Решение № 4923 от 10.5.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационнa жалбa на В. Шошев от гр. София, чрез адв. Е. Гагашева, против решение 4107 от 20.06.2022 г., постановено по адм. дело 9264/2021 г. по описа на Административен съд София град /АССГ/. С посоченото решение е отхвърлена жалбата му срещу заповед РД-01-748 от 02.09.2021 г. на министъра на здравеопазването, с която са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Р.България, считано от 07.09.2021 г. до 31.10.2021 г., в частта по т. 23, предвиждаща изключения от въведените с т. 1, 3, 7, 8, 9, 12 и 13 мерки. Наведени са доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението. Изложени са аргументи, че първоинстанционният съд не е обсъдил посоченото в жалбата му нарушение на чл. 63, ал. 9 от Закона за здравето (ЗЗ.), както и че неправилно се е позовал на Решение 7 от 1996 г. по к.д. 1/1996 г. на КС. Твърди се, че съдът неправилно аргументира ограничаването на правото на труд на неваксинираните граждани като оправдано поради претърпените загуби от противоепидемичните мерки. По подробно изложени съображения в касационната жалба и в писмени бележки по делото се иска отмяна на решението и на оспорената заповед. Претендират се направените съдебни разноски. Ответникът по касация - министърът на здравеопазването, действащ чрез процесуалния представител гл. юрк. Б. Иванов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното съдебно решение, поради което иска оставянето му в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище, че след изпълнение на задълженията по чл.172а от АПК, във връзка с чл. 184 от АПК решаващият състав обосновано е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен и правилно е отхвърлил оспорването. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Заповед РД-01-748/02.09.2021 г. на министъра на здравеопазването, с която са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 07.09.2021 г. до 31.10.2021 г., в частта по т. 23, предвиждаща изключения от въведените с т.1, 3, 7, 8, 9, 12 и 13 мерки. От фактическа страна първоинстанционният съд приема за установено, че със заповед РД-01-748/02.09.2021 г. на министъра на здравеопазването, на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от Закона за здравето и чл. 73 от АПК и във връзка с Решение 629 на Министерския съвет от 26.08.2021 г., са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 07.09.2021 г. до 31.10.2021 г., като министрите, съгласно функционалната си компетентност са задължени да дадат указания, след съгласуване с министъра на здравеопазването, за прилагане на въведените с тази заповед мерки в контролираните от тях сфери и да създадат организация за изпълнението им. С решение 629/26.08.2021 г. на МС се удължава обявената извънредна епидемична обстановка на територията на Р. България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 за периода 01.09.2021 г. 30.11.2021 г. Заповедта е издадена на основание доклад изх. 75-01-53/30.08.2021 г. на главния държавен здравен инспектор, с който са предложени мерки, които да бъдат предприети с цел ограничаване разпространението на вируса. С т. 23 от заповедта е предвидено, че въведените противоепидемични мерки по т.1, 3, 7, 8, 9, 12 и 13, ограничаващи възможността за използване на капацитета на помещенията /местата на обектите, съответно мероприятията и броят на допусканите лица в съответните помещения, може да не се прилагат при конкретно предвидени условия, а именно: 1)100% от персонала е ваксиниран или преболедувал от COVID-19 или разполага с отрицателен резултат от проведено преди влизане в обекта изследване, удостоверено с валидни документи за ваксинация, като преболедуването или изследването е в смисъла на Заповед РД-01-733/27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването; 2) ръководителят на обекта на мероприятието е взел решение и е създал необходимата организация за допускане в обекта само лица, които са ваксинирани или преболедували, удостоверено с валидни документи за ваксинация или преболедуването по смисъла на Заповед РД-01-733/27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването, 3) или предоставят отрицателни резултати от проведено до 72 часа преди влизане в обекта изследване по метода на полимеразно верижна реакция за COVID-19 или бърз антигенен тест /до 48 преди влизане в обекта/, удостоверено с валидни документи съгласно Заповед РД-01-733/27.08.2021 г. на министъра на здравеопазването. Впоследствие, със заповед РД01856/19.10.2021 г. на министъра на здравеопазването, на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от Закона за здравето и чл. 73 от АПК и във връзка с Решение 629 на Министерския съвет от 26.08.2021 г., са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 21.10.2021 г., без посочен краен период на действие, като министрите, съгласно функционалната си компетентност са задължени да дадат указания, след съгласуване с министъра на здравеопазването, за прилагане на въведените с тази заповед мерки в контролираните от тях сфери и да създадат организация за изпълнението им. Изрично в т. ХІ от заповед РД 01 856/19.10.2021 г. е посочено, че влиза в сила от 21.10.2021 г. и отменя заповед РД-01-748/02.09.2021 г. и всички въведени противоепидемични мерки в отделните области. Също така, с последваща заповед РД-01-890 от 03.11.2021 г., министърът на здравеопазването е отменил и своя заповед РД-01-856 от 19.10.2021 г., с действие до 30.11.2021 г., считано от 04.11.2021 г. В т. X. на новата заповед изрично е посочено, че с нея се отменя процесната с изключение на т. I, 7 10, които се прилагат до 07.11.2021 г. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че към момента на издаването на оспорената заповед са били налице предпоставките на чл. 73 от АПК. Посочено е, че държавата, търсейки баланс между интересите на отделни групи граждани, от една страна въвежда противоепидемични мерки, а от друга предвижда изключения от тях. Тези изключения съдът приема като пропорционално засягане на правата на гражданите, с цел търсене на баланс между отделните групи интереси. При постановяване на решението си, съдът се е позовал на част от мотивите към Решение 7 от 1996 г. на Конституционния съд на Република България по к. д. 1/1996 г., Решение 12/1997 г. по к. д. 6/1997 г., Решение 14/2014 г. по к. д. 12/2014 г. и Решение 8 от 2019 г. по к. д. 4/2019 г. В контекста на изложеното, с постановеното решение, Административният съд София-град отхвърля жалбата като неоснователна, като приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган - министърът на здравеопазването, при спазване на изискванията за форма и съдържание, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и спазване на материалния закон. Върховният административен съд шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Трансграничният характер на кризата, причинена от заболяването COVID-19, налага търсенето на решения за общи действия и прилагането на по-структурирана и всеобхватна политика в рамките на Общността, основана на засилена координация и приемането на решения с консенсус на ниво Европейски съюз. Институциите на Общността одобряват документи с пакет от мерки, които обхващат все по-голям брой сфери на здравеопазването и други политики на обществения живот, с цел координиране на действията на държавите членки и подпомагането им при мониторинга и ограничаването на последствията от пандемията. На 30 януари 2020 г. генералният директор на Световната здравна организация (СЗО) обявява спешност за общественото здраве от международно значение във връзка с глобалното разпространение на тежкия остър респираторен синдром коронавирус-2 (SARS-CoV-2), който причинява заболяването COVID-19. На 11 март 2020 г. СЗО извършва оценка, в която определя положението с COVID-19 като пандемия. За да се ограничи разпространението на SARS-CoV-2 държавите членки приемат някои мерки, които оказват въздействие върху упражняването от гражданите на Съюза на правото им да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, например ограничения за влизане или изисквания към трансграничните пътници да бъдат поставени под карантина, да се самоизолират или да се подложат на изследване за инфекция със SARS-CoV-2. На 13 октомври 2020 г. Съветът приема Препоръка (ЕС) 2020/1475 относно координиран подход за ограничаване на свободното движение в отговор на пандемията от COVID-19 (ОВ L 337, 14.10.2020 г., стр. 3). Както се подчертава в Препоръка (ЕС) 2020/1475, всички ограничения на свободното движение на хора в рамките на Съюза, въведени с цел ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, следва да се основават на конкретни и ограничени основания от обществен интерес, а именно опазването на общественото здраве. Изведена е необходимостта тези ограничения да се прилагат в съответствие с общите принципи на правото на Съюза, и по-специално принципите за пропорционалност и недискриминация. Приети са Регламент (ЕС) 2021/953 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) с цел улесняване на свободното движение по време на пандемията от COVID-19 и Регламент (ЕС) 2021/954 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година относно рамка за издаването, проверката и приемането на оперативно съвместими сертификати за ваксинация срещу, направено изследване за и преболедуване на COVID-19 (Цифров COVID сертификат на ЕС) за граждани на трети държави, които са в законен престой или пребивават законно на територията на държавите членки, по време на пандемията от COVID-19. В съображение 13 от преамбюла на Регламент (ЕС) 2021/953 Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2021 година е посочено, че макар същият да не засяга компетентността на държавите членки да налагат ограничения на свободното движение, в съответствие с правото на Съюза, за ограничаване на разпространението на SARS-CoV-2, той следва да допринесе за улесняване на координираното постепенно премахване, когато е възможно, на тези ограничения в съответствие с Препоръка (ЕС) 2020/1475. Тези ограничения могат да бъдат отменени по-специално по отношение на ваксинираните лица, в съответствие с принципа на предпазните мерки, доколкото научните доказателства относно ефектите от ваксинацията срещу COVID-19 стават все по-достъпни и подкрепят във все по-голяма степен заключението, че се постига прекъсване на механизма на предаване. Предвид изложеното, неоснователни са касационните доводи, че Република България е суверенна държава и наличието на законови разпоредби в чужди държави нямат отношение и не биха могли да бъдат мотив за допускане на нарушения на вътрешното приложимо право. Държавата има позитивно задължение да предприема мерки, за да гарантира човешкия живот (чл. 28), както и да опази здравето на гражданите, когато съществува опасност за това (чл. 52, ал. 3 от Конституцията), а Основният закон изрично посочва народното здраве сред интересите, чието опазване или закрила може да изисква налагане на ограничаването при упражняване на определени права (Решение 10 от 1995 г. по к. д. 8/1995 г., Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). Първоинстанционният съд правилно приема за законосъобразна процесната заповед, като постановена от компетентен орган, в законоустановената форма, в съответствие с административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, и в съответствие с целта на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето /ЗЗдр./, (изм. и доп. ДВ. бр.28 от 24 март 2020 г.) при възникване на извънредна епидемична обстановка министърът на здравеопазването въвежда противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион. В съответствие с нормата на чл. 73 от АПК, общ административен акт в неотложни случаи, се издава за предотвратяване или преустановяване на нарушения, свързани с националната сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота, здравето и имуществото на гражданите, като в посочените хипотези може да не се спазят някои от разпоредбите на този раздел за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта. Спорът се свежда до това дали въведените с т. 23 от заповедта изключения поставят в неблагоприятно положение гражданите, които не желаят да се ваксинират, или пък да правят PSR или бърз антигенен тест. Обосновано е изложено, че след появата на ваксини против COVID-19 и след като вече е установено, че след преболедуване се придобива имунитет срещу вируса, държавата, търсейки баланс между интересите на отделни групи граждани, от една страна въвежда противоепидемични мерки, а от друга предвижда изключения от тях. Поради това и въвежда т.нар. зелен паспорт. Наличието на такъв паспорт предполага или ваксиниране, или преболедуване от COVID-19, както и наличие на направен съответно до 72 часа PSR или до 48 бърз антигенен тест. Посочените изключения са пропорционално засягане на правата на гражданите, с цел търсене на баланс между отделните групи интереси, поради невъзможност да се даде приоритет на никой конкретен интерес. Обосновано първоинстанционният приема, че въведените с оспорената заповед мерки и съответно изключенията по т. 23 са законосъобразни като не се доказва да са прекомерни спрямо обществената ситуация към момента на въвеждането им. В тази връзка от съществено значение е внезапният и непредвидим характер на пандемията и съобразяването при издаване на акта с целта на закона, определена с разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от ЗЗ - опазването на човешкото здраве. Наличието на непосредствена (близка, предстояща) опасност за живота и здравето на гражданите обуславя предприемането на бързи и адекватни мерки за противодействие. Народното здраве и общественият ред са част от ценностите, за чиято защита може да бъде временно ограничавано упражняването на редица права и свободи на гражданите. Актът съответства на нормите на чл. 2, т. 1 и т. 3 - т.5 от ЗЗ, според които опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на принципите на равнопоставеност при ползване на здравни услуги, приоритет на грижата за здраве и интегрираната профилактика на болестите, предотвратяване и намаляване на риска за здравето на гражданите от неблагоприятното въздействие на факторите на жизнената среда, особена здравна закрила на деца и социално-уязвимите групи. Целта на акта е опазване на живота и здравето на гражданите като неотложен приоритет и съответства на законовата цел. Мярката отговаря на изискването за справедлив баланс между защитимите интереси и засягането на субективни права в степен пропорционална на преследваната от закона цел. Извън приложената национална материално-правна норма на чл. 63, ал. 1 ЗЗ, следва да се има предвид, че държавите имат общо задължение съгласно Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи / Конвенцията или ЕКПЧ/ да предприемат адекватни мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19. Член 2 от ЕКПЧ, уреждащ правото на живот е една от фундаменталните разпоредби на Конвенцията, която задължава държавите да установят законодателна рамка и да прилагат регулаторни рамки за опазване на живота на населението /Lopes de Sousa Fernandes срещу Португалия, решение на Голямата камара от 19 декември 2017 г. / Неоснователни са възраженията на касатора за наличие на дискриминация. Гаранцията за защита от дискриминация и равенство е залегнала в чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и Протокол 12 към нея. В чл. 14 от Конвенцията е въведена забрана на дискриминацията, като е предвидено, че упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. Съгласно константната практика на Европейският съд по правата на човека във връзка с тълкуването на чл. 14 от Конвенция на правата на човека и основните свободи не всяко различие в третирането е забранено. Принципът за равенство в третирането е нарушен, ако различието няма обективно и разумно оправдание. Налице е произнасяне с решение на Конституционния съд на Република България, който в мотивите на Решение 10 от 23.07.2020 г. /обн., ДВ, бр. 70 от 07.08.2020 г./, с което е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на чл. 63, ал. 2-7 от Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 70/10.08.2004 г.; посл. изм. и доп., бр. 44/13.05.2020 г. / е посочил, че при заразни болести от групата на т. нар. особено опасни инфекции (високо контагиозни и тревожно смъртоносни заразни заболявания) или непозната зараза, при която разпространението е под формата на взрив (внезапно заболяване на голяма група от хора на ограничена територия), обосновано с оглед степента на риска от заразяване на голям брой хора ще е вземането на строги и спешни мерки против тяхното разпространение. В горното решение Конституционният съд приема, че чл. 4, ал. 2 от Основния закон на Република България гарантира живота, а според чл. 52, ал. 3 от него, държавата е длъжна да закриля здравето на гражданите. Това изисква изпълнение на позитивни задължения за защита на хората срещу смъртоносни заболявания и произтичащите от тях страдания, както и осигуряването на адекватно ниво на медицинска помощ. То е закрепено и в чл. 11 от Европейската социална харта /ревизирана/, според който държавите трябва да демонстрират способността си да се справят с инфекциозните заболявания чрез механизми за докладване и уведомяване за болести и като вземат всички необходими извънредни мерки в случаи на епидемии. Целите за закрила на живота и здравето, посочени в чл. 63, ал. 1 ЗЗ, даващи основание за обявяване на извънредна епидемична обстановка, предполагат предприемане на действия от изпълнителната власт на високо равнище на закрила. Предвид специфичният обект на тази закрила животът и здравето на гражданите, конкретните мерки за нейното осигуряване следва да се основават на научни факти и всяко ново тяхно последващо развитие - пропорционалността / забраната за прекомерност - е изискване на принципа на правовата държава. При наличие на обявена извънредна епидемична обстановка е застрашено не само конституционно гарантираното право на живот и здраве на всеки човек, но и на определена общност. Това състояние застрашава по изключително сериозен начин не само посочените права, но може да засегне и други основни права и свободи право на влизане на територията на държавата, правото на свободно придвижване в нея, правото на посещение на определени обществени места, правото на труд и др. Когато възникне такава обстановка, е безспорно, че гражданите са призвани да отдадат предимство на защитата на ценностите от най-висш порядък пред защитата на техните граждански права и свободи. Причината за това е, че рискът от погубване на човешкия живот и увреждане на човешкото здраве е заплаха за всички други човешки права и свободи, както и за демократичния ред. За да изпълни позитивните си задължения по чл. 28 и чл. 52, ал. 3 от Конституцията, държавата е в правомощието си да предприеме всяко активно действие за гарантиране на живота и здравето на гражданите. Конституцията допуска ограничаване упражняването на основни права да бъде направено със закон, който обаче трябва да въвежда стандарта за това ограничаване. Основният закон е този, който определя интересите, чието спазване или защита може да изисква налагане на ограничаването други конституционни права и ценности, които приоритетно трябва да бъдат защитени. Обобщено, допустимите ограничения най-често са за защита на публичния интерес. Националната сигурност, народното здраве, общественият ред и моралът са ценности, за защитата на които може да бъде ограничавано упражняването на редица права и свободи (Решение 10 от 2018 г. по к. д. 4/2017 г.). Видно от гореизложеното, е възможна колизия при упражняване на основните права на гражданите. За решаване на противоречието между тях Конституцията си служи с метода на балансираната преценка, а Конституционният съд е изградил стандарт за основните критерии за преценка на съответствието на ограниченията при упражняване на правата с Основния закон. Трайна е практиката на съда (Решение 20 от 1998 г. по к. д. 16/1998 г.; Решение 15 от 2010 г. по к. д. 9/2010 г.; Решение 2 от 2011 г. по к. д. 2/2011 г.; Решение 7 от 2016 г. по к. д. 8/2015 г.; Решение 8 от 2016 г. по к. д. 9/2015 г.; Решение 3 от 2019 г. по к. д. 16/2018 г. и много други) по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел (само в случай, когато това се налага, за да бъдат съхранени висши конституционни ценности, както и при необходимост да се предотврати засягането на други общественозначими интереси), основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел. Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения на правата на гражданите. Степента, в която е допустимо ограничаването на правото, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила дотолкова, че да позволява изключение (Решение 7 от 1996 г. по к. д. 1/1996 г.). В конкретния случай, правото на труд на жалбоподателя не е засегнато, тъй като изключенията, предвидени в т. 23 от заповедта касаят само посочените в т.1, 3, 7, 8, 9, 12 и 13 мерки, в които не са включени работните места на отделни частноправни субекти. Посочените мерки визират обществени сгради и мероприятия, като езикови центрове, семинари, симпозиуми, кина, театри, музеи, галерии, спортни мероприятия, фитнес зали и др. подобни. Правилата, уреждащи работните места са обект на последваща регламентация в заповедта и същата не обхваща предвидените изключения, които жалбоподателят оспорва. В този смисъл процесният акт е издаден като възможност за намаляване на негативните последици от ограничителните мерки върху бизнеса по предложение на държавния здравен инспектор и в съответствие с мерките, определени в Националния план за справяне с пандемията от SARS-CoV-2, приет с решение 518 на МС за 3-то ниво на заболеваемост. Създадени са разпоредби, целящи да ограничат в минимално необходимата степен вредното въздействие на ограничителните мерки, върху регулираните с акта обществени отношения. Именно с тази цел са създадени изключенията за определени групи. Въведените с процесната заповед мерки и съответно изключенията от тях, оспорвани от жалбоподателя в настоящото производство, са материално законосъобразни и не са доказано прекомерни спрямо конкретната обективна обществена ситуация към момента на въвеждането им, от една страна, и конкретните факти спрямо жалбоподателя, изтъкнати от него с жалбата до съда, от друга. При издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и заповедта не противоречи на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е изложил подробни аргументи, досежно наличието на правни и фактически основания за издаването на оспорения административен акт и задължението на държавите членки да предприемат адекватни мерки за защита на населението от разпространение на COVID-19, в съответствие с чл. 2 от ЕКПЧОС, като в тази насока са изложени мотиви, които се споделят от настоящия касационен състав, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 2-ро от АПК същите не следва да бъдат преповтаряни. След преценка на допълнително представените материали на български език Съображения за прилагане и коригиране на обществени, здравни и социални мерки в контекста на СОVID 19 временно ръководство от 14.06.2021г. на СЗО, настоящият състав намира, че от касационния жалбоподател не са въведени нови твърдения и не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на Заповед РД-01-748/02.09.2021 г. на министъра на здравеопазването, в оспорената й част, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за нейното издаване. Неоснователни са възраженията относно необоснованост на първоинстанционния съдебен акт. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 184 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика. Предвид изложеното, Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение