Решение № 11209 от 4.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6248/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на К. Гюлчин, подадена чрез пълномощника адвокат Р. Колева, против решение 86/14.04.2021 г., постановено по адм.д. 469/2020 г. на Административен съд - Сливен, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й против заповед 343з-2359/11.11.2020 г. на Началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която основание чл. 40, ал.1, т. З и т. 5 ЗЧРБ й е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснователност отменителни основания по чл.209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът неправилно е възприел като невярно изразеното от К. Гюлчин желание да се установи трайно на територията на страната, без в действителност да е имала такова намерение, тъй като в представената от нея декларация същата не се е ангажирала със срок за установяването си. Счита за необосновани изводите на съда за това, че разумният срок за установяване на чуждата гражданка е едногодишният, посочен в закона. По подробно мотивирани съображения в писмено становище се отправя искане до съда да отмени решението на административния съд. Претендира направените разноски. Ответникът Началник група "Миграция" към ОДМВР Сливен, в писмено становище излага обстойни доводи за правилността на постановения съдебен акт. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от касатора. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Пред първоинстанционния съд е оспорена заповед 343з-2359/11.11.2020 г. на Началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която е отнето правото на постоянно пребиваване в страната на К. Гюлчин, гражданка на Република Турция, на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.За да наложи принудителната административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", административният орган е установил, че данните, предоставени за получаването му са неверни и в едногодишен срок след разрешението за пребиваване чуждата гражданка не се е установила и не пребивава на територията на страната. За периода от 13.08.2018 год. до момента на извършената проверка - 13.10.2020г. К. Гюлчин е пребивавала на територията на Република България общо 15 дни, като част от този престой съвпада с датите за довършване на процедурата по заплащане на таксите, вписване в регистрите на населението, заявяване на постоянен и настоящ адрес и издаване на разрешението за пребиваване. При тези данни не е установено лицето постоянно да живее на територията на страната и да се е установило в къщата в [населено място], тъй като няма ключ от тази къща и няма багаж в нея. По тези съображения административният орган е направил извод, че лицето формално поддържа разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство, но по този начин не е изпълнено изискването на чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ. Едновременно с това органът е приел, че е налице условието на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ , тъй като разрешението за постоянно пребиваване на К. Гюлчин е издадено на основание чл. 25, ал.1, т. 9 ЗЧРБ, но в настоящия случай декларираното желание от страна на чуждата гражданка да се установи трайно на територията на страната не кореспондира с поведението й след полученото разрешение, поради което е направен извод, че данните предоставени при получаването на разрешението са неверни. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на К. Гюлчин срещу горепосочената заповед, като съдът е приел, че същата е издадена от компетентния орган по чл.44, ал.1 ЗЧРБ, в обхвата на делегираните му със заповед на директора на ОДМВР - Сливен правомощия, в предвидената в чл.59, ал.2 форма и в съответствие с процесуалния и материалния закон. Решението е правилно. Обосновано съдът е констатирал, че фактическите основания за издаване на оспорената заповед се подкрепят от материалите на преписката, от които безспорно се установява, че К. Гюлчин е получила право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1 т. 9 ЗЧРБ от 13.08.18г. и е регистрирана на адрес в [населено място], общ. Сливен. От събраните сведения, писмени доказателства и извършена проверка за лицето е установено, че същата не живее трайно на посочения от нея адрес за пребиваване, а в Република Турция и за периода от 13.08.18г. до 13.10.20г. е престояла на територията на страната само 15 дни. При тези данни, правилна е преценката на съда, че К. Гюлчин живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, поради което и наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото й на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход. Налице е визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т.е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Твърдят се, но не са подкрепени с никакви доказателства твърденията за невъзможност за трайно установяване, продиктувана от обстоятелството, че лицето не е могло да закупи жилище в РБ. Правилно съдът е съобразил, че законът не изисква чужденците да притежават собствен имот, за да получат или притежават разрешение за постоянно пребиваване. Споделя се извода на административния съд, че ЗЧРБ не дава легално определение на понятието трайно установяване, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително.Ето защо и неоснователно касаторът поддържа, че административният съд е изпълнил с "погрешно съдържание" понятието "трайно установяване". Предвид установеното, че К. Гюлчин не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване тя е декларирала неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т.3 на чл.40, ал.1 от ЗЧРБ. Установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките на чл. 40 ал. 1 т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденеца. Като е достигнал до аналогични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.