Решение № 4373 от 25.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6907/2018 г.

Решение № 4373 от 25.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6907/2018 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството e по реда на Глава дванадесета, чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 14а, ал. 1 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Кърджали срещу решение № 108/10.04.2018 г., постановено по адм. дело № 11/2018 г. по описа на Административен съд – Кърджали, с което е отменена негова Заповед № РД 01-0007 от 5.01.2018 г. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 АПК – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на обжалваното решение. Ответницата – П. Юсуф не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е заповед № РД 01-0007 от 5.01.2018 г., издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Кърджали, с която на основание чл. 14, ал. 3 ЗСПД е разпоредено жалбоподателката П. Юсуф да възстанови неправомерно получени социални помощи по чл. 8д, ал. 1 от ЗСПД, в общ размер на 5580. 00 лева (пет хиляди петстотин и осемдесет лева), ведно със законоустановената лихва, считано от 16.05.2017 г. до 5.01.2018 г., в размер на 246. 98 лева, както и законоустановена лихва до възстановяване на вземането. Изложени са мотиви, че от 14.03.2017 г. семейството пребивава във Федерална република Германия, за което обстоятелство ДСП – Кърджали не е уведомена в срока по чл. 10, ал. 2 ЗСПД. При постановяване на процесния съдебен акт, първоинстанционният съд отменя обжалваната заповед като обосновава извод досежно допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаването й, неправилно приложение на материалния закон и несъответствие с целта му. Първоинстанционният съд констатира, че оспорената заповед е издадена първоначално с дата /която е задължителен и основен реквизит на акта, съгласно чл. 59, ал. 2, т. 8, предл. І от АПК/ - 5.01.2017 г. и съответно, заповед с тази дата на издаване е връчена на съпруга на жалбоподателката. Впоследствие, в изпратената до съда преписка от административния орган, със съпроводителното писмо с изх. № 905-11-00-202#1 от 7.02.2018 г. на Дирекция "Социално подпомагане" – Кърджали, е приложена Заповед с № РД 01-0007, в която обаче, в датата на издаване, годината е поправена "на ръка" от "2017" на "2018". При липсата на проведена процедура за поправка на "очевидна фактическа грешка" по реда на чл. 62 АПК, решаващият съд намира, че горното съставлява съществено нарушение на административно- производствените правила, обуславящо незаконосъобразност на така издадената заповед. По отношение материалната незаконосъобразност на оспорената заповед, първоинстанционният съд намира, че приложимостта на разпоредбата, посочена като правно основание за издаването й - чл. 14, ал. 3 от ЗСПД, в действащата редакция (Доп. – ДВ, бр. 57 от 2015 г., в сила от 28.07.2015 г.), предпоставя наличие на установена недобросъвестност при получаването на помощта или на някоя от изчерпателно изброените хипотези във втората част на нормата - чл. 6, ал. 9, чл. 6а, ал. 7, чл. 6б, ал. 4, чл. 8в, ал. 6 и чл. 10а, ал. 6 ЗСПД. При анализа на относимата правна уредба, решаващият съд извежда, че нормата на чл. 14, ал. 3 от ЗСПД не регламентира като самостоятелна хипотеза за възстановяване на получената семейна помощ неизпълнението на задължение по чл. 10, ал. 2 от ЗСПД. Предвид горното, правилното приложение на разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от ЗСПД, първоинстанционният съд обосновава с изследване на първата законоустановена хипотеза, обусловена от наличието на недобросъвестност при получаването на помощта. Изложени са мотиви, съобразно които за недобросъвестно получена се счита тази помощ за дете, на която семейството е нямало право, но я е получило поради съзнателно укриване на правнорелевантни факти или невярното им деклариране. Развити са съображения, че недобросъвестността на лицето не се предполага, а трябва да бъде доказана от административния орган, като в хипотезата на чл. 14 ЗСПД недобросъвестното поведение на лицето, изразяващо се в укриване или невярно деклариране на факти, има правно значение само при положение, че невярно декларираните обстоятелства или укритите такива са довели до неправомерно отпускане на социалните помощи. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба първоинстанционният съд намира, че в конкретния случай административният орган не е представил доказателства, че за жалбоподателката, поради неизпълнение на задължението по чл. 10, ал. 2 от ЗСПД, не би възникнало право на семейна помощ за детето й, което е със 100 % трайно увреждане. Решаващият съд приема, че при преценката на поведението на оспорващата не е взето предвид, че детето А. Ю. продължава да е със същите 100 % трайно увреждане с чужда помощ, с водеща диагноза – [диагноза] и множество други, също тежки съпътстващи заболявания, както и не е отчетено обстоятелството, че пребиваването във Федерална република Германия на детето и майка му е с цел неотложно и спешно лечение, поради рязко влошеното му здравословно състояние. Решаващият съд квалифицира горните факти като безспорно установени от приложените по делото медицински документи, приети като доказателства, сочещи доказаната необходимост това лечение да продължи. При тези данни първоинстанционният съд обосновава извод, съобразно който следва да се приеме, че месечната помощ, заявена и получавана от майката – жалбоподателка, е използвана именно за целта, за която е отпусната - да подпомага отглеждането, а в случая и спешното и неотложно лечение на детето й А. Юсуф, което е със 100 % трайно увреждане с чужда помощ. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд – Кърджали, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано обсъжда и анализира всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните и проверява законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател досежно липсата на една от предпоставките за отпускане на помощта по чл. 8д, ал. 1 ЗСПД във връзка с изискването семейството да отглежда дете с трайни увеждания, живеещо постоянно в страната. Съгласно легалната дефиниция, установена в разпоредбата на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗСПД, "лице, живеещо постоянно в страната" е лице, което пребивава на територията на страната повече от 183 дни в рамките на 12 месеца. Касационната инстанция споделя заключението на представителя на Върховна административна прокуратура, съобразно което, видно от самата справка на ОД МВР – Кърджали на л. 52 от делото, българските граждани се проверяват на ГКПП по метода, преценка на риска, в резултат на което данните за пътуванията им в АИФ "Граничен контрол" са непълни след 1.01.2017 г., от когато Р България е член на Европейския съюз. Предвид горното, при липса на други доказателства, не може да се обоснове извод, че пребиваването на лицето в Р България е под изискуемия минимум, установен в § 1, т. 4 от ДР на ЗСПД. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд досежно изискуемите предпоставки по отношение хипотезиса на приложимата правна норма на чл. 14, ал. 3 от ЗСПД, посочена като основание за издаване на обжалваната заповед. Добросъвестността, респ. недобросъвестността, е резултат на психическо отношение на конкретен правен субект към възможността да получи желан от него резултат, при което от обективна страна действията на лицето, насочени към постигането на този резултат, или са съобразени с правовия ред, или не – били са насочени към заобикаляне или директно нарушаване на правовия ред. Цитираните доказателства изрично сочат на непрекъсната грижа от страна на майката, в частност и на родителите като цяло, независимо от тежкото здравословно състояние на детето след неговото раждане. Налице е постоянно усилие от тяхна страна да съдействат за подобряване на здравословното му състояние на всеки етап от растежа му. При това положение нормално е у майката да е формирано съзнание, че помощта по чл. 8д ЗСПД е дължима, а не получена неправомерно. Липсва елемента недобросъвестност, който е част от фактическия състав на чл. 14, ал. 3 ЗСПД, до който извод правилно е достигнал и първоинстанционния съд. Неоснователни са наведените от касатора възражения относно допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че решението е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение