Решение № 15597 от 13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11992/2017 г.

Решение № 15597 от 13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11992/2017 г., VI о., докладчик съдията Росен Василев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "БКС" ЕООД, ЕИК 830188637 представлявано от управителя Ю. И., подадена чрез пълномощника адвокат Б. Петров против решение № 1446 от 09.08.2017 г. по адм. дело № 2290/2016 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-16002116095302-004-001/17.06.2016 г, издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с Решение № 618/08.09.2016 г. на изпълняващ правомощията на директор на Дирекция "ОДОП" гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, съгласно заповед № ЗЦУ-58/21.01.2016 г. на изпълнителния директор на НАП. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решение поради противоречие с материалния закон, и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно изложените съображения в жалбата и в съдебно заседание се иска отмяна на решението, отмяна на административния акт и даване указания на административния орган за възстановяване исканите суми по реда на чл. 129 ДОПК. Ответникът - директора на Дирекция "ОДОП" гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, чрез ст. юрисконсулт С. Калдъшев изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за двете инстанции. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение № 1446 от 09.08.2017 г., постановено по адм. дело № 2290/2016 г. на Административен съд - Пловдив, съдът е отхвърлил жалбата на "БКС" ЕООД срещу АПВ № П-16002116095302-004-001/17.06.2016 г, издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с Решение № 618/08.09.2016 г. на изпълняващ правомощията на директор на Дирекция "ОДОП" гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, с който на дружеството е отказано възстановяване на исканата сума от 500 537, 49 лева, представляващи лихви за здравноосигурителни вноски в размер на 43 425, 10 лв. и лихви за ДОО в размер на 457 112, 39 лева, и двете по влязъл в сила Ревизионен акт /РА/ № 2100229/04.08.2006 г. издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП гр. Смолян. За да достигне до този резултат административния съд е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Административният съд е приел, че с оглед на разпоредбите на чл. 128, ал. 1 и чл. 129 от ДОПК, за да се приеме, че една сума е недължимо платена, респективно събрана, то тя следва или да е платена/събрана на отпаднало правно основание или към момента на плащането/събирането, вече е била погасена по давност. В тази връзка съдът се е мотивирал, че правното основание, на което е била събрана въпросната сума, не е отпаднало, тъй като в случая се касае за задължения за лихви по НЗОК и ДОО по РА 2100229/04.08.2006 г. на ТД на НАО гр. Смолян, който РА не отменен и е влязъл в законна сила. По отношение на приложението на материално правния институт на давността относно публично правните задължения, първоинстанционния съд е приел, че давностния срок за тези задължения започва да тече от първи януари на годината следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Изложени са мотиви, че след като главното вземане е погасено чрез плащане, преди изтичане на погасителната давност по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДПК, респ. чл. 140, ал. 1 и ал. 2 от ДПК (отм.); , не може да намери приложение нормата на чл. 119 от ЗЗД и да се приеме, че се погасяват и произтичащите от тях акцесорни задължения за лихви, при положение, че давността за тях /като вид публични вземания/ не е изтекла. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Административен съд– Пловдив правилно е установил фактическата обстановка по делото, като е достигнал до обосновани изводи за законосъобразност на обжалвания Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/. Събраните в хода на производството доказателства са били обсъдени от съда задълбочено, поотделно и в тяхната съвкупност като в решението си последният е изложил пространни мотиви за приетите от него за установени факти, въз основа на които е извел и своите правни изводи. Правилно, с оглед естеството на спора е била допусната съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и съдът основателно е кредитирал. Установено е от фактическа страна, че административното производството е започнало по подадено от "БКС" ЕООД искане за прихващане или възстановяване с вх. № 1567-Д от 19.02.2016 г., с което на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК е поискано да бъде извършено възстановяване на твърдяни като недължимо платени и събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване в размер на 500 537, 49 лв., които, според дружеството, са били погасени по давност към датата на събирането им 21.01.2015 г., съгласно приложената справка по видове както следва - лихва по НЗОК в размер на 43 425, 10 лв. и лихва по ДОО в размер на 457 112, 39 лв., които суми по РА № 2100229/04.08.2006 г. на ТД на НАП гр. Смолян са принудително събрани с Разпореждане № 85690/2003/057573 от 21.01.2015 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, офис Смолян. Поискана е и законна лихва върху недължимо събраната сума от 21.01.2015 г. до датата на нейното възстановяване. С Резолюция за извършване на проверка /РИП/ № П-16002116037445-0 РП-001/01.03.2016 г. е назначена такава, приключила с издаването на АПВ № П-16002116037445-004-001 от 18.03.2016 г., издаден инспектор по приходите в ТД на НАП гр. Пловдив. Отказано е възстановяване на процесната сума с аргумента, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, тъй като главницата е погасена чрез плащане, а не по давност, поради което не следва да се приемат за погасени по давност всички лихви, а само тези, за които е изтекъл срокът по чл. 171 от ДОПК. Такива лихви не са констатирани. По жалба на дружеството този акт е отменен от горестоящия административен орган с решение № 299/17.05.2016 г., като преписката е върната на ТД на НАП за издаване на нов акт. Въз основа на това решение и извършената нова проверка е издаден и процесният АПВ № П-16002116095302-004-001/17.06.2016 г., с който отново е отказано възстановяване на посочената сума. Освен посочените в първоначалния акт основания, са изложени и аргументи, че исканата за възстановяване сума, представлява плащане от трето задължено лице - община Чепеларе, е дължимо платена, не подлежи на възстановяване и не е възможно да се извърши прихващане с погасени по давност задължения. Безспорно е установено по делото, че тези суми с влязло в сила Разпореждане № 85690/2003/057573/21.01.2015 г. са разпределени по сметка на взискателите по изпълнителното дело. Това разпореждане не е било обжалване от дружеството по съответния ред. Освен това, преди да бъде извършено това разпределение, има произнасяне във връзка с давността на публичен изпълнител с влязло в сила Разпореждане № 85690/2003/057565/13.06.2014 г. Това разпореждане също не е било обжалвано от дружеството. Към този момент действат разпоредби на чл. 171 - 173 от ДОПК /служебната давност се прилага след 01.01.2016 г./. Съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. В конкретния случай 10-годишния давностен срок не е изтекъл, тъй като за лихвите начислявани за периода 01.01.2004 г. до 31.12.2004 г. започва да тече от 01.01.2005 г., респективно за лихвите начислени за всяка следваща година давностния срок започва да тече на 1 януари следващата година. Относно начислените лихви с периоди след 01.01.2004 г. съответно до датата на плащане на главниците 30.12.2010 г. правилно е прието, че не е налице изтекла погасителна давност, тъй като за всяка година начислени лихви давността започва да тече от 01.01. на всяка следваща година или остават дължими определените лихви за несвоевременно внесени главници по РА № 2100229/04.08.2006 г. за периода след 01.01.2004 г. към датата на постъпване на сумите в ТД на НАП гр. Пловдив - 29.12.2014 г., които са както следва: за ДОО - 476 715, 03 лв. и за ЗО - 57 477, 09 лв. За постъпилите сума от трето лице на 29.12.2014 г. в размер на 500 537, 49 лв. е издадено Разпореждане за разпределение на същата за сумата от 43 425, 10 лв., съставляваща лихва по НЗОК по РА № 2100229/04.08.2006 г. и 457 112, 39 лв., съставляваща лихва по ДОО по РА № 2100229/04.08.2006 г. Този резултат също е обжалван от дружеството, като с Решение № 618 от 08.09.2016 г. ИП Директор на Дирекция "ОДОП" - Пловдив при ЦУ на НАП процесният акт е потвърден. Правилно първоинстанционният съд е приел, че спорът се концентрира във въпроса: налице ли са основания за възстановяване на недължимо платената и събрана на 29.12.2014 г. от жалбоподателя сума в размер на 500 537, 49 лв., представляваща лихви по НЗОК и ДОО по влязъл в сила РА, и дали по отношение на така начислените лихви е изтекла погасителната давност. Правилно е приел, че отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Налице е изтекла погасителна давност само по отношение на лихвите за периода 2002 и 2003 година (3498, 48 лв. - задължения за лихви за ЗО, начислени върху погасена главница за периода 01.05.2002 г. - 31.12.2013 г. и 401, 22 лв. - задължения за лихви за ДЗПО, начислени върху погасена главница за периода 01.05.2002 г. - 31.12.2013 г.), които задължения са отписани от административния орган с Разпореждане с изх. № 85690/2003/057565/13.06.2014 г. В това разпореждане е обсъдено възражението на дружеството с вх. № 501-Д/16.01.2014 г. за погасяване по давност на задълженията за тези две години. Това разпореждане не е било обжалвано и административният съд е направил правилен извод, че според решаващия орган не е изтекла погасителна давност за останалите задължения. Ето защо, постъпилата на 29.12.2014 г. сума в размер на 500 537, 49 лв. правилно е разпределена с разпореждане с изх. № 85690/2003/057573/21.01.2015 г. Това разпореждане също не е било обжалвано, което е основание да се приеме, че сумата е надлежно разпределена и не подлежи на възстановяване. Ето защо, обстоятелството дали е била дължимо или недължимо платена сумата следва да се съобрази към дата 29.12.2014 г., а не към твърдяната от жалбоподателя дата 21.01.2015 г. С Разпореждане изх. № 85690/2003/ 057573 от 21.01.2015 г. е направено единствено и само разпределение на постъпилите суми. Това разпореждане е отделен административен акт, който е влязъл в сила и обвързва административният орган с обжалвания Акт за прихващане и възстановяване № П-16002116095302-004-001/17.06.2016 г. След като лихвите са платени и разпределени, неоснователно е искането да се иска тяхното прихващане. Обосновани са изводите на съда, че в конкретния случай, не може да намери приложение чл. 119 от Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като в него изрично е записано, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. В така цитираната разпоредба, както правилно е приел първоинстанционния съд, се касае за погасяване на главницата по давност, а не както е в настоящия случай - чрез плащане. Цитираната разпоредба не може да се тълкува разширително и следва да се прилага по начина, по който е записана в закона. По изложените съображения съдът счита, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение. Същото е постановено в съответствие с материалния закон и следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора направеното искане от ответника по касационната жалба за заплащане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно за сумата от 7 535, 00 седем хиляди петстотин тридесет и пет/лева, дължими за касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221 АПК Върховният административен съд, шесто отделение