Решение № 231 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6391/2007 г.

Решение № 231 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6391/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, 1, б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на А. П. М. от гр. П., срещу решението от 6.08.2007 г. по гр. д. № 823/2006 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след като е отменено решението от 30.06.2006 г. по гр. д. № 55/2005 г. на Пазарджишки окръжен съд, са уважени предявените от П. Д. П. от гр. П., срещу А. П. М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Претендират се разноски. Ответникът по жалбата П. Д. П. оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмена защита. Претендира за разноски. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Въззивният съд след като е отменил решението на първоинстанционния съд е осъдил А. П. М. да заплати на П. Д. П. сумата 15 000 лв., дължима по договор за паричен заем от 7.03.2003 г., сключен между заемодателя А. Б. П. и заемателя А. П. М., вземането по който е прехвърлено на П. Д. П. с договор за продажба на вземане от 20.05.2004 г., ведно със законната лихва от завеждане на иска до изплащането на сумата, както и сумата 2 815 лв. - мораторна лихва върху първата сума за времето от 22.03.2004 г. до 29.09.2005 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не е доказано от заемателя оспорването на подписа му върху договора за заем, поради което дължи на ищеца цедираното му вземане на заемодателя по този договор. Установено е, че на 7.03.2003 г. е сключен договор за паричен заем за сумата 15 000 лв. между заемодателя А. Б. П. и заемателя А. П. М.; че с договор от 10.03.2004 г. за продажба на вземания А. Б. П. е прехвърлила вземането си по договора за заем в размер на 15 000 лв. на П. М. П., който от своя страна го е прехвърлил на ищеца П. Д. П. с договор за продажба на вземания от 20.05.2005 г. А. М. е уведомен за сключените договори за цесия съответно на 22.03.2004 г. от А. П., а на 15.06.2004 г. от П. За да приеме, че оспорването на авторството на подписа на М. под договора за заем за заемател, не е доказано, въззивният съд правилно не е кредитирал първоначално заключение на единичната съдебно-почеркова експертиза, приета в първата инстанция, което е оспорено от ищеца, а от заключенията на тройната експертиза не се установява по категоричен начин, че подписът за заемател в договора не е положен от лицето, сочено като негов автор - ответника по иска. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 154, ал. 1, изр.1 от ГПК (отм.) тежестта на доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва, т.е. върху ответника по иска, който трябва да установи при условията на пряко и пълно доказване по категоричен начин, че не той е изпълнил подписа върху договора за заем като заемател. Вещите лица от тройната експертиза са депозирали заключения - основно и допълнително /с оглед на допълнително представен сравнителен материал/, че "подписът най-вероятно не е изпълнен от А. М. ". Според експертното заключение на в.л. Ч., депозирано във въззивната инстанция, в случая подписът е с щрихова транскрипция, по строеж е опростен и е по-съкратен от повечето нормални подписи, и поради тези причини броят на идентификационните признаци в него е много малък и недостатъчен за оформяне на категорично заключение. Според експерта графическите експертизи имат доказателствена тежест при категорично заключение, а когато заключението е "най-вероятно не е изпълнен", това означава, че не се изключва възможността подписът да е изпълнен от изследваното лице. Т.е. проведено е изследване на подписа върху документа с оглед установяване на неговата неавтентичност, но по причини, че подписът на лицето, не съдържа достатъчно идентифициращи белези, изследването не може да доведе до категорични изводи. Оспорването на авторството на подписа в договора за заем за заемател М. не е доказано с приетите неоспорени заключения на съдебно-почерковите експертизи, поради което и при липса на други данни в подкрепа на това оспорване, правилно въззивният съд е приел, че оспорването не е доказано по несъмнен начин. Показанията на свидетелите П, ангажирани от ищеца в подкрепа на доводите му, че договорът е подписан от ответника, са обсъдени от въззивния съд и кредитирани от него. Доводите на касатора, че показанията на свидетеля П е следвало да бъдат ценени при условията на чл. 136 от ГПК (отм.), което въззивният съд не направил, а на свиделката С. - че не е следвало да бъдат кредитирани, тъй като тя не свидетелства да е присъствала на самото подписване на договора, не могат да се отразят на изводите за недоказаност на оспорването на договора, тъй като тежестта на доказване на неистинността на договора пада върху касатора, като страна, която го е оспорила, и чийто подпис се съдържа в договора /чл. 154, ал. 3 ГПК/. Договорът за заем представлява частен документ и след като същият носи формално подписа на лицето, което я оспорва, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 3 ГПК тежестта на доказване пада върху оспорващия и след като той не е доказал твърденията си, правилно оспорването е прието за недоказано. С оглед изложеното доводите на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд по оспорването на договора за заем, са неоснователни. Останалите доводи в касационната жалба не следва да бъдат обсъждани, тъй като касаят твърденията и доводите на страните по спорни обстоятелства по спора, които не са обсъдени от въззивния съд. В нарушение на процесуалните си задължения по чл. 188, ал. 1 от ГПК въззивният съд не е изложил съображения от фактическа и правна страна за възникване на задължения за ответника от процесния договор за заем. Въззивният съд е обсъдил единствено твърденията, доводите и доказателствата във връзка с оспорването на договора за заем по реда на чл. 154 от ГПК (отм.) и след като е приел, че оспорването е неуспешно, е приел иска за доказан. По делото обаче това не е бил единственото спорно обстоятелство. Било е спорно също така предаването на сумата в заем. Това обстоятелство е релевантно за изхода на спора, който е разрешен от въззивния съд без да бъдат обсъдени твърденията, доводите на страните и доказателствата по делото в тази насока. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ал. 1 от ГПК (отм.) то трябва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане въззивният съд ще следва да обсъди и прецени становищата и доводите на страните, допустимостта и относимостта на събраните по делото доказателства, като изложи ясно и мотивирано съображения по фактите и правните им последици. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение