Решение № 2260 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1932/2016 г.

Решение № 2260 от 22.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1932/2016 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Директорът на ТД на НАП гр. П., чрез юрк. М. К. обжалва решение № 2599/21.12.2015 г. на Административен съд - П., постановено по адм. дело № 2932/2015 г., с което е обявен за нищожен Акт за установяване на задължение № 26001125962/22.11.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с решение № 77/17.02.2014 г. при обжалването му по административен ред. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК с искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което жалбата да бъде отхвърлена. Ответникът - М. К. П. в качеството му на ЕТ "Юг - М. П." не е изразил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид установените по делото факти и наведените касационни основания, приема следното: Касационната е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. При разглеждането й по същество, съдът съобрази следното: Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е бил Акт за установяване на задължение /АУЗ/ № 26001125962/22.11.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с решение № 77/17.02.2014 г. на директора на ТД на НАП гр. П., с който на М. К. П. в качеството му на ЕТ "Юг - М. П." са установени задължения за ДДС за м. 06.2011 г. в размер на 234 лева и лихви в размер на 56.68 лева. Задълженията са резултат от служебна корекция на подадена от търговеца справка - декларация по ЗДДС за м. 06.2011 г., на основание чл. 106 във връзка с 103 от ДОПК. От органа по приходите е установено, че М. П. е отдавал под наем недвижими имоти, доходът, от които е декларирал в декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за съответната година. В оспорения акт и след изпълнение на процедурата по чл. 103 ДОПК, е прието, че декларираното от лицето отдаване под наем на недвижими имоти през 2011 г. представлява облагаема доставка на услуга по смисъла на чл. 9, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 от ЗДДС, за което следва да се начисли ДДС. Делото се гледа за втори път от касационната инстанция. С решение № 11876/10.11.2015 г. по адм. дело № 14155/2014 г., Върховният административен съд, състав на първо отделение е отменил предходно решение № 2041/03.10.2014 на Административен съд - П., по адм. дело № 966/2014, с което е прогласен за нищожен оспореният АУЗ и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С обжалваното решение, административният съд отново е обявил акта за нищожен. За да постанови този резултат, съдът е приел, че актът е издаден от некомпетентен орган, в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в неспазване на вида и формата на административното производство по установяване на задължения за данъци. Според съда в случая не са налице предпоставките по чл. 106, ал. 1 ДОПК за извършване на служебна корекция в подадена декларация и този процесуален ред е изцяло неприложим. Несъответствието в справката - декларация по ЗДДС за м. 06.2011 г. в случая не е отстранено чрез съпоставяне на данните от декларациите по ЗДДС на лицето и тези по ЗДДФЛ, а в резултат на допълнителна проверка и събиране на допълнителни доказателства, въз основа на които е определена данъчна основа по ЗДДС за доставки с предмет отдаване под наем на недвижим имот и дължимия ДДС за процесния период. Така определените задължения, според съда подлежат на установяване с ревизионен акт. Изложени са мотиви, че с акта по чл. 106, ал. 1 ДОПК не се установяват предпоставките за съществуването на публичните задължения, а основата и размерът им. По аргумент от чл. 110, ал. 2 ДОПК е прието, че публичните задължения се установяват чрез процесуалните действия на органите по приходите в ревизионното производство и с издаването на ревизионен акт от органи с компетентност по чл. 119, ал. 2 ДОПК. В случая задълженията са установени от орган по приходите, който не разполага с компетентност за издаване на ревизионен акт. Липсата на компетентност е обосновала извод за нищожност на издадения акт за установяване на задължение. Решението, с което е обявена нищожност на оспорения акт е неправилно постановено. По делото не е налице спор по фактите и същите са установени от първоинстанционния съд в съответствие с доказателствата по делото. Принципно правилно съдът е очертал предпоставките за приложение на чл. 106, ал. 1 ДОПК. По този ред, с издаване на акт за установяване на задължения могат да се извършват служебни корекции само въз основа на декларирани от лицето обстоятелства, при констатирани различия в данъчната основа или неправилно изчисляване на декларираните задължения, на които самото лице се позовава. Установяването на нови обстоятелства и факти, свързани с данъчните задължения на лицето, може да стане единствено и само в рамките на надлежно образувано и проведено ревизионно производство с ревизионен акт по реда на чл. 108 ДОПК, както обосновано е приел и първоинстанционният съд. Неправилно съдът е квалифицирал констатираните нарушения като пороци, обуславящи нищожност на оспорения акт. Допуснатото от административния орган нарушение на административнопроизводствените правила води до унищожаемост на административния акт. Това е така, защото въпросът за установяването на задължения на данъчния субект въз основа на допълнително събрана от приходния орган информация от трети лица или администрации, с която се установяват нови факти и обстоятелства и им се дава нова правна квалификация /в случая на облагаеми доставки по ЗДДС/, не е въпрос по валидността на акта, а въпрос по същество. В този случай редът по чл. 106, ал. 1 ДОПК е неприложим, както правилно е приел и първоинстанционния съд, но това нарушение обосновава извод за незаконосъобразност на оспорения акт и неговата отмяна, а не извод за нищожност. В този смисъл е и приетото по валидността на акта от горната инстанция при връщане на делото за ново разглеждане, което съгласно чл. 224 АПК е задължително при по-нататъшното му разглеждане. По тези съображения и предвид различията в правните последици от нищожен и унищожаем административен акт, настоящият състав намира, че решението, с което оспореният акт е прогласен за нищожен следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се постанови отмяна на акта като незаконосъобразен. С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение в частта, в която на М. К. П. в качеството му на ЕТ "Юг- М. П." са присъдени разноски на основание чл. 226, ал. 3 АПК следва да се остави в сила. Пред настоящата инстанция ответникът по касация не е направил разноски, поради което такива не следва да му се присъждат. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,