Решение № 12700 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8500/2010 г.

Решение № 12700 от 29.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8500/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Фарес Дауд Рашо, гражданин на Ирак, против Решение № 7377 от 3.06.2010 г. по адм. дело № 2354/2010 г. на Върховния административен съд, Трето отделение. Касаторът поддържа, че съдебното решение, с което е потвърдено решението на председателя на ДАБ - МС за отказ предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут на основание липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците, е неправилно поради нарушение на материалния закон. По подробно развити съображения в касационната жалба моли решението да бъде отменено и да се укаже на административния орган предоставянето на хуманитарен статут на жалбоподателя. Ответникът по касационната жалба - председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез процесуалния си представител я оспорва. Участващият в производството по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като поддържа, че обжалваното решение е правилно. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, като прецени наведеното в жалбата касационно основание, приема касационната жалба за основателна поради следното: С обжалваното решение тричленен състав на Върховния административен съд е отхвърлил жалбата на Фарес Дауд Рашо, гражданин на Ирак, против Решение № 41/21.01.2010 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 вр. чл. 9, ал. 1 ЗУБ на молителя е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут по реда на Закона за убежището и бежанците. За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че административният орган правилно е отказал предоставяне на статут поради липса на материалноправните основания по чл. 8 и чл. 9, ал. 1 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут: кандидатът можел да се завърне в държавата си по произход, тъй като информационните източници не сочат рискови групи във връзка с нарушаване на човешките права; жалбоподателят не посочвал да е бил обект на заплаха от страна на официалната власт, нито от страна на групировка; жалбоподателят не бил ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че за него Ирак не е сигурна страна по произход. Така постановеното решение е неправилно. Изводът на съда, че по отношение на жалбоподателя не се установяват предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, е в противоречие с разпоредбите на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ и на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства като тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Според разпоредбата на § 1а ДР на ЗУБ този закон въвежда разпоредбите на Директива 2004/83/ЕО на Съвета на Европейската общност, като в текста на чл. 15, б. "в" от последната са посочени като тежки посегателства: "тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт". Тази разпоредба е транспонирана в националното ни законодателство - в чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. С решение от 17.02.2009 г. Съдът на Европейските общности по преюдициално запитване е дал тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 1, б. "в" вр. чл. 2, б. "д" от Директива 2004/83/ЕО, а именно: 1) съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; 2) съществуването на такива заплахи може изключително да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. По делото са налице безспорни доказателства, че обстановката в Ирак може да се квалифицира като такава на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на международноправните норми. Доколкото около касатора ситуацията е определена като нестабилна с ширещи се прояви на крайно насилие, груби нарушения на човешките права и като цяло липса на правов ред, то заплахата от тежко посегателство спрямо него е реална. С оглед наличието на въоръжен конфликт в страната и в съответствие с цитираното по-горе тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 1, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО неоснователно на молителя е отказано предоставяне на хуманитарен статут с единствения мотив, че същият не е обосновал наличието на основанията по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, като не е ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че за него Ирак не е сигурна страна по произход. Принципът на единно тълкуване на Общностното право налага на националните юрисдикции и власти на държавите-членки на Общността да прилагат постановените решения по преюдициални запитвания при аналогични случаи. Постановеното от Съда на Европейските общности тълкуване се инкорпорира в тълкуваната разпоредба. Да прилага Общностното право, за националния съд означава да прилага правото на Общността, така както е тълкувано от Съда на Европейските общности. Поради това посоченото по-горе тълкуване е задължително и следва да се вземе предвид от административния орган при решаването на настоящия казус. С оглед изложеното съдът приема, че оспореното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, като вместо него се отмени решението на председателя на Държавната агенция за бежанците, с което е отказан хуманитарен статут на молителя и делото се върне като преписка на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по прилагане на закона. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, петчленен състав - Първа колегия,