Решение № 252 от 9.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 460/2014 г.

Решение № 252 от 9.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 460/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Павлина Панова Производство пред ВКС е по реда на чл. 423, ал. 1 от НПК и е образувано по искане на осъдения В. В. В. за възобновяване на НОХД № 4478/2008 г. на Софийски районен съд и отмяна на постановената по него присъда от 03.02.2010 г. В искането, поддържано и пред ВКС, се излагат доводи, че осъденият не е участвал в провежданото срещу него наказателно съдебно производство, тъй като не е получил призовка, не е присъствал на постановяване на присъдата, поради което се явява осъден при нарушение на процесуалните правила. Твърди, че е напуснал адреса си в желанието си да търси работа и не бил в добри отношения с близките си. Сочи се, че е налице основание за възобновяване и по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, изразило се в порок на обвинителния акт, свързан с непосочване на мястото и датата на съставянето му. Претендира се възобновяване на производството, отмяна на присъдата и връщане на делото на делото за ново разглеждане. Защитата на осъдения А. поддържа молбата за възобновяване по изложените в нея доводи. Осъденият моли за възобновяване на наказателното производство по делото. Прокурорът от ВКП изразява позиция за допустимост на молбата по чл. 423 от НПК, но пледира за нейната неоснователност, тъй като осъденият е променил местоживеенето си, без да уведоми за това надлежния орган. Счита, че не е допуснато соченото в искането съществено процесуално нарушение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на допустимостта и основанията за възобновяване по чл. 423 и сл. от НПК, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо. ВКС приема, че датата на узнаване от осъдения В. на постановената спрямо него задочна присъда е датата на неговото задържане с оглед изпълнение на наказанието лишаване от свобода, което е станало на 06.03.2013 г. Искането за възобновяване на производството е в шестмесечния срок по чл. 423, ал. 1 от НПК, тъй като е подадено на 05.09.2013 г., видно от датата на пощенското клеймо, поради което се явява процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането за възобновяване е неоснователно. Осъденият В. В. е бил предаден на съд на 16.04.2008 г. за престъпление по чл. 196, ал. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. а и б. б от НК. Видно от приложеното писмо на л. 12 от първоинстанционното производство по НОХД № 4478/2008 г. по описа на Софийски РС, подс. В. не е бил намерен и надлежно призован за съдебното заседание по делото. Кметът на [населено място], в което осъденият при привличането му като обвиняем е заявил, че живее - на [улица], е заявил, че лицето не живее там, а родителите му не знаят местонахождението му и отказват да приемат призовката. Това е наложило провеждането на местно и централно щателно издирване. Производството по делото е отлагано седем пъти, като за всяко поредно заседание съдът е провеждал такова издирване. Въпреки обявяването му за издирване с бюлетин № 290/18.10.2006 г. и телеграма № 12342/22.03.2006 г., местонахождението на В. В. не е било установено. Това е дало основание на първоинстанционният съд да приеме, че са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 2 от НПК и е разгледал делото в отсъствието на подсъдимия, доколкото местоживеенето му в страната не е било известно и след щателно издирване не е било установено. На 03.02.2010 г. съдът е постановил присъдата си. Изложените обстоятелства ясно определят, че В. В. е знаел за започналото срещу него наказателно преследване, водено в рамките на досъдебната фаза, в която е взел участие от началото до самия й край. Той е бил двукратно лично привличан към наказателна отговорност в хода на разследването - на 30.01.2003 г. /л. 8/ и на 17.07.2003 г. /л. 41/, когато му е било предявено и разследването по делото. Действително той не е бил намерен и призован за съдебната фаза на производството срещу него, но това е станало изцяло по причини, дължащи се на неговото поведение, което с оглед липсата на уведомяване от негова страна за промяна на адреса, който сам е заявил, както и липсата на надлежна адресна регистрация на новия адрес, очевидно е било насочено към укриването му. Всичко това обуславя извода, че неучастието на подсъдимия в съдебното производство срещу него е проява на недължимо процесуално поведение от негова страна. В. се е отклонил от местоживеенето си, но е бил известен, че спрямо него е налице висящ и неприключил наказателен процес. Следва да се приеме, че при това положение В. се е отказал доброволно от правото си да се яви в съдебно заседание и сам в личното си качество да се защитава, като е разчитал на назначения му защитник. Последният е реализирал изцяло правото на защита на подсъдимия. На В. е бил гарантиран справедлив наказателен процес в негово отсъствие при спазване и зачитане на всички негови процесуални права. Неучастието му в този процес е негов личен процесуален избор, от който обаче той не може да черпи права, като претендира отмяната на постановената задочна присъда, възобновяването на наказателното производство и връщане на делото за ново разглеждане. Не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 изр. 2, предл. 1 от НПК, поради което искането на осъдения В. за възобновяване на наказателното производство следва да се остави без уважение. Не е основателно твърдението, изложено в искането, за допуснато съществено процесуално нарушение предвид липсата на отбелязване на датата и мястото на съставяне на обвинителния акт, поставил началото на съдебното производство срещу него. Видно от самия обвинителен акт, приложен на л. 2 и 3 от НОХД № 4478/08, в текста на същия действително не са посочени датата и мястото на съставянето му. Това обаче е сторено в придружителното писмо, с което той е внесен за разглеждане в Софийски районен съд /л. 1/, в което от положения щемпел на Софийска районна прокуратура е видно, че обвинителният акт е изготвен на 16.04.2008 г. в [населено място]. Съгласно чл. 246, ал. 3 от НПК тези реквизити би следвало да се съдържат в заключителната част на обвинителния акт, но посочването им на друго място в обвинителния акт, неразривна част от който е писмото, с което той е внесен за разглеждане в съда, не е процесуално нарушение от категорията на съществените. То не е опорочило действията на прокурора, нито по някакъв начин е нарушило правото на осъдения да разбере кога и къде е съставен обвинителния акт срещу него. Не е допуснато нарушение нито на процесуалната норма, нито на ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. С оглед на изложеното съдът не намира, че са налице основанията за възобновяване на производството по делото нито по чл. 423, ал. 1 от НПК, нито по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Искането на осъдения В. В. следва да бъде оставено без уважение. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд