Решение № 4213 от 1.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10560/2020 г.

Решение № 4213 от 1.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10560/2020 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. М., подадена чрез адв. И. Ю. от САК, срещу Решение № 3614/6.07.2020 г., постановено по адм. дело № 7848/2019 г. на Административен съд- София- град (АССГ). В жалбата са изложени твърдения за неправилност на съдебното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател посочва, че АССГ е обсъждал в решението си конвоирането по гр. дело № 3536 от 2019 г. на СГС, като е било уточнено, че претенцията е за 5.07.2019 г., когато ищецът е бил конвоиран за участие във въззивно производство пред СГС по дело № 2271 от 2019 г. Моли да се отмени обжалваното решение, като вместо него да се уважи изцяло предявения иск за обезщетение за имуществени вреди. В молба от 28.09.2020 г., подадена от Е. М., се заявява, че се поддържа подадената жалба от адв. Ю. и се иска същата да се уважи. В молба от 1.03.2021 г., подадена от адв. Ю., се заявява, че поддържа подадената касационна жалба и се иска съдебното решение да бъде отменено. Касационният жалбоподател- Е. М. в съдебно заседание моли да се осъди ответника да плати обезщетение, заради това, че по Гражданско дело № 3536/2019 г. на СГС, ответникът Главна дирекция "Охрана", публично го е изложил при позорни обстоятелства, като нарушава правото по чл. 1 и чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека (КЗПЧОС) и по чл. 1 и чл. 4 от Хартата на Европейския съюз и по чл. 7 и чл. 10 от Международния пакт за граждански и политически права. Ответникът- Главна дирекция "Охрана", в съдебно заседание не изпраща представител и не ангажира становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на съдебното решение не са допуснати нарушения, съставляващи касационни основания за неговата отмяна, като същото е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима като изходяща от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалвания съдебен акт Административен съд- София град е ОТХВЪРЛИЛ, като неоснователен и недоказан предявеният от Е. М., понастоящем в Затвора в [населено място], подсъдим, с мярка за неотклонение "Задържане под стража", иск срещу Главна дирекция "Охрана" към МП гр. София за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва, за периода от 4.07.2019 г. до 7.07.2019 г., при конвоирането му до СГС за участие по гр. дело № 3536/2019 г. по описа на СГС. Адм. съд за да приеме този резултат е приел за неоснователни и недоказани твърденията на ищеца, че ответникът с действията и бездействията си, по повод изпълнение на административната си дейност във връзка с конвоиране за участието му по гр. дело № 3536/2019 г. на СГС, е довел до понесени от него болки и страдания. Решаващият съд е намерил, че не е доказано наличието на първата предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 204, ал. 4 АПК, във вр. с чл. 1 ЗОДОВ – незаконосъобразно действие или бездействие на служители на Главна дирекция "Охрана"– София, съгласно твърденията в предявения иск. Посочил е, че доколкото св. П. твърди, че ищецът е понесъл болки и страдания именно при конвоирането му за участие по гражданското дело, то показанията му не са обективни и не следва да се кредитират. Преценил е, че не е установено и доказано спрямо ищецът във връзка с твърдението му за конвоиране по процесното гражданско дело, да са били извършени действия, които представляват нечовешко и унизително отнасяне, представляващи нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), такива за нарушаване на чл. 2, т. 3 и чл. 3 ЗИНЗС, чл. 114 и чл. 115 от ЗИНЗС, нито че е бил поставен при условия, които се отличават от нормативно определените, в нарушение на чл. 31, ал. 4 КРБ. Освен това е посочил, че наред с всичко това не се установили и доказали твърдените претърпени вреди от ищеца - душевни и физически страдания, в това число получено психично разстройство- паник атака, съгласно посоченото в исковата молба. Искът като неоснователен и недоказан е бил отхвърлен изцяло. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Неоснователни са релевираните доводи в касационната жалба, че решението на АССГ е необосновано. Изложените от първоинстанционния съд мотиви, са обосновани и изведени при надлежно установена фактическа обстановка и след анализ на приложимия материален закон. Решението на адм. съд е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Не е налице твърдяното от касационния жалбоподател противоречие на изводите на съда по отношение състава на претендираната отговорност, по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. АССГ правилно е отхвърлил предявения от Е. М., иск срещу Главна дирекция "Охрана" към МП гр. София за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. Понятията "действия" и "бездействия" законодателят е дефинирал в чл. 250 и чл. 256 АПК. За да отхвърли исковата претенция за обезщетение на претърпените от имуществени и неимуществени вреди, правилно първостепенният съд е приел за недоказана исковата претенция. Предвид извършения подробен анализа на релевантните за исковата претенция факти и приложимия материален закон, адм. съд е извел обоснован правен извод за недоказаност на хипотезата на чл. 250 от АПК. По делото АССГ безспорно е установил, че от служителите на ответника не е осъществяван конвой на ищеца за участието му по соченото от него гражданско дело № 3536/2019 г. на СГС, поради което не са осъществени и твърдените незаконосъобразни действия. Неоснователни са твърденията на касатора, че съдът не се съобразил с твърденията на ищеца. Исковата молба, визира относимите факти и определя рамката на спорния предмет- чл. 127, ал. 1 ГПК. В процесната искова молба, както и в уточняващата молба от 29.10.2019 г. са посочени обстоятелства, свързани с конвоирането по дело № 3536/2019 г. на СГС. Този факт правилно е възприет от съда за предмет на делото. Едва в последното съдебно заседание се посочва, че претенцията се отнася до друго дело № 2271/2019 г. на СГС. Същевременно не се иска изменение на иска по чл. 214 ГПК. Това по своему представлява излагане на обстоятелства, които са ирелевантни за спора. Недопустимо е в последното по дело заседание да се подменя предмета на делото. Допълнително по отношение оплакването за носене на белезници в съдебната зала, следва да се посочи, че съгласно чл. 18, ал. 3 от Правила за условията и реда на осъществяване на конвойната дейност при конвоирането на лица, поставянето на белезници е задължително. Според чл. 18, ал. 6, т. 1 от Правилата са посочени категориите конвоирани лица, на които задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и допълнително белезници на краката. Правилно адм. съд е приел, че съдебните заседания се ръководят от председателя на състава, който следи за реда в съдебната зала и разпорежданията му са задължителни за всички присъстващи- чл. 135, ал. 2 и ал. 3 от Закон за съдебната власт и чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Съобразно посочените разпоредби и чл. 18, ал. 5 от Правилата свалянето на белезниците, чието носене е било задължително в съдебната зала се извършва след изрично разпореждане на председателя на състава. Преценката е по целесъобразност и съобразно конкретните обстоятелства, свързани с личността и конкретното поведение на лицето и с оглед сигурността и нормалното протичане на съдебния процес. Служителите на ГД "Охрана", охраняващи конкретното лице не разполагат с правото на преценка за прилагане на помощни средства и в каква степен. В случая отговорност за вреди по ЗОДОВ не може да се ангажира, тъй като не са извършени незаконосъобразни действия, които представляват нечовешко и унизително отнасяне, представляващи нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), такива за нарушаване на чл. 2, т. 3 и чл. 3 ЗИНЗС, чл. 114 и чл. 115 от ЗИНЗС, нито че е бил поставен при условия, които се отличават от нормативно определените, в нарушение на чл. 31, ал. 4 КРБ. Не са налице незаконосъобразни действия на администрацията, които да са в пряка причинно- следствена връзка с твърдените вреди– чл. 4 ЗОДОВ. Не е налице незаконосъобразна дейност на административен орган. Липсата на първата предпоставка от посочената норма на чл. 1 от ЗОДОВ, представлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Твърденията на касатора за претърпени вреди по време на исковия период, също са неоснователни и недоказани. Вредите в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване- чл. 153, чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. с & 1 от ЗОДОВ. Доказателствената тежест е за ищеца, който трябва да докаже обстоятелствата, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено. Доколкото на дата 5.07.2019 г. Е. М. е бил конвоиран от Затвора [населено място] до Софийски градски съд за участие в съдебно заседание по НОХД № 2271 от 2019 г., не са доказани изложените факти в исковата молба. Освен това няма данни от страна на конвоиращите да е нарушена, забраната по чл. 6, ал. 1 от Правилата за конвойната дейност (конвоираните лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение). Липсват оплаквания за болки и страдания на ищеца в процесния период. Превозът по маршрута от Затвора [населено място] до Съдебната плата в града е с относително кратко времетраене и преминава по добре поддържани булеварди и улици. ГДО е изпълнила свое законоустановено задължение и не е налице незаконосъобразна дейност. Няма данни за служители на администрацията, които със своите действия да са попречили на права на ищеца, нито са проявили бездействие, изразяващо се в неизпълнение на задължение по закон да осъществи свое право. С това в конкретния случай, не са налице предпоставките за реализиране отговорността на държавата. Следва да се има предвид, че целта на ЗОДОВ е обезщетителна с оглед чл. 4, ЗОДОВ, чл. 82 ЗЗД, във вр. с & 1 от ЗОДОВ. В случая тази правораздавателна функционалност не следва да се приложи, тъй като ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин претендираните от него неимуществени вреди, да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразни действия или бездействия. При неустановяване на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение, като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд– трето отделение,