Решение № 1380 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4667/2007 г.

Решение № 1380 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4667/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). С решение от 11.01.2007 г. по гр. д. № 424/2006 г. Б. окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 6.10.2005 г. по гр. д. № 558/2004 г. на районния съд - гр. Г. в частта му, с която е признато за установено по отношение на Г. Д. Ц., И. Д. Ц., Р. Д. П. и В. Д. В., че С. К. П. е собственик на основание наследство и давностно владение на дворно място, представляващо УПИ * - 643 в кв. 3 по плана на с. Г., с площ 1 140 кв. м и е отменен нотариалния акт на ответниците с № 184/94 г. относно имота, описан в пункт първи, като нива от 1.2 дка в м. "О". Първоинстанционното решение в частта му относно починалата в хода на производството К. Д. Г. е обезсилено, като недопустимо. Ответниците В. Д. В., Р. Д. П., Г. Д. Ц. и И. Д. Ц. обжалват въззивното решение в частта му, с която е уважен предявения против тях установителен иск за собственост. Поддържат становище за неправилността му поради противоречие на материалния и процесуален закон и необоснованост на изводите с молба за отмяната му и вместо това искът бъде отхвърлен. Ищцата С. К. П., чрез пълномощника й адвокат М. Ш., оспорва касационната жалба и моли въззивното решение да се остави в сила. Наследниците на починалата К. Д. Г., конституирани в производството по делото и спрямо които е постановено допълнителното решение по чл. 193 ГПК (отм.) от 15.02.2006 г. на първоинстанционния съд (необжалвано) не са взели становище по подадената касационна жалба. Върховният касационен съд в настоящия си състав, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Спорът между страните касае имот в с. Г., представляващ УПИ * - 643 в кв. 3 по плана на селото, за собствеността върху който и двете страни са се снабдили с нотариални актове за собственост през 1994 г. на основание възстановяването му като земеделски имот по ЗСПЗЗ. Впоследствие поземлената комисия е постановила отказ за възстановяването му, поради наличието на спор за материално право между страните. Ищцата е поддържала, че имотът е бил собственост на нейната баба М. К., която го продала с договор от 14.10.49 г. на сина си К. К. като нива в м. "К" с площ 1.5 дка, при описаните в него съседи, поради което е поддържала да е собственик към настоящия момент на основание изтекла придобивна давност и наследяване от баща й К. К., починал през 1965 г. Въззивният съд намерил иска за основателен, с оглед извършения задълбочен анализ на събраните доказателства, установяващи данни за записването на имота по плана на В. синдикат на името на праводателката на бащата на ищцата, осъществяваното от нея владение и предаването му на сина й, наследодател на ищцата -, с договора от 1949 г. и продължилото от последния владение върху имота до включването му в ТКЗС. Изтеклият период на владението на М. К. и присъединеното такова на К. К. приел за достатъчен за настъпване правните последици на чл. 34 от Закона за давността (отм.) и легитимацията на последния като собственик на имота към включването му ТКЗС. Относно факта, че имотът е внесен в стопанството страните не спорят, а на това кореспондират и данните за подадените заявления и от двете страни за възстановяването му по ЗСПЗЗ и съдържащите се в образуваните преписки в поземлената комисия данни за внесените земи. Правилно въззивният съд е приел, че административната процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е ирелевантна, с оглед на това, че имотът не е представлявал земеделска земя към момента на внасянето й в стопанството.Установено е по несъмнен начин от заключенията на техническите експертизи, че спорният имот попада в регулираната с първия регулационен план на селото от 1929 г. част от един по-голям имот с пл. № 3* който по разписния лист е бил записан на името на бащата на наследодателя на ищцата -. Н. част от този имот по първия план впоследствие, през 1974 г., е включена в него и е отредена за стопанския двор на ТКЗС - с. Г., поради което и изводът на въззивния съд за липсата на земеделски характер на спорния имот към момента на образуване на стопанството е обоснован. Съгласно чл. 10, ал. 2 от П. устав на ТКЗС собствеността върху този имот е запазена в реалните му граници в лицето на наследодателя на ищцата, поради което и последната се легитимира като собственик и към настоящия момент, при липсата на доказателства друг да е придобил правото на собственост, независимо от позоваването на въззивния съд на основанието за възстановяване по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ. Ответниците не са установили твърдението си, че те са собственици на спорния имот, тъй като на първо място не е установена идентичност между имота на техния наследодател, находящ се в м. "О" със спорния, нито са установени границите му, а както е изяснено от свидетелските показания и двете страни са имали имоти в съседство, което е обяснимо с оглед родствената връзка на наследодателката им Л. Ц. с дядото на ищцата. Същите не могат да се легитимират и с издаденото им първоначално решение на поземлената комисия № 1475/8.06.93 г., тъй като същото не възстановява правото им върху спорния имот, видно от описанието в т. 1, поради което и издаденият въз основа на това решение констативен нотариален акт също не ги легитимира като собственици. Оплакванията им в жалбата са неоснователни, а въззивното решение е правилно и обосновано и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора касаторите следва да заплатят на ищцата направените в настоящето производство съдебни разноски в размер на 200 лв. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, IV гражданско отделение