Решение № 14728 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7067/2019 г.

Решение № 14728 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7067/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2417 от 08.04.2019 г., постановено по адм. д. № 10376/18 г. Административен съд - С. град, първо отделение, 67-ми състав, е отхвърлил жалбата на П. И. от [населено място], ЕГН [ЕГН], срещу ревизионен акт № Р – 22221017009053 – 091 – 001 от 16.05.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. С., в частта в която е потвърден с решение № 1195/10.08.2018 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. С., относно задължения по ЗДДС за данъчни периоди 06/2015, 08/2015 г., 03, 04, 05 и 06 на 2016 г., общо в размер на 77 184, 32 лв. и начислени лихви в размер на 17 812,22 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д"ОДОП"-гр. С. сумата 3 369, 89 лв. юрисконсулско възнаграждение. Срещу постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от П. И. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Р. В.. В жалбата се прави оплакване, че на първоинстанционния съд е неправилно поради допуснати нарушение на материални и процесуалния закон, както и е необосновано. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и да реши спора по същество. Претендира направени по делото разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. С., чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на същата. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд – С.-град е отхвърлил жалбата на П. И. от [населено място], ЕГН [ЕГН], срещу ревизионен акт № Р – 22221017009053 – 091 – 001 от 16.05.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. С., в частта в която е потвърден с решение № 1195/10.08.2018 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. С., относно задължения по ЗДДС за данъчни периоди 06/2015, 08/2015 г., 03, 04, 05 и 06 на 2016 г., общо в размер на 77 184, 32 лв. и начислени лихви в размер на 17 812, 22 лв. Съдът е описал установената фактическа обстановка по провеждане на ревизията, като е прието, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, подписан е с квалифициран електронен подпис, в предвидената от закона форма и притежава изискуеми реквизити, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. По същество е прието, че ревизионният акт е издаден и в съответствие с материалния закон и не са налице основания за неговата отмяна. Систематизирани, мотивите на първоинстанционния съд се изразяват в следното: 1. Посочено е на първо място, че по делото няма спор от фактическа страна, изразяваща се в това, че през ревизираните данъчни периоди задълженото лице е извършвало продажба на недвижими имоти / в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/, като спорът между страните се свежда до това, дали тези продажби следва да се квалифицират като независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗДДС, каквато е тезата на приходния орган, или същите са извършени с цел реализиране на лични доходи, каквато теза поддържа задълженото лице. 2. За да отговори на спорния въпрос, решаващият съд е дал на първо място тълкуване на чл. 3, ал. 1 и 2 ЗДДС, дефиниращи понятията "данъчно-задължено лице" и "независима икономическа дейност". 3. На база на това тълкуване е направен извод, че извършената от жалбоподателя продажба на недвижими имоти покрива хипотезата на чл. 3, ал. 1 и ал. 3, изр. 3 ЗДДС, тъй като дейността е извършва редовно и има характер на експлоатация на материално имущество с цел получаване на редовен доход от него. 4. Съдът е приел за неоснователни възраженията на задълженото лице за отсъствие на хипотеза по чл. 3, ал. 1 и 3 ЗДДС поради това, че процесните имоти са придобити чрез учредено право на строеж, а не чрез покупка с цел последваща продажба и реализиране на печалба. В тази връзка е посочено, че задълженото лице не е установило да притежава въпросния недвижим имот по наследство, а е закупил същия чрез покупко-продажба. Начинът на придобиване на имота, сключените договори за строителство и извършваните в последствие продажби на обекти в недвижимия имот обосновават извод за независима икономическа дейност, имаща характер на занятие и представляваща източник на доходи за задълженото лице. 5. На отделен ред са изложени мотиви защо съдът приема, че извършените действия – закупуване на УПИ, учредяване право на строеж и последващо разпоредително действие с обектите в сравнително кратък период от време от въвеждане на сградата в експлоатация са индиция за намерение на жалбоподателя да ескплоатира придобитите недвижими имоти с цел получаване на редовен доход по смисъла на чл. 3, ал. 1 и 2 ЗДДС. Първоинстанционният съд е изложил и аргументи защо извършените действия от задълженото лице могат да се разгледат като търговска дейност, без лицето да име регистрация по Търговския закон. 6. Прието е още, че обосновано органът по приходите е изградил извод, че при извършената продажба на 30.04.2015 г., изразена в нот. акт № 35/30.04.2015 г. задълженото лице е достигнало облагаемия оборот за регистрация по чл. 96 ЗДДС, съответно правилно са определени данъчните основи и размера на дължимия ДДС за процесните данъчни периоди. 7. Като неоснователни са определени възраженията на задълженото лице, че ревизионният акт е издаден в противоречие с практиката на административните съдилища и ВАС. Н. е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – С. град е не правилно като постановено в противоречие на материалния закон и необосновано на събраните по делото доказателства. Оплакванията на касатора за неправилност на постановеното решение са поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор за факти. Установено е, че ревизираното лице П. И. от [населено място] за периода от 30.04.2.0156 г. до 30.06.2016 г. е извършвало продажба на недвижими имоти, подробно описани в ревизионния доклад. Основният спорен въпрос по делото е дали дейността, респ. доходите от дейността по продажбата на недвижимите имоти в посочените периоди, попадат в определението за независима икономическа дейност съгласно чл. 2, ал. 2, изр. 2-ро от ЗДДС, съгласно която независима икономическа дейност е и всяка дейност, осъществявана редовно или по занятие срещу възнаграждение, включително експлоатацията на материално и нематериално имущество с цел получаване на редовен доход от него и след достигане на определения праг за регистрация лицето следва да начислява ДДС, каквато теза се поддържа от ревизиращите органи, или се касае за реализиране на лични доходи, каквато теза поддържа задълженото лице. От доказателства по делото се установява, че продажбите на недвижимите имоти не са осъществявани по занятие, тъй като ревизираното лице е извършило продажбите в качеството си не на търговец, а на физическо лице действащо заедно със съпруга си. В същото време липсват данни лицето да е действало като брокер на имоти или като лице, което има за свое занятие предлагане на имоти, вкл. покупко-продажбата им. Установено е също, че въпросните продажби на недвижими имоти са възмездни, т. е. лицето е получило възнаграждение за продадените имоти. Въпросът е, доколко дейността е осъществявана редовно. Понятието независима икономическа дейност е обект на тълкуване в редица решения на СЕС, голяма част от които са анализирани в обжалваното решение. Съгласно постоянната съдебна практика на СЕС понятието за икономическа дейност по смисъла на чл. 9, параграф 1 от Директивата за ДДС е обективно, в смисъл, че се разглежда самата дейност независимо от нейните цели и резултати. В частност за икономическа дейност се счита експлоатацията на материална вещ с цел получаване на постоянен доход от нея (в този смисъл са решения по дело С-223/03 и решение по дело С-263/11). С оглед цитираната от касатора практика на СЕС следва да се има предвид разбирането на СЕС, че въпросът дали съответната дейност се извършва с цел получаване на постоянен доход, е фактически въпрос, който трябва да се преценява с оглед на всички данни по случая (т. ЗЗ от решение по дело С-263/11, т. 24 и 26 от решение по дело С-230/94). В тази връзка в практиката си СЕС дава само някой фактори, които биха могли да служат за критерий, но остава преценката на националните юрисдикции. Като е обсъдил една част от тях първоинстанционният съд неправилно е стигнал до извод, че продажбата на имотите, които ревизираното лице е придобило, в съсобственост с други лица, чрез изграждане на сградата по стопански начин, следва да се приеме, като независима икономическа дейност. В т. 29 на решение по дело С-230/94 като такива фактори могат да се използват продължителността на периода, полученото възнаграждения и др. Начинът на придобиване на имотите, първоначално изплащане дяловете на съсобствениците в производството по делба и последващото изграждане на сградата по стопански начин, в конкретния случай не налага на извода за извършване на действията по търговски начин, което също е от значение при изследване целта на извършваната дейност. От данните по делото е видно, че продажбите са общо седем, в рамките на две години, на обекти в една и съща сграда, което обосновава извод, че става въпрос за реализиране на допълнителен инцидентен доход на лицето, а не многократно и системно извършвани продажби с цел получаване на доход чрез експлоатиране на недвижима собственост. Тази констатация съответства и на задължителното тълкуване на разпоредби на Директивата по ДДС, дадено с Решение от 15.09.2011 г. на СЕС по съединени дела С-180/10 и С-181/10, съгласно което ако продажбите са част от управлението на частното имущество на физическото лице, те не могат да се приемат за осъществяване на независима икономическа дейност. Доказателствата по делото установяват също, че задълженото лице е заплатило ДДС по отношение на процесните имоти при тяхното придобиване, но не е приспадало данъчен кредит свързан с тях. От тези негови действия може да се направи извода, че той е избрал да използва процесните имоти в своето лично имущество, като по този начин ги е изключил от системата за облагане с ДДС. С. като са изключени по волята на ревизираното лице от системата за облагане с ДДС, то стойността, на която са продадени не може да бъде включена в облагаемия оборот на лицето. В противен случай той ще бъде третиран едновременно като краен потребител и като субект, който осъществява независима икономическа дейност при продажба на едни и същи недвижими имоти, което е в противоречие с разпоредбите на Шеста Директива и становището на съда на ЕС относно приложението на системата за облагане с ДДС. К. доказателство в тази насока е и обстоятелството, че съсобственик на част от имотите и парцела, в който те са построени, е дружество "Авалон груп"-ЕООД, на който П. И. е едноличен собственик на капитала. Следователно, ако е искало да извършва търговска дейност с имотите, лицето е разполагало с възможността да включи същите в капитала на притежаваното от него дружество, а обратното навежда на направения по-горе извод, че същите са продадени с цел реализиране на допълнителен инцидентен доход. В горния смисъл при аналогична или сходна фактическа обстановка в съдебната практика са: решение № 3694 от 31.03.2016 г., постановено по адм. д. № 583/2015 г. и решение № 4457 от 22.04.2015 г., постановено по адм. д. № 6693/2014 г., на ВАС, осмо отделение. След като е стигнал до други изводи, т. е. за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд – С. град е постановил едно неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което оспорения ревизионен акт следва да бъде отменен като незаконосъобразен. При този изход на процеса НАП следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски по делото за двете инстанции в размер на 12 309, 97 лв. /държавни такси и адвокатски хонорар/, съгласно приложените списъци за разноски и доказателства за тяхното извършване, от които 5 050 лв. за първата инстанция /л. 181 от първоинстанционното дело/ и 7 259, 97 лв. /л. 28 от настоящето дело. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,