната по произход на лицето въз основа на общоприетите критерии и дефиниции не може да бъде определена като достигаща границите на въоръжен конфликт, и по това няма спор по делото. Няма спор по делото и че административният орган не е изложил конкретни фактически съображения относно мотивите за напускане на лицето на Ирак, както и относно информацията за ситуацията в Ирак, специално в Централен Ирак. Правилно съдът се е позовал на факта, че изводът на административния орган е в противоречие с решение от 17.02.2009 г. на Съда на Европейските общности по преюдициално запитване по тълкуването на разпоредбата на чл. 15, ал. 1, б. "в" във връзка с чл. 2, б. "д" от Директива 2004/83/ЕО за установяване на минимални стандарти относно условията, на които трябва да отговарят гражданите на трети страни или лицата без гражданство, за да могат да кандидатстват за статут на чужденец, или лицата, които по други причини имат нужда от международна закрила, според което съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателства, че той представлява специфична цел, както и че съществуването на такива тежки заплахи може да се счита за установено, когато безогледното насилие, характеризиращо съществуващия въоръжен конфликт, достига до такава висока степен, че съществуват сериозни основания да се счита, че присъствието на цивилното лице на територията на държавата или региона би било реален риск то да стане обект на тази заплаха. Неоснователно е и възражението, че съдът е игнорирал това решение на СЕО и конкретно описаната в него пълзяща скала, която е от съществено значение при оценяването на молбата за субсидиарна закрила. От представените доказателства, включително това, че молителят съумява да докаже в по-голяма степен, че е конкретно повлиян от фактори, които имат пряко отношение към личното му положение, поради което по-слаба ще трябва да е степента на безогледно насилие за него, която се изисква за субсидиарна закрила, се установяват факти, които обуславят, че в страната по произход лицето е изложено на реална опасност от тежки посегателства, изброени в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, възникнали при условията на чл. 9, ал. 2 от ЗУБ, и наличието на събития, настъпили след напускането на Ирак - чл. 9, ал. 3 от ЗУБ. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Съобразно изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, I колегия, петчленен състав,