Решение № 648 от 24.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2253/2007 г.

Решение № 648 от 24.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2253/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.)във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Й. С. и Б. С. С. чрез техния пълномощник адв. С. Д. против въззивното решение, постановено от Ш. окръжен съд на 12.03.2007 г. по в. гр. д. № 41/2007 г. В жалбата са развити подробни доводи за неправилност на решението поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон- касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Ответниците по касация "Т" Е. и Р. З. С. не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като обсъди доводите в касационните жалби и извърши проверка на обжалваното решение, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, а по същество - основателна. С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение № 1061/8.12.2006 г. по гр. д. № 2224/06 г. на Ш. районен съд в частта, с която са отхвърлени като погасени по давност предявените от Д. Й. С. и Б. С. С. против "Т" Е. искове за заплащане солидарно с втория ответник Р. З. С. на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на по 10 000 лв. за всеки от ищците. Със същото решение е обезсилено като недопустимо решението на Ш. районен съд в частта, с която са били отхвърлени като погасени по давност исковете на Д. и Б. С. против Р. З. С. за солидарно заплащане с първия ответник "Т" Е. на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на по 10 000 лв. за всеки от ищците и в тази част производството по делото е прекратено. Ищците, касатори в настоящото производство, са родители на Й. Д. Й. По делото не е било спорно, че на 25.03.1993 г. по време на работа при извършване на монтажни работи за присъединяване на нов тръбопровод в съществуваща парна инсталация избликнала силна струя гореща вода с температура 85-90 градуса, която обляла работещите в монтажната група Й. Й. и П. И. Йордан Й. получил изгаряния от II и III степени и на 7.04.1993 г. починал в болница. По случая е било образувано предварително производство. С постановление на Окръжна следствена служба Ш. от 2.03.1999 г. ответникът Р. З. С. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК за това, че на 25.03.1993 г. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, съставляваща източник на повишена опасност, е причинил смъртта на Й. Д. Й. и за престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 2 НК за причинена средна телесна повреда на друго лице- П. А. И. С решение № 269/10.07.2006 г. по нахд № 393/06 г. на Ш. окръжен съд Р. З. С. е признат за виновен по обвинението по чл. 123, ал. 1 НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че пострадалият Й. Д. и ответникът Р. С. са били в трудовоправни отношения с "Т" Е. и тъй като трудовата злополука е станала при действието на КТ от 1987 г., отговорността за вреди следвало да се реализира по реда на чл. 200 КТ, а не по реда на ЗЗД. Според становището на въззивния съд заявеният за разглеждане спор е трудов и по отношение на ответника "Т" Е. е погасен по давност, тъй като е предявен след изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Приел е също, че по реда на чл. 200, ал. 1 КТ отговаря само работодателят, а не и прекият причинител на увреждането - последният отговаря само спрямо работодателя по пътя на регресната отговорност, но не и пряко към пострадалия. Оттук е заключил, че предявеният срещу ответника Р иск е недопустим. Въззивното решение е необосновано и незаконосъобразно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. В противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че починалият Й. Й. е бил в трудовоправни отношения с ответника "Т" ЕАД. По делото не са представени доказателства за наличието на трудово правоотношение между пострадалия и този ответник. В мотивите към решение № 269/10.07.2006 г. по нахд № 393/06 г. наказателния съд е приел, че ответникът Р. С. работел като топлоенергетик в ТЕЦ Ш. по трудов договор, а пострадалите са били работници на "М" АД гр. В., група Ш., която по договореност с ръководството на "Т" Е. извършвала монтажните дейности по присъединяване на тръбопровода. Местоработата на пострадалото лице не е елемент от фактическия състав на деянието по чл. 123, ал. 1 НК, респ. по отношение на това обстоятелство присъдата не е задължителна за гражданския съд. Но при липса на други доказателства въззивният съд не е имал основание и произволно е приел, че е съществувало трудово правоотношение между пострадалия и ответника- юридическо лице. При това положение, след като са причинени вреди на лице, което не е работник или служител на предприятието, възложител на работата, от която са произтекли вредите, отговорността на последното се реализира по общия ред на чл. 49 ЗЗД, а не по реда на КТ. В такъв случай прекият причинител и възложителят на работата носят солидарна отговорност. Разпоредбите на КТ, регламентиращи имуществената отговорност на работодателя и регресната отговорност на работниците, както и давностните срокове по трудови спорове, са изцяло неотносими в настоящия случай. По въпросите за деликтната отговорност на ответниците и действието на погасителната давност, следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД. Вземането за вреди от непозволено увреждане се погасява с изтичане на общата петгодишна погасителна давност, която съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД започва да тече от откриване на дееца. В случая от доказателствата по делото е установено, че първоначално предварителното производство е било образувано срещу неизвестен извършител. Ответникът Р. С. е бил привлечен към наказателна отговорност с постановление на Окръжна следствена служба Ш. от 2.03.1999 г. Следва да се приеме, че това е началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД, тъй като дотогава не е имало яснота нито относно прекия причинител на увреждането, нито относно релевантната за деликтната отговорност връзка межу него и ответника "Т" Е. като възложител на работата. С оглед на този момент въззивният съд следва да преценява дали петгодишната давност е била изтекла при предявяване на исковете, като съобрази и извършените от ищците процесуални действия в рамките на образуваното срещу С. наказателно производство. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът