Решение № 4978 от 10.5.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на И. Янева, с [ЕГН], с постоянен адрес гр. Сливен, [жк], [улица], подадена чрез пълномощника адв. С. Евтимов, срещу Решение 134/23.06.2022 г., постановено по адм. дело 5/2022 г. по описа на Административен съд Сливен, в частта, с която е отхвърлена жалбата на лицето против Ревизионен акт (РА) Р-02000217004489-091-001/02.02.2018 г., издаден от органи по приходите, частично потвърден с Решение 166/20.12.2021 г. на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика ( ОДОП ) Бургас при ЦУ на НАП за установени задължения по ЗДДС за 2012 г., както и в частта за разноските. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва наличието на предпоставките по чл. 122 от ДОПК, противно на възприетото от съда, съответно оспорва законосъобразността на установените за 2012 г. задължения. Прави възражение за изтекла абсолютна давност по отношение на установените задължения за ДДС за 2010 г. и за 2011 г., за което съдът не се е произнесъл и в резултат на което неправилно са присъдени разноски в полза на НАП на основание чл. 161, ал. 3 от ДОПК. Моли за отмяна на оспорвания съдебен акт в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски. Ответникът Директорът на Дирекция ОДОП Бургас при ЦУ на НАП, редовно уведомен, не изразява становище по основателността на касационната жалба и не се представлява. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Сливен е бил РА Р-02000217004489-091-001/02.02.2018 г., издаден от органи по приходите, частично потвърден с Решение 166/20.12.2021 г. на Директора на Дирекция ОДОП Бургас при ЦУ на НАП, с който по отношение на И. Янева са установени допълнителни задължения по ЗДДС в общ размер на 50 342,54 лв. главница и 30 239,74 лв. лихви за данъчните периоди м. 01.2010 г., м. 02.2010 г., м. 03.2010 г., м. 04.2010 г., м. 05.2010 г., м. 06.2010 г., м. 08.2010 г., м. 09.2010 г., м. 10.2010 г., м. 11.2010 г., м. 12.2010 г., м. 01.2011 г., м. 09.2011 г., м. 10.2011 г., м. 11.2011 г., м. 12.2011 г., м. 01.2012 г., м. 02.2012 г., м. 03.2012 г., м. 04. 2012 г., м. 05.2012 г., м. 06.2012 г., м. 07.2012 г., м. 08.2012 г., м. 09.2012 г., м. 10.2012 г., м. 11.2012 г., м. 01.2014 г., м. 02.2014 г., м. 03.2014 г. и м. 04.2014 г. Ревизионното производство е повторно, като е протекло по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, като данъчните органи са приели наличие на предпоставките по ал. 1, т. 2, т. 4, т. 6 и т. 8 от цитираната разпоредба. Установено е, че през ревизирания период Янева е извършвала дейност в качеството си на ЕТ Х. И. Янева , представляваща търговия с хранителни и нехранителни стоки в търговски обект магазин. Едноличният търговец е заличен на 27.07.2015 г. Допълнителните задължения за ревизираното лице са резултат от непризнато право на данъчен кредит поради непредставяне на разходни фактури, включени в дневниците за покупките за съответните периоди на основание чл. 71, т. 1 от ЗДДС. При така установената фактическа обстановка и след извършена съдебна проверка съгласно изискването на чл. 168 във вр. с чл. 146 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 2 от ДОПК, административният съд е обосновал извод за частична незаконосъобразност на ревизионния акт поради нарушение на материалния закон. В хода на съдебното производство, от страна на ревизираното лице, са представени част от разходните фактури, по които е упражнено право на данъчен кредит, като в тази връзка съдът е съобразил заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. Ревизионният акт е отменен за сумата от 48 309,27 лв., от които 29 746,91 лв. главница и 18 562,36 лв. лихви, представляваща установени задължения за данъчните периоди м. 01.2010 г., м. 02.2010 г., м. 03.2010 г., м. 04.2010 г., м. 05.2010 г., м. 06.2010 г., м. 08.2010 г., м. 09.2010 г., м. 10.2010 г., м. 11.2010 г., м. 12.2010 г., м. 01.2011 г., м. 09.2011 г., м. 10.2011 г., м. 11.2011 г., м. 12.2011 г., м. 01.2014 г., м. 02.2014 г., м. 03.2014 г. и м. 04.2014 г. Жалбата на лицето е отхвърлена в частта на установените задължения за периодите м. 01.2012 г., м. 02.2012 г., м. 03.2012 г., м. 04. 2012 г., м. 05.2012 г., м. 06.2012 г., м. 07.2012 г., м. 08.2012 г., м. 09.2012 г., м. 10.2012 г., м. 11.2012 г., възлизащи на общо 32 273,01 лв., от които 20 595,63 лв. главница и 11 677,38 лв. лихви. Въпреки изхода от спора разноски са присъдени само в полза на НАП на основание чл. 161, ал. 3 от ДОПК, тъй като разходните фактури, във връзка с които ревизионният акт е отменен, са представени от Янева едва в съдебната фаза на процеса. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно в оспорваните части. Независимо че решението не се оспорва като краен резултат в частта за отмените задължения за 2010 г. и 2011 г. с оглед оспорване на акта в частта за присъдени в полза на приходната администрация разноски на основание чл. 161, ал. 3 от ДОПК, следва да се изложат мотиви и по отношение на тази част: Съгласно чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. С ревизионния акт на Янева са установени допълнителни задължения за ДДС в резултат на непризнато право на данъчен кредит. Според чл. 89, ал. 1 от ЗДДС когато е налице резултат за периода данък за внасяне, регистрираното лице е длъжно да внесе данъка в държавния бюджет по сметка на компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите в срока за подаване на справка-декларацията за този данъчен период. Съгласно чл. 125, ал. 5 от ЗДДС декларациите по ал. 1 и 2 и отчетните регистри по ал. 3 се подават до 14-о число включително на месеца, следващ данъчния период, за който се отнасят. От цитираните разпоредби следва извод, че срокът за внасяне на ДДС е срокът за подаване на справка-декларация за периода. Съответно за всеки от данъчните периоди м. 01.2010 г., м. 02.2010 г., м. 03.2010 г., м. 04.2010 г., м. 05.2010 г., м. 06.2010 г., м. 08.2010 г., м. 09.2010 г., м. 10.2010 г., м. 11.2010 г., за които ревизионният акт е отменен, абсолютната 10-годишна давност е започнала да тече от 01.01.2011 г. и е изтекла на 31.12.2021 г. след издаване на ревизионния акт. За данъчния период м. 12.2010 г. задължението е станало изискуемо на 14.01.2011 г., съответно давността е започнала да тече от 01.01.2012 г. и е изтекла на 31.12.2022 г. Същият извод следва и по отношение на задълженията за м. 01.2011 г., м. 09.2011 г., м. 10.2011 г., м. 11.2011 г. По отношение на м. 12.2012 г. задължението е станало изискуемо на 14.01.2013 г., съответно давността е започнала да тече от 01.01.2014 г. и не е изтекла към момента. Основателно касаторът сочи, че с жалбата си до административния съд е въвел възражение за изтекла абсолютна погасителна давност по отношение на установените задължения за 2010 г. и 2011 г., описани по-горе, като съдът не е следвало да се произнася по тяхната законосъобразност, а е следвало да отмени ревизионния акт в тези му части на основание изтекла 10-годишна абсолютна давност. Този извод следва от разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. второ от ДОПК (Доп. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 4.08.2017 г.), съгласно която, когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. В конкретния случай 10-годишният давностен срок за установените във връзка с чл. 71, т. 1 от ЗДДС задължения за 2010 г. и 2011 г. с изключение на м. 12.2012 г., е изтекъл не в хода на ревизионното, а на съдебното производство, поради което първоинстанционният съд не е следвало да се произнася по чл. 160, ал. 4. В този смисъл неправилно в съдебното решение се сочи обратното че доколкото се установява незаконосъобразност на определените задължения, съдът не дължи произнасяне за изтеклата давност. Изложеното до тук обаче не променя крайния извод, че решението е правилно в частта за определените по реда на чл. 161, ал. 3 от ДОПК разноски, която всъщност е предмет на съдебен контрол в настоящото производство. Съгласно разпоредбата на чл. 161, ал. 3 от ДОПК в случаите, когато пред съда се представят доказателства, които е могло да бъдат представени в административното производство, представилата ги страна заплаща изцяло разноските по делото независимо от неговия изход, освен в случаите по чл. 155, ал. 3 и 4. В конкретния случай установените допълнителни задължения за 2010 г. и 2011 г. са определени поради непредставяне на разходни фактури от страна на Янева, въпреки предоставената ѝ възможност в хода на ревизионното производство, като процесният случай не попада сред изключенията, предвидени в чл. 161, ал. 3 от ДОПК. С оглед изложеното до момента, независимо че административният съд се е произнесъл по основанието и размера на установените с ревизионния акт задължения, вместо да отмени акта на основание чл. 171, ла. 2 от ДОПК, решението се явява правилно в частта на присъдените разноски. Решението на административния съд е правилно и в другата оспорена от касатора част, а именно по отношение на установени задължения за 2012 г. Както вече бе посочено, липсата на фактурите за закупени стоки, по които е ползвано право на данъчен кредит, е дало основание на приходните органи да установят допълнителни задължения за ДДС. Това обстоятелство съставлява и предвиденото в чл. 122, ал. 1, т. 4, предложение последно от ДОПК, съгласно което органът по приходите може да приложи установения от съответния закон размер на данъка към определена от него по реда на ал. 2 основа, когато документите, необходими за установяване на основата за облагане с данъци или за определяне на задължителните осигурителни вноски, са унищожени не по установения ред. Фактурите, относими към 2012 г., не са представени нито в хода на ревизията, нито по време на първоинстанционното производство. Данъчните документи не са представени и пред касационната инстанция, като не се правят и конкретни оплаквания във връзка с установените задължения за м. 01.2012 г., м. 02.2012 г., м. 03.2012 г., м. 04. 2012 г., м. 05.2012 г., м. 06.2012 г., м. 07.2012 г., м. 08.2012 г., м. 09.2012 г., м. 10.2012 г., м. 11.2012 г. На основание чл. 124, ал. 2 от ДОПК в производството по обжалването на ревизионния акт при извършена ревизия по реда на чл. 122 фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 е подкрепено със събраните доказателства. Наличието на основанието по т. 4 от чл. 122 от ДОПК е безспорно доказано, като заключението на вещото лице (л. 701) също установява липса на първичните счетоводни документи у дружеството, поради което правилно съдът е отхвърлил жалбата в тази ѝ част. По изложените съображения решението на административния съд в оспорените пред настоящата инстанция части е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и в този смисъл и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,