Решение № 2230 от 26.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1523/2015 г.

Решение № 2230 от 26.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1523/2015 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Административно и правно обслужване и собственост" в дирекция "Административно и правно обслужване на собствеността" към Администрацията на Министерски съвет на Република България (конституиран на основание чл. 153, ал. 3 от АПК с определение в съдебно заседание на 15.02.2016 г.) против решение № 7738 от 12.12.2014 г., постановено по адм. дело № 8711/2014 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменено решение от 4.08.2014 г. на държавен експерт в дирекция "Правителствена информационна служба" към Министерски съвет, с което е отказан достъп до поисканата от със заявление вх. № 03.07-857/14.07.2014 г. от Яна Емилова Илиева обществена информация и преписката е върната на административния орган за произнасяне. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, в противоречие със събраните доказателства и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли съдебният акт да бъде отменен и да се постанови ново решение по същество, с което жалбата против решението на административния орган да бъде отхвърлена. Ответницата не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, състав на пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения 14-дневен срок за оспорване и от страна, за която първоинстанционното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд София - град е постановено в съответствие с материалния закон. Правилно съдът приема, че оспореното решение е издадено от компетентен орган - със заповед № В-110 от 18.11.2013 г. министър - председателят на Република България оправомощава държавен експерт в дирекция "Правителствена информационна служба" да се произнася по заявленията за достъп до обществена информация. Изводът на съда за отмяна на административния акт, с който на Яна Емилова Илиева е отказан достъп до поисканите със заявление вх. № 03.07-857/14.07.2014 г. шест концесионни договори със сключените към тях анекси и допълнителни споразумения и за връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания, също се споделя от настоящата инстанция. Заключението на първоинстанционния съдебен състав за липса на посочените от органа основания за отказ да се предостави исканата информация, е в съответствие с нормативната уредба. При правилно тълкуване и прилагане на закона съдът приема, че несъгласието на третите лица - страни по концесионните договори да се предостави исканата информация, изразено съгласно чл. 37, ал. 1, т. 2 ЗДОИ, в конкретния случай не може да препятства достъпа до заявените сведения и данни. Аргументирано е преценено, че в обсъжданата хипотеза е налице надделяващ обществен интерес по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗДОИ, тъй като с исканата информация ще се повиши прозрачността и отчетността на задължените субекти, а исканите сведения биха дали възможност на заявителя да си състави собствено мнение за дейността на Министерски съвет във връзка с предоставянето на концесиите за добив на подземни богатства, изключителна държавна собственост. Подробните указания на административния орган, че достъпът до информацията следва да бъде осъществен чрез Националния концесионен регистър правилно са възприети от съдебния състав като допълнително основание за отказ да се предостави исканата информация. С оглед изложените от органа съображения законосъобразен е и изводът на съда, че в случая не е налице условието на чл. 4, ал. 1 ЗДОИ, тъй като липсва друг закон, в който е предвиден специален ред за търсене, получаване и разпространяване на такава информация. По делото е установено, че само част от исканата информация се съдържа в Националния концесионен регистър, поради което този факт не освобождава задължения субект да предостави цялата поискана информация по реда на ЗДОИ. В тази насока са взети предвид и специалните текстове, уреждащи достъпа до информация в тези случаи. Съгласно нормата на чл. 96, ал. 1 и 2 от Закона за концесиите (ЗК) Министерският съвет поддържа Национален концесионен регистър, в който се вписват данни за всички концесии и към него се води публичен архив, в който се съхраняват досиетата по всички предоставени концесии. Разпоредбата на чл. 97 от ЗК сочи минималното съдържание на данните, които се включват в регистъра и се публикуват на сайта в интернет. Тези сведения обаче не обхващат целия обем на информацията, които се съдържа в архива към него и която не се публикува, но също е предвидена като публична. Правилото на чл. 98, ал. 1 от ЗК, регламентира, че в архива към Националния концесионен регистър се съхраняват оригиналите на всички концесионни договори, допълнителните споразумения и приложенията към тях. Съгласно чл. 113, ал. 1 от Правилника за приложение на ЗК архивът към Националния концесионен регистър е публичен, като достъпът до информацията в досиетата на предоставените концесии, която не е обявена за конфиденциална по реда на чл. 52 от ЗК, се осъществява при условията и по реда на ЗДОИ. Следователно наличната информация в Националния концесионен регистър не е основание за отказ за достъп до информацията, която се съдържа в архива към него. Ето защо изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения административен акт е направен в съответствие с нормативната уредба. Правилно е прието, че съображението за поверителност на исканата информация, също не обосновава законосъобразност на взетото от органа решение. Предвидено в чл. 7, ал. 1, пр. 2 от ЗДОИ, ограничение за достъп до обществена информация не може да се приложи, тъй като липсват доказателства исканите сведения и данни да представляват защитена със закон тайна. Действително, разпоредбата на чл. 14, ал. 1, изр. 2 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) задължава съсобствениците на договора - министъра на енергетиката и титуляря на разрешението/концесионера да осигуряват поверителност на информацията по време на нейното събиране, съхраняване, предаване и ползване, съгласно условията на сключения договор, но това не води до извод, че цялата, съдържаща е в документите информацията представлява защитена тайна. В подкрепа на този извод е нормата на чл. 96 от ЗК, която задължава Министерски съвет да поддържа Национален концесионен регистър и архив към него. Както регистърът, така и архивът към него съдържат публична информация, до която достъпът е неограничен. Следователно смисълът на нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗПБ е да въведе задължение за поверителност между страните по договора, а не да препятства достъпа до информация, която е публична по своя характер (доказателства и доводи за обратното не са наведени). Ако страните по договора са предвидили клауза за конфиденциалност, включваща търговска, служебна или защитена тайна съгласно чл. 52, ал. 2 от ЗК, то достъпът до тази информация следва да бъде ограничен съгласно чл. 7, ал. 1, пр. 2 от ЗДОИ. Ето защо в случай, че исканите документи съдържат информация, която е извън обявената от законодателя за публична, органът разполага с възможността да предостави частичен достъп по реда на чл. 7, ал. 2 от ЗДОИ и да изключи сведенията и данните, представляващи служебна или друга защитена тайна, като изложи съответно съображения в този смисъл, което в разглежданата хипотеза не е направено. Касационният довод за необоснованост на съдебния акт също е неоснователен. Решението на съдебния състав е постановено в съответствие със събраните доказателства. Представеното заявление за достъп до обществена информация и характерът на информацията, включена в Националния концесионен регистър и архива към него, както и анализът на нормативната уредба мотивират изводите на съда, че посочените в акта на административния орган основания за предоставяне на исканата информация не са изпълнени. Възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователно. Страните са конституирани съгласно чл. 153, ал. 1 от АПК, като с качеството на ответник в процеса е органът, издал оспорения административен акт. В съответствие с нормата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът извършва преценка за законосъобразността на административния акт на всички посочени в чл. 146 от АПК основания. Основанията за отказ на административния орган да предостави поисканата информация са обсъдени подробно, а изводите на съда, за незаконосъобразност на постановения отказ са мотивирани. Възраженията на ответника, свързани с конфиденциалния характер на информацията също са разгледани и приети за неоснователни с конкретни съображения, обосноваващи изводите на съдебния състав. С оглед изложеното Върховният административен съд, пето отделение, приема, че решението на Административен съд София - град е валидно, допустимо и правилно, тъй като съответства на материалния закон, на събраните доказателства и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не са налице предвидените в чл. 209, т. 3 от АПК и посочени от касатора основания за отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК Върховният административен съд, пето отделение,