Решение № 4482 от 30.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2268/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК и е образувано по касационна жалба на началник ГПУ-София към РДГП-Аерогари при ГДГП-МВР против решение 468 от 06.01.2025г., постановено по адм. дело 10978/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на М. А., роден на [дата]., гражданин на Бангладеш, със съдебен адрес в гр. Пазарджик, е отменена негова Заповед рег.8177ПАМ-37 от 16.07.2024г. , с която на основание чл. 42а, ал.1,т.3, вр. чл. 10, ал.1,т.25 ЗЧРБ и чл. 24 б."в" от Регламент 2018/186/ЕС му е наложена принудителна административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България" за срок от три години. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му. Ответната страна М. А. оспорва жалбата. Заключението на представителя на Върховната касационна прокуратура е за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима-подадена срещу подлежащо на обжалване решение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема оспорената заповед за материалноправно незаконосъобразна доколкото не се установяват и доказват намерените от административния орган основания за налагане на ПАМ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е след установяване на всички правнозначими факти и при правилно приложение на материалния закон. Изложени са подробни фактически и правни мотиви, които се споделят от настоящата инстанция и към които се препраща на основание чл. 221, ал.2 АПК. Въз основа на събраните по делото доказателства е установено, че оспорената заповед е издадена на основание заповед на зам. директора на Дирекция "Миграция"-МВР, с която на основание чл. 40, ал.1, т.1 ЗЧРБ, вр. чл. 24и, ал.1 ЗЧРБ, на М. А. у отнето правото на продължително пребиваване в Република Българияи на основание чл. 39б, ал.1 ЗЧРБ му е определен 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. Установено е, че тази заповед не е съобщена и чужденеца и не е влязла в сила, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че не е налице влязъл в сила административен акт, с който да се установи, че чуждият гражданин е заобиколил или е направил опит да заобиколи националното право или правото на Съюза относно влизането и престоя на територията на държавите членки. Верен е изводът, че не се установява националното основание по чл. 42з, ал.1,т. 3 ЗЧРБ и не може да му се вмени неизпълнение на задължението за доброволно връщане, за което не е уведомен, че спрямо него тече срок от 30 дни за доброволно напускане на страната. В този смисъл органът не е направил и дължимата индивидуална преценка на конкретния случай съгласно чл. 24, пар.1, б."а" от Регламент 2018/1861/ЕС. Затова правилно първоинстанционният съд е приложил закона и е приел, че не са налице материалноправните основания за издаване на оспорената заповед. Неоснователно е твърдението в жалбата, че граничните служители нямат задължение, а и правна и техническа възможност да проверят дали е влязла в сила заповедта за отнемане правото на пребиваване в РБ. Законосъобразното налагане на принудителна административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България" може да се направи само въз основа на влязъл в сила административен акт, който подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,