Решение № 72 от 10.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 549/2016 г.

Решение № 72 от 10.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 549/2016 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. "Консорциум ПБЕС" ООД, [населено място] е подал касационна жалба против решение № 867 от 17.11.2015 г. по гр. д. № 1285/15 г. на Варненски окръжен съд. Касаторът, чрез пълномощниците си –адв. Б. и адв. Г. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По –конкретно e изложено разбирането за необоснованост на решението, поради приетото от съда за неоснователност на предявеният иск, независимо от установените факти и обстоятелства, като е посочено, че и ответното дружество не оспорва, че е получило сумата 115500 лв., именно по посочения в исковата молба начин и съгласно представените банкови документи. Посочено е още, че ответникът е направил основно възражение общо по отношение на основанието, на което сумата се дължи, но не и за това, че същата се дължи, като въпреки дадената възможност и указания, той не е установил твърдяното от него за наличие на "сложни финансови отношения между двете дружества. " Посочено е още, че съдът е игнорирал и признатото от ответника, с отговора на исковата молба, относно наличие на договор за заем от 21.09.2011 г. Касаторът е поддържал, че съдът не е взел предвид и влязлото в сила решение между същите страни за част от същото вземане. Направен е извод, че и поради това, и поради доказването, че ищецът е предоставил претендираната като частична сума на ответника, чрез ангажираните писмени доказателства и експертно заключение, искът се явява доказан както по основание, така и по размер. Ответникът по касация – "Сано България" АД, [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Варненски окръжен съд е отменил постановеното от Варненски районен съд решение, с което е бил уважен предявеният от "Консорциум ПБЕС" ООД, [населено място] против " Сано България"АД, [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК – за признаване за установено между страните това, че ответникът дължи на ищеца сумата 23 000 лв., съставляваща част от главница по договор за заем от 21.09.2011 г., както и законна лихва, считано от подаване заявлението по чл. 417 ГПК -28.07.2014 г. до окончателното изплащане и по същество е отхвърлил така предявеният иск. За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства – извлечение от банкова сметка на ищеца и счетоводни записвания се установявало, че от сметката на ищеца в полза на ответното дружество на 21.09.2011 г. са постъпили сумите -16300 лв. и 59200 лв. а на 27.09.2018 г. сумата 40 000 лв., като посочено основание и по трите превода било договор за заем от 21.09.2011 г. Направен е извод, че предвид "поддържаните твърдения на заявителя – ищец, както и възраженията на ответника и служебно известните на съда редица съдебни спорове между страните" се установявало, че ищецът не бил доказал съществуването на валидно вземане от ответника за сумата 115500 лв., произтичащо от неформален договор за заем от 21.09.2011 г., тъй като установеното за превеждането на сумата по заема с три превода " вероятно" касаело друг договор между страните, основан на договор за заем от същата дата и за същата сума. Направен е и извод, че след като ищецът се бил позовал на неформален договор за заем, чрез еднократно предаване на сумата, то той не е доказал твърденията си, поради което искът следвало да се отхвърли. С определение № 894 от 23.11.2016 г. на ВКС, І т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса -Какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор. Залегналият в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало в гражданския процес е основен по отношение пределите на търсената защита и очертаване на рамките, в които спорното материално право следва да бъде разгледано и удовлетворено, като изцяло в дискреция на ищеца е неговото определяне, над което е налице недопустимо произнасяне от съда.