Решение № 10175 от 26.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 103/2017 г.

Решение № 10175 от 26.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 103/2017 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК) . Образувано е по касационна жалба на И. Н. И., чрез процесуален представител адв. Дойчинов, против решение № 2018 от 01.11.2016 г., постановено по адм. д. № 481/2016 г. по описа на Административен съд - П.. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - отменителни основания съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - Командирът на военно формирование 44220 - П., в отговор по касационната жалба, счита същата за неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата И. Н. И. против заповед № ЗЛС-6-/11.02.2016 г. издадена от Командира на военно формирование 44220 - П. с която на Иванов - редник, 1-ви клас- електро осветител в електро осветително отделение на електротехнически взвод в инженерна рота за вертикални конструкции на военното формирование, на основание чл. 146, т. 3, чл. 161, т. 3 и чл. 162, т. 1а от Закона за отбраната и въоръжените сили на Р. Б. (ЗОВСРБ) договорът му за военна служба е прекратен с изтичане на уговорения срок, освободен е от длъжност и от военна служба и е зачислен в резерва. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е постановена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е в съответствие с материалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. След цялостна преценка на доказателствата по делото, вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства, съдът е достигнал до верни правни изводи. Касаторът неправилно тълкува нормата на чл. 66, ал. 1 ППЗОВСРБ и по-конкретно срокът, посочен там. Съгласно текста, не по-късно от 3 месеца преди изтичане срока на договора всяка от страните по него може да отправи предложение до другата страна за удължаването му с не по-малко от две години. Когато предложението изхожда от военнослужещия, същият следва да подаде рапорт чрез командира (началника) на военното формирование или ръководителя на съответната структура, в която служи, до министъра на отбраната или до оправомощеното от него длъжностно лице да сключва договори за военна служба и допълнителни споразумения към тях, съответно да удължава срока на договора. В този случай, командирът (началникът) на военното формирование или ръководителят на съответната структура дава становище по рапорта в 3-дневен срок и го изпраща придружен с кадрова справка по команден ред до длъжностното лице, което има право да удължи срока на договора за военна служба; рапортът се завежда в деловодството на длъжностното лице, което има право да удължи срока на договора за военна служба. Всяка от страните по договора може да оттегли направеното предложение до другата страна до един месец преди изтичане срока на договора. Ако другата страна е получила предложението, оттеглянето се извършва с нейно съгласие. Ако нито една от двете страни не отправи предложение по ал. 1 до другата за удължаване на срока, договорът се прекратява с изтичането на уговорения срок / чл. 66, ал. 4 от ППЗОВСРБ /. Неправилно касаторът твърди, че отправянето на предложение от него до другата страна за удължаването на срока на договора за военна служба задължава органа по назначаването срокът да бъде продължен. Както вече е приемал ВАС в мотивите си, споделено и от първоинстанционния съд, такова тълкуване не намира опора в закона . Обратното, би довело до извода, че подаването на предложение от едната страна може да доведе до едностранно изменение на договорно правоотношение, без оглед волята на другата страна. Такъв подход е чужд както на трудовите, така и на служебните правоотношения, тъй като лишава органа по назначаването от правно вмененото му задължение да направи преценка на цялостната дейност и поведение на служителят, като изрази становище с възприемане или не на отправеното предложение. От друга, случаите, в които се допуска едностранно изменение на правоотношенията, същите са предмет на изрична правна регламентация, а такава в случая не е налице. В потвърждение на тези изводи е и предвидения срок за оттегляне на предложението, който законодателят е установил на един месец преди изтичане срока на договора, т. е. след този срок единствено във волята на адресата на предложението е да го приеме или не. Ако адресат е органът по назначаването, то той е в правото си да измени (ако приеме) или да прекрати правоотношението (ако не приеме предложението), поради изтичане срока на договора. Несъстоятелно е и твърдението на касатора, че срочният договор, прекратен с оспорената заповед, е сключен за по кратък срок от нормативно предвиденият. От систематичното място на разпоредбата на чл. 155, ал. 3 ЗОВСРБ и нейният анализ се налага изводът, че предвидените минимални срокове на договорите, касае единствено тези сключени въз основа на конкурс, какъвто прекратеният не е. Неоснователно е възражението на касатора за неспазване на изискванията за форма на оспорвания от него административен акт. Правилно съдът е преценил, че административният орган е издал акт с посоченото от чл. 73, ал. 2 ППЗОВСРБ съдържание и в нея са посочени всички законови изисквания. Заповедта е връчена лично на оспорващия, съгласно личното му изявление и положения подпис. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна и следва да бъде оставено в сила. С оглед на правния резултат претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена, до размер от 100 лева. Претенцията за присъждане и на разходи за транспорт и командироване на представляващия ответник, е неоснователна. Тези суми не могат да се определят като разходи в производството по см. на чл. 143, ал. 1 ГПК и не следва да се присъждат. При липсата на легално определение на понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 от АПК и чл. 78 и сл. от ГПК, във вр. чл. 144 от АПК, налагат извод, че под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, и т. н). Следователно разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита, като заплащането на разходи за командироване и пътуване до седалището на компетентния съд, за участие в провежданите открити съдебни заседания, което не е и задължително, е извън обхвата на отговорността за разноски и следва да останат за сметка на командироващата страна. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение