Решение № 6 от 8.02.2022 г. на ВКС по н. д. № 1046/2021 г.

Решение № 6 от 8.02.2022 г. на ВКС по н. д. № 1046/2021 г., III н. о., НК, докладчик съдията Мая Цонева Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане на осъдения Х. В. К. за възобновяване на н. о. х. д. № 2861/2017 г. по описа на Софийски градски съд. В искането, основаващо се на чл. 423 от НПК, са изложени доводи за нарушено право на справедлив процес, тъй като осъденият не е бил уведомен за воденото срещу него наказателно производство. Направено е искане за отмяна на постановената присъда и за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание защитникът на осъдения поддържа искането по изложените в него съображения. Осъденият К. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, защото има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК и е направено от процесуално легитимирана страна. Спазени са сроковете по чл. 423, ал. 1 от НПК, тъй като осъденият е узнал за постановената присъда на 07.03.2021 г. – при липсата на други обективни данни за дата на узнаване следва да се приеме датата на задържането му на летище София при влизане в страната, а искането е депозирано на 22.06.2021 г. При очертаване пределите на проверка по реда на глава тридесет и трета следва изрично да се подчертае, че твърдението в искането, че наказанието е несправедливо, не е изведено като самостоятелно основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, а като последица от твърдяното от К. задочно осъждане по смисъла на чл. 423 от НПК и произтичащото от него нарушено право на справедлив процес. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 8/16.01.2020 г., постановена по н. о. х. д. № 2861/2017 г. Софийски градски съд е признал подс. Х. В. К. за виновен в това, че на 20.09.2007 г. при условията на продължавано престъпление отнел от владението на В. Н. К. и Г. Д. Н. чужди движими вещи на обща стойност 606, 42 лева с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила и деянието е придружено с нанасяне на средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. Подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 2, пр. 2 от НК за извършване на деянието след предварителен сговор с М. Ю. П., по обвинението да е осъществил деяния, включени в продължаваната престъпна дейност с пострадали Б. Н. К., П. Д. В., К. А. П. и Н. Т. П., както и по обвинението за отнемане на вещи на сумата над 606, 42 лева. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия и е възложил в негова тежест направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на служебния защитник на К. и с решение № 10004/12.01.2021 г., постановено по в. н. о. х. д. № 413/2020 г. на Софийски апелативен съд е потвърдена. Въззивният съдебен акт не е бил атакуван пред касационната инстанция и е влязъл в сила на 06.02.2021 г. На досъдебното производство осъденият е бил привличан трикратно в качеството на обвиняем, съответно с постановления от 05.10.2007 г. (л. 127, т. 1 ДП), от 12.12.2007 г. (л. 139, т. 1 от ДП) и от 27.11.2015, предявено на 08.01.2016 г. (л. 589, т. 3 от ДП). Тези процесуални действия са извършени с личното участие на К. и в присъствието на упълномощен защитник. Проведени са няколко разпита на осъдения, при които той се е възползвал от правото си да откаже да дава обяснения. Нещо повече, за времето от 16.10.2008 г. до 15.04.2008 г. осъденият е бил задържан под стража. На 24.02.2016 г. разследването е било предявено лично на осъдения и неговия защитник. След внасяне на обвинителен акт срещу осъдения и още две лица в Софийски градски съд е образувано н. о. х. д. № 2679/2016 г. Още в този момент е установено, че Х. К. не пребивава на посочения от него адрес в [населено място], [жк]. След одобряване на споразумение с другите двама подсъдими и след отвод на съдебния състав съдебното производство е било прекратено от новия съдия-докладчик. След отстраняване на констатираните съществени нарушения на процесуалните правила е внесен нов обвинителен акт при същите фактически и правни параметри на обвинението, визирани в постановлението от 27.11.2015 г. Изпратената до осъдения призовка за първото по делото заседание е била върната в цялост ведно с докладна записка, че апартаментът в[жк]е необитаем. Многобройните адресни справки са показали, че единственият известен адрес на осъдения е посоченият от него пред разследващ орган, а информацията, че К. не пребивава там не е претърпяла промяна по време на цялото съдебно производство. Градският съд е установил, че подсъдимият притежава недвижим имот в [населено място], но и от този адрес призоваването е било неуспешно, защото междувременно жилището е било продадено на друго лице от пълномощник на осъдения. Предприети са действия за издирване на роднини на К. и след като е установено, че той има брат и сестра, адресно регистрирани на територията на България, многократно са били изпращани призовки и на техните адреси. Тези действия по призоваване също са били безрезултатни, тъй като осъденият и неговите роднини са били непознати на тези адреси, а апартаментите са били обитавани от други лица. В отговор на изискани справки неизменно е подавана информация до съда, че К. не пребивава в затворите и арестите на страната, че не са регистрирани трудови договори с него в НАП, че няма мобилен телефон, регистриран на негово име. Доколкото по делото са били известни мобилни телефони, ползвани от осъдения без да се водят на негово име, са направени опити за призоваване и по този начин, но и те са претърпели провал. В същото време е установено, че осъденият е напуснал страната на 12.04.2016 г. и до приключване на наказателното производство не се е завърнал в България. Невъзможността сам да установи местопребиваването на осъдения е мотивирала градския съд да поиска обявяването му за общодържавно издирване, което обаче също не е довело до откриването на дееца. След изчерпване на всички варианти за събиране на информация за местонахождението на К. съдът е назначил служебен защитник на осъдения и е разгледал делото по реда на чл. 269, ал. 3 от НПК. Въззивната инстанция също не е останала пасивна и е дала ход на делото едва след като се е убедила, че осъденият е напуснал известния по делото адрес и в националната база данни не е регистриран нов, че К. не се намира в затворите и арестите в страната, че няма нова информация за завръщането му в България, нито такава за трудови договори и мобилни телефони на негово име. За да приеме, че основанията по чл. 269, ал. 3 от НПК все още са налице, апелативният съд се е позовал и на справка от Софийска районна прокуратура за обявяване на осъдения за международно издирване във връзка с друго наказателно дело, както и на данните от общодържавното издирване на К., установяващи че местопребиваването му не е известно. При така приетата фактическа обстановка касационната инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 от НПК за възобновяване на наказателното производство. За основателността на искането не е достатъчно делото да е било разгледано в отсъствие на осъденото лице. Необходимо е освен това да се установи, че то не е било запознато с характера и естеството на повдигнатото му обвинение, т. е. изобщо не му е било известно, че срещу него се води наказателно производство, както и че неучастието му е последица от неизпълнение на служебните задължения за уведомяването му от страна на органите на досъдебното производство или съда, респ., от отсъствието на дължимата процесуална активност за установяване на местонахождението му, а не се дължи на собственото му недобросъвестно процесуално поведение. В настоящия случай не е изпълнено нито едно от посочените условия. Осъденият Х. К. е бил информиран за наказателното преследване срещу него, тъй като обвинението е било предявено в негово присъствие. Съпоставката на постановлението за привличане в качеството на обвиняем от 27.11.2015 г. с обвинителния акт показва, че фактическите и правните параметри на обвинението не са претърпели промяна в различните фази на наказателния процес. След приключване на досъдебното производство, независимо от поетите задължения, осъденият е напуснал заявения адрес, преустановил е всякакви контакти с органите на правосъдието и до приключване на наказателното производство с влязъл в сила съдебен акт не е съобщил за новото си местопребиваване. По този начин К. е демонстрирал ясно и недвусмислено отказа си от правото на лично участие и лична защита в наказателния процес, а поведението му следва да бъде квалифицирано като укриване по смисъла на чл. 423, ал. 1 от НПК. Неизпълнението на процедурата по чл. 247в, ал. 1 от НПК е последица именно от недобросъвестността на осъдения, а не се дължи на немарливо изпълнение на служебните задължения от страна на съда. Напротив, били са предприети необходимите действия за установяване местонахождението на осъдения и едва след като той не е бил открит на нито един от известните адреси, включително и на тези на най-близките му родственици, делото е било разгледано в негово отсъствие при спазване изискванията на чл. 269, ал. 3, т. 1 от НПК, като правото му на защита е било гарантирано посредством участието на служебен защитник. В искането си осъденият се позовава и на разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК. В случая обаче обсъждането на визираните в нея основания за възобновяване на делото е безпредметно, тъй като К. не е бил предаден от друга държава на Република България след допусната екстрадиция, а задържането му е станало при влизането му в страната. Предвид изложеното искането за възобновяване, основаващо се на чл. 423, ал. 1 от НПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение