Решение № 739 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 316/2010 г.

Решение № 739 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 316/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 05.11.2009 г. по гр. д. № 2254/2009 г., с което С. АС е отхвърлил иск на Август Д. срещу Е. Д. с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 515,39 евро, като получени на отпаднало основание от последния. С определение от 12.05.2010 г. е допуснато касационно обжалване по процесуален въпрос от значение за спора, а именно относно разпределение на доказателствената тежест между страните при иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Жалбоподателят - Август Д. М., чрез процесуалните си представители, поддържа, че решението е неправилно и моли да се отмени, като бъде уважен предявения от него иск. Ответникът Е. Д. Я. в писмено становище и чрез процесуалните си представители поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният, съд като е оставил в сила решение от 23.09.2009 г. по гр. д. № 1898/2005 г. С. ГС, допълнено с решение от 21.05.2009 г., е отхвърлил иск на Август Д. срещу Е. Д. с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 515,39 евро, получени на отпаднало основание. Съдът е приел, че сумата действително е преведена на ответника по банков път, но ищецът-жалбоподател не е доказал същата да е получена от ответника на отпаднало основание. Приел е, че ищецът носи доказателствената тежест да установи, че към датата на превода основанието е съществувало и е отпаднало по-късно. По поставения при допускане на касационното обжалване въпрос настоящата инстанция намира за правилно разрешението на същия, дадено в решение от 08.05.2009 г. по гр. д. № 5858/2007 г. на ВКС, решение от 01.06.2006 г. по гр. д. № 12/2006 г. на ВКС, решение от 05.07.2006 г. по гр. д. № 65/2006 г. на ВКС и решение от 03.11.2008 г. по гр. д. № 335/2008 г. на ВКС, в които е прието, че ищецът доказва даването, а ответникът е този, който следва да докаже основание за получаването на една облага. С оглед на така дадения отговор на поставения въпрос настоящата инстанция намира, че обжалваното решение на въззивният съд е неправилно и следва да се отмени. С оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд, за да се даде възможност на ответната страна да съобрази доказателствената си задача при условията на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./- чл. 154, ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че сумата действително е преведена от ищеца на ответника по банков път, но ищецът-жалбоподател не е доказал да е отпаднало основание за получаването на същата, тъй като има данни за сключен между страните договор за продажба на дружествени дялове, макар и за значително по-малка сума. Прието е също така, че в сметката на ответника в неговата банка е осчетоводен превода и той е приел процесната сума и при тези данни съдът в противоречие с каузалната практика на ВКС приемаща, че ответникът е този, който следва да докаже основанието за получаването, е направил извод, че ищецът е този, който следва да докаже, че основанието за направения превод по-късно е отпаднало. В случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи връщане на всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено основание, като в тежест на получилия облагата е да докаже, че има основание да я задържи. При това, съдът въз основа на установените факти по делото е длъжен, когато реши, че ищецът не може да се защити с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, да съобрази, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, като по този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго. Ако получилия облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание за я задържи, то той дължи нейното връщане и съдът не може да счете претенцията на ищеца с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за неоснователна със съображения, че същият не е доказал основанието за получаването и от ответника. Въззивният съд след като определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, може да направи извод за това дали се дължи претендираната сума и в какъв точно размер и ако приеме за установено, че част от нея е платена като цена по сключен между страните договор за продажба на дялове, то всичко платено в повече също ще е дадено без основание и подлежи на връщане. Предвид изложените съображения, съдът