Решение № 16799 от 19.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 16155/2010 г.

Решение № 16799 от 19.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 16155/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Тодор Колев Петков, съдебен адрес гр. Стара Загора, ул. "Княз Борис" № 67, ет. 1, ап. 2 срещу решение № 322 от 25.10.2010 г. на Административен съд, гр. Стара Загора, постановено по административно дело № 332/2010 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Петков срещу отказ на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Стара Загора, обективиран в писмо изх. № 33420 от 02.06.2010 г., да отмени своя заповед № 09003665 от 25.05.2009 г., с която са му наложени принудителни административни мерки "забрана за напускане на страната" и "неиздаване на паспорт" считано от 25.05.2009 г. до отпадане на основанието.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Необосновано съдът приел, че доводите на касатора за незаконосъобразност на оспорения отказ са били предмет на обсъждане в съдебното производство по контрол на заповедта за налагане на принудителната мярка. Съдът не отчел наличието на ново обстоятелство - от 27.07.2009 г. касаторът не е управляващ и представляващ дружеството, за чиито публични задължения е наложена мярката. Този факт не е обсъждан нито от административния орган при постановяване на акта, нито от съда при съдебния контрол на заповедта. Съдът необосновано игнорирал факта, че с отпадане на представителната власт касаторът не е нито "длъжник", нито "член на управителен или контролен орган" на такъв, т. е. липсва една от задължителните предпоставки за налагане на принудителната мярка по чл. 75, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Съдът постановил акта си в противоречие с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО/ Директивата) като не отчел, че разпоредбата на чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД въвежда ограничение на правото на напускане на страната, непредвидено в общностния акт. Нормата накърнява и правото на касатора свободно да напуска страната си, визирано в чл. 33, ал. 1 ЗБЛД. Съдът не отчел, че административният орган е длъжен служебно да следи наличието на предпоставките за налагане на мярката и при тяхното отпадане да отмени същата. Не съобразил също, че налагането на ограничение на лице, което не може да въздейства за погасяване на задължението противоречи на целта на закона. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени постановения отказ и наложената принудителна мярка. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Пламен Кордов, Адвокатска колегия, гр. Стара Загора.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Стара Загора, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът неправилно приложил закона и не отчел, че нормата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД противоречи на чл. 35 от Конституцията и на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО. Сочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. на Конституционния съд нормата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД е отменена като противоконституционна, поради което съдебното решение следва да бъде отменено.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Със заповед № 09003665 от 25.05.2009 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Стара Загора, на Петков били наложени, на основание чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД принудителни мерки "забрана за напускане на страната" и "неиздаване на паспорт" считано от 25.05.2009 г. до отпадане на основанието.

1. Принудителните мерки били наложени въз основа на искане изх. № 3685 от 29.04.2009 г. на публичен изпълнител в териториална дирекция, гр. Стара Загора на Националната агенция по приходите с основание чл. 182, ал. 2, т. 2а от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Искането било мотивирано с непогасени данъчни задължения в големи размери, установени с влязъл в сила ревизионен акт, на "Джи Ти Пи" ООД, чиито представляващ и управител бил Петков, и образувано изпълнително дело № 937 от 2.06.2008 г.

1. С решение на общото събрание на съдружниците на "Джи Пи Ти" ООД от 22.07.2009 г., вписано в търговския регистър към дата 27.07.2009 г., Петков бил освободен като управител на дружеството - удостоверение № 20090727160009 от 27.07.2009 г. на Агенцията по вписванията.

1. С молба, вх. № 29210 от 26.05.2010 г. Петков поискал от ответника да отмени наложената му мярка поради настъпилите нови обстоятелства.

1. Ответникът отказал отмяна на мярката на основание чл. 78а, ал. 1 и 2 ЗБЛД с мотива, че при него не е постъпил акт от органа, поискал налагането на мярката. Отказът е обективиран в писмо, изх. № 33420 от 2.06.2010 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че в хипотезата на чл. 78а, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗБЛД органът действа в условията на обвързана компетентност и може да отмени мярката само след като получи по служебен път акт, удостоверяващ отпадането на основанията по чл. 221, ал. 6, т. 1 б. "а" и "б" ДОПК, съставен от органа, издал акта, от който произтича основанието за налагане на мярката. Приел, че по всички релевирани от касатора основания Върховният административен съд се произнесъл в производството по обжалване на заповедта за налагане на мярката. Приел, че нормите на Директива 2004/38/ЕО не са нарушени, тъй като с оглед разпоредбата на чл. 4, т. 1 във вр. с т. 3 от Директивата държавите-членки издават и подновяват на своите граждани карта за самоличност или паспорт, удостоверяващ националността им, в съответствие със своето законодателство. Приел, че ограниченията на чл. 27 от Директивата са неприложими по отношение правото на излизане от страна-членка на Европейския съюз на неин гражданин. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорения отказ.

Този извод на съда е неправилен.

По делото няма спор за факти. Безспорно е, че с влязла в сила заповед на компетентния орган на касатора е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" и "неиздаване на паспорт". Безспорно е, че касаторът, към датата на подаване на молбата за отмяна на наложената мярка не бил чл. на контролен или управителен орган на "Джи Ти Пи" ООД, дружеството, което имало неизплатени и необезпечени публични задължения в големи размери. Безспорно е също, че с оспореното писмо компетентният орган отказал отмяна на мярката. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон.

Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Това те постигат чрез налагане на държавна принуда, която пряко и непосредствено засяга правната сфера на адресата. Именно защото са инструмент за постигане на определена цел, а не санкция за вече извършено правонарушение, компетентният орган е длъжен, след тяхното налагане, да следи за наличието на предпоставките, при които са допустими, и при установяване на тяхната липса, т. е. при невъзможност да постигнат законовата цел, е длъжен да ги отмени. Противното би означавало да се промени характера на принудителната мярка, т. е. на държавната принуда, и тя да се превърне в санкция за определено поведение, което само по себе си не е въздигнато от закона в самостоятелно правонарушение.

С оглед на горното, за да провери законосъобразността на оспорения отказ за отмяна на наложената на основание чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД принудителна мярка съдът следвало да прецени налице ли са към момента на сезиране на органа материалноправните основания за продължаване на нейното прилагане. Съдът приел от една страна, че визираните в хипотезата на чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД предпоставки са налице, а от друга, че тези предпоставки съответстват на установеното в правото на Европейския съюз основно и индивидуално право на европейския гражданин да напусне пределите на собствената си държава, както и да се движи и пребивава свободно на територията на държавите-членки на Европейския съюз.

Вярно е, че органът не получил становище на публичния изпълнител, от което да е видно, че счита за необходимо да се отмени наложената мярка. Това, макар и формално да съответства на хипотезата на чл. 78а, ал. 2 във вр. с чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД, не прави извода на съда правилен.

Съгласно чл. 20, § 2, б. "а" и чл. 21, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз, както и чл. 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз всеки гражданин на Европейския съюз има право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки. Правото на свободно движение, което е и основна свобода на европейските граждани, се осъществява при спазване на ограниченията и условията предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Релевантният общностен акт, както правилно посочил и съдът, е Директива 2004/38/ЕО.

Единственото ограничение, което Директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Съгласно чл. 27 от Директивата мерките, предприети от съображения за обществен ред или обществена сигурност трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. Нормата въвежда три важни изисквания досежно дерогацията от основния принцип за свободно движение на лицата. Първото е свързано със съдържанието на понятията обществен ред и обществена сигурност. Второто - с фактите, въз основа на които, компетентните държавни органи извършват преценка за налагане на мерки, които ограничат свободата на движение на гражданина. И третото - с принципа, в съответствие с който, мерките могат да се налагат.

Що се отнася до първото изискване следва да се отбележи, че Съдът на Европейския съюз многократно е посочвал, че основанията за отклонение от основния принцип на свобода на движение - обществена сигурност и обществен ред, следва да се тълкуват "стриктно, така, че обхватът (им) да не може да бъде определян едностранно от всяка държава-членка без контрол от страна на институциите на общността. " (решение от 4.12.1974 г. по делото Yavonne Van Duyn, 41/77, § 18; решение от 10.07.2008 г. по делото Gheorghe Jipa, С-33/07, § 23 и други). Съдебната практика е уточнила, че "понятието за обществен ред във всеки случай предполага освен смущаването на обществения ред, каквото е всяко нарушение на закона, да е налице и действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес" (решение от 27.10.1977 г. по делото Regina v Pierre Bouchereau, 33/70, § 35; споменатото по-горе решение по делото Gheorghe Jipa, § 23; решение от 28.10.1975 г. по делото Rutili, § 28 и други).

Що се отнася до второто изискване - Съдът на Европейския съюз неизменно приема, че държавите-членки не могат да вземат предвид фактори, извън личното поведение на лицето. Мерките, казва Съдът, "приети по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице, като не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция" (цитираното решение по делото Gheorghe Jipa, § 24). В същото дело съдът посочва, че ограничаването на свободното движение е допустимо само доколкото личното поведение на лицето представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха за някой основен интерес на обществото (същото и в решение от 31.01.2006 г. по делото Commission v Kingdom of Spain, § 53).

Що се отнася до принципа на пропорционалност, Съдът на Европейския съюз приема, че когато се налагат мерки, ограничаващи свободата на движение, те трябва да зачитат принципа на пропорционалност, което означава, че трябва да бъдат необходими и подходящи за постигане на преследваната цел (решение от 02.08.1993 г. по обединени дела Pilar Allue and others, С-259/91, С9331/91 и С-332/91, § 15). Съдът в Люксембург изрично посочва, че ограничаването на правото на излизане трябва да гарантира осъществяването на преследваната с него цел и да не надхвърля необходимото за нейното постигане (цитираното по-горе решение по делото Gheorghe Jipa, § 29 и други).

Сравнявайки визираното в чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД ограничение с разпоредбата на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата, включително в контекста на практиката на Съда на Европейския съюз, е видно, че наложената на касатора принудителна административна мярка, към датата на постановяване на отказа да бъде отменена, не отговаря на изискванията на директивата за цел, пропорционалност и съображения с оглед на личността.

Съдът неправилно приел, че законодателят предварително извършил исканата от европейската норма преценка за индивидуалното ниво на заплаха на обществения ред, което касаторът представлява, и въз основа на това направил неправилен извод за съответствие на оспорения мълчалив отказ с Директива 2004/38/ЕО. Няма как предварително да се съобразят индивидуално релевантни факти, които европейският законодател и Съдът на Европейския съюз изискват да бъдат взети предвид при ограничаване на субективното право на европейския гражданин. Още повече, че българският законодател е въвел автоматизъм при налагане на мярката, нещо, което категорично противоречи на изискванията на европейското право.

Неправилно съдът приел също, че разпоредбата на чл. 4, § 1 във вр. с § 3 от Директивата дава право на държавите-членки да налагат ограничения, извън предвидените в общностното право, при издаването на документ за самоличност. Нормата на § 3 установява само и единствено, че издаването и подновяването на карта за самоличност и паспорт, удостоверяващ националността, става в съответствие със националното законодателство. Тя не дава право на държавите-членки да въвеждат ограничение на правото на свободно предвижване, различно от посоченото в чл. 27 Директива 2004/38/ЕО, чрез ограничения при издаването на личните документи. Възприетото от съда тълкуване на чл. 4, § 3 противоречи на чл. 1 от Директивата, която разпоредба изрично сочи, че общностният акт определя условията за упражняване на правото на свободно придвижване и пребиваване, в т. ч. ограниченията, които могат да се налагат на това право. Ако се приеме даденото от съда тълкуване на чл. 4, § 3 би значело да съществуват основания за ограничение на свободата на придвижване неустановени в Договорите и актовете по тяхното прилагане, различни за различните държави-членки, което би лишило от смисъл общностното регулиране - да се установи единен стандарт за упражняването на основното и лично право на гражданите на Европейския съюз, което им се предоставя директно от Договора за Европейския съюз - рецитал 11 от Директивата.

Неправилно съдът приел също, че разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО са неприложими досежно правото на гражданите на Европейския съюз да напускат собствената си държава. Българските граждани могат да се позоват на присъщите на статуса на гражданин на Европейския съюз основни права и по отношение на собствената си държава (решение от 26.10.2006 г., K. Tas-Hagen and R. D. Tas, дело C-192/05, Recueil I-10451, § 19; решение от 23.10.2007 г., R. Morgan v B. Koln Irish Bucher v. Duren, съединени дела С-11/06 и С-12/06, § 22). Правото на излизане, заедно с правото на влизане и пребиваване на територията на друга държава-членка, е основно проявление на правото на свободно движение. Съдът на Европейския съюз многократно е подчертавал, че основните свободи, гарантирани от Договорите, "биха били лишени от съдържание, ако държавата-членка по произход можеше без валидно основание да забранява на собствените си граждани да напускат нейната територия" (решение от 10.07.2008 г., Jipa, дело С-33/07, т. 17 и 18 и цитираните там решения).

Неправилно също така съдът приел, че не може да обсъжда релевираните от касатора основания за незаконосъобразност на оспорения отказ, тъй като те вече са били обсъждани и приети за неоснователни от Върховния административен съд в производството по съдебен контрол на заповедта за налагане на мярката. Преди всичко следва да се посочи, че видно от решение № 6409 от 15.05.2010 г. Върховният административен съд е ценил само факти, които са били осъществени към датата на издаване на заповедта за налагане на мярката. Съдът изрично посочил в мотивите си, че промяната в управлението на дружеството, настъпила след издаване на заповедта, е ирелевантна за нейната законосъобразност. Следователно съдът не обсъждал фактите, които се твърдят в настоящото производство. Но дори и да беше ги обсъждал съдът е длъжен да ги прецени с оглед на обективните, субективните и времеви предели на силата на присъдено нещо. Обективните предели на решението на Върховния съд обхващат предмета на съдебния контрол, а именно заповед № 09003665 от 25.05.2009 г., с която са наложени принудителните административни мерки. Субективните предели, с оглед чл. 193, ал. 2 АПК, се разпростират по отношение на всички субекти. Времевите предели на силата на присъдено нещо на решението, т. е. моментът, към който силата на присъдено нещо установява законосъобразността на заповедта за налагане на принудителните мерки, е датата на приключване на устните състезания пред Върховния административен съд, защото именно неговото решение е окончателно, т. е. това е 21.04.2010 г. Следователно това, което решението на Върховния административен съд е установило със сила на присъдено нещо е, че заповедта за налагане на мярката е законосъобразна, но и че отказа на отмяна на мярката е такъв.

Съдът не преценил също, че със сила на присъдено нещо се ползва съдебното решение, т. е. диспозитива, не мотивите на решението. Съдържащите се в мотивите на съдебното решение фактически констатации и правни изводи, на които се основава и с помощта на които съдът извел заключението си за законосъобразност на заповедта за налагане на мярката не се ползват със сила на присъдено нещо и следователно не са задължителни за първоинстанционния по настоящото дело съд.

Видно от изложеното налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на публично задължение, без да бъдат спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата, представлява несъответствие на българската правна норма с общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на ЕС съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма (решение от 15.07.1964 г. по делото Costa v ENEL, 6/64; решение от 9.03.1978 г. по делото Simmenthal, 106/77, § 13-26). Нормите на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38 са достатъчно точни и безусловни, поради което имат директен ефект и съдът е длъжен да ги приложи като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 5.02.1963 г. по делото van Gend & Loos, решение от 19.11.1991 г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90). Прилагайки общностното право съдът счита за неправилен извода на съда за съответствие на отказа за отмяна на принудителната мярка с разпоредбите на националното и европейското право, тъй като ограничението на свободата на движение на касатора е на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му.

Оспореният отказ противоречи и на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на ЕКПЧ. Конвенцията е в сила за страната ни от 7.09.1992 г., а от 28.10.2000 г. и нейният Протокол 4, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията нейните норми имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Разпоредбата на чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД, редакция към процесния период, изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на публични задължения. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при получаване на отрицателно становище на публичния изпълнител да не отменя мярката - по аргумент от чл. 78а, ал. 2 ЗБЛД. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2, макар да служи по принцип на справедлива цел - събиране на дължими публични задължения, и да е в съответствие с правото на държавата да приема такива закони, каквито счете за необходими, за да гарантира плащането на данъци - чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията.

Автоматичният отказ от отмяна на наложената мярка, само с оглед становището на публичния изпълнител, не дава възможност съдът да прецени съобразен ли е този отказ и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е все още мярката в едно демократично общество. Т. е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на адресата на акта, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт, в т. ч. и на мълчаливия отказ да се отмени мярката. Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти като размер, предоставено в хода на производството обезпечение, погасяване и други, правят съдебният контрол неефективен и с оглед на това водят до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита.

Наред с изложеното следва да се посочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Конституционното решение има действие занапред (ex nunc), чл. 151, ал. 2 от Конституцията. С влизането му в сила обявената за противоконституционна норма престава да действа, т. е. престава да регулира съответните обществени отношения. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие пряка последица от което е обезсилване действието на отменената норма. Това означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридическия факт, регламентирани с обявената за противоконституционна норма, следва да бъдат уредени съобразно извършеното пренормиране. Решението на Конституционния съд е нормативен юридически факт, който е от значение за делото и който, с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 във вр. с чл. 228 АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. С оглед на изложеното и поради факта, че с отмяната на чл. 75, т. 5 ЗБЛД няма друга, действаща национална правна норма, която да регулира отношенията по повод правото на българските граждани на свободно придвижване, за които публичният изпълнител е потвърдил необходимостта от забрана на основание чл. 182, ал. 2, т. 2, б. "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, б. "а" и "б" ДОПК, и която норма да трябва да бъде съпоставена с релевантната общностна и международна регламентация следва, че към датата на приключване на устните състезания тези отношения се регулират единствено от разпоредбите на европейското и международно право. С оглед на тях, както бе посочено по-горе, оспорваният отказ е незаконосъобразен.

Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са основателни. Съдът неправилно приложил материалния закон, не отчел изискванията на относимите Директива 2004/38/ЕО и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, поради което решението следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна. Не се налага установяването на факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, нито в хода на съдебното производство съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С оглед на това съдът следва да отмени обжалваното съдебно решение и вместо него да постанови друго, с което да отмени отказа на директора на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Стара Загора, обективиран в писмо изх. № 33420 от 2.06.2010 г., да отмени наложените на касатора на основание чл. 75, т. 5 (отм.) ЗБЛД принудителни административни мерки - "забрана за напускане на страната" и "неиздаване на паспорт". Тъй като искането на касатора касае преценка на органа за наличие на обстоятелствата по чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО и чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на ЕКПЧ, съдът следва да изпрати преписката на административния орган за произнасяне в съответствие с изложените по-горе задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Стара Загора, да заплати направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото - два броя вносни бележки за внесена държавна такса и договор за правна защита и съдействие № 019424 от 2.07.2010 г., са в размер съответно на 15 лв. държавни такси и 200 лв. адвокатско възнаграждение, внесено изцяло в брой. Ответникът по делото не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК поради което съдът следва да присъди разноските както са направени.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд