Решение № 189 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 17/2008 г.

Решение № 189 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 17/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК (ДВ, бр. 59/2007 г.) Образувано е по жалба на Н. П. Н. против въззивно решение № 210 от 3.10.2007 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по гр. д. № 210/2007 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради неправилно приложение на материалния закон. Иска отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество от касационната инстанция, евентуално връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответникът по касация М. П. Д. не е възразила по реда чл. 218г ГПК (отм.) Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предявен е иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Искът е уважен за част от имота с решение на Районен съд Троян. По въззивна жалба на ответника М, Ловешкият окръжен съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Изложил е съображения, че спорът не е за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а е за границите между съседни имоти, породен при нанасянето им по картата на възстановената собственост. Прието е, че има специален административен ред за обжалване по чл. 18д, ал. 9 и чл. 26 ППЗСПЗЗ, което изключва общия исков ред. Решението е правилно, като мотивите на въззивния съд следва да бъдат допълнени. Н. П. Н. твърди, че наследодателката й Б. С. М. била собственик на нива от 3 дка и овощна градина от 1 дка. Собствеността върху тях била възстановена през 1993 г. по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в реални граници, като един общ имот от 4 дка в м. "П", с. Г., община Т.. По-късно, при нанасяне на имота, площта му била намалена до 1,145 дка, като разликата до 4 дка била възстановена от ПК - Троян на А. Б. К. Принципно вярно е, че има спор за материално право, ако поземлената комисия с решения по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ е възстановила на различни лица собствеността в реални граници върху имоти, чийто площи се застъпват. Случаят, обаче не е такъв и правилно въззивният съд е приел, че не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Решение № 6106/18.11.1993 г. на ПК Троян, на което се основава ищцата, впоследствие е изменено от самия административен орган, но не поради причина, че за част от имота има претенция друго лице. Второто решение № 11496/18.11.1997 г. е постановено на основание чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ (нова - ДВ, бр. 48 от 1995 г., сега алинея 4). Нормата предвижда, когато се установи, че площта на имота при заснемане на старите му реални граници е по-малка от тази, доказана с документи от собственика, да се признава право на собственост в размера на замерената площ. Следователно, намаляването на площта на земята не се дължи на това, че е възстановена на наследниците на А. К., а на обстоятелството, че измерената площ на място при съществуващите, съответно възстановими реални граници, е по-малко от доказаната и призната с първото решение. Н. Н. е разполагала с възможността да обжалва второто решение по административния ред, предвиден в чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, както е разпоредено в чл. 18ж, ал. 4 ППЗСПЗЗ в редакцията към релевантния момент - ДВ бр. 48 от 1995 г., сега алинея 6. В този процедура е можела да възрази срещу основанията за промяна на първоначалното решение и осъществяване на хипотезата по чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ (ДВ бр. 48 от 1995 г.) В случая, Н. не е обжалвала решението на ОСЗГ - Троян от 1997 г., а ако го е сторила, не е изнесла това обстоятелство пред съда. Този административен акт е влязъл в сила и не би могъл да бъде отменен въз основа на положително решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, защото с него е постановено, че реалните граници на възстановения имот на място обхващат площ само от 1,142 дка. С решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът установява кой е бил собственик на подлежащ на реституция имот към момента на отнемането му по някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, а не дали той съществува в реални или възстановими граници, съответно каква е реалната му площ при съставянето на картата на землището. Между страните по делото няма спор за собственост към минал момент, а и административният орган е признал собствеността на Б. М. върху заявените земи. Приел е обаче, че действителната им площ при замерване, е по-малка. Следователно, липсва правен интерес от водене на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като действителната цел на ищцата е всъщност отмяната на решението, постановено по чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ, редакция ДВ бр. 48/1995 г., за което има специален ред и законов срок. При тези съображения искът се явява недопустим, поради което и правилно като краен резултат, въззивният съд е обезсилил пъровинстанционното производство и е прекратил делото. Без значение за този извод е има ли идентичност в местностите, за които на ответника по иска е възстановена собствеността. В случая, няма спор, а и самата ищца в исковата молба признава, че местността "П.", която фигурира в решението й от 1993 г., е идентична с местността "П." в с. Г., община Т., както и, че по картата на землището имотът е заснет като 040013 от 1,42 дка. Именно този имот е описан под т. 3 във второто решение от 1997 г. В заключение, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение